Необикновените разкази в книгата на Димитър Митев

Свещ. Лъчезар Лазаров

Пред мен е книгата „Как станах свещеник – обикновените необикновени истории“ на Димитър Митев. Красив сборник, събрал разказите на трийсет и трима свещеници на различна възраст от България, както и извън нейните предели: Русия, Румъния, Гърция, Америка. Несъмнено, като замисъл и съдържание, книгата е оригинална и много интересна. Какво е накарало нейните „герои“ да поемат пътя на свещенството, е важен, но и труден въпрос. И наистина! Как човекът да обясни с думи неведомия Божий промисъл? Как да проумее  бла̀гата и свята воля на Създателя към всеки един от нас? Да. Това е невъзможно за разума, но е осезаемо за духовното сърце на всеки Божий служител, пред когото прозира, макар и като през завеса, невидимият свят на Небесата. Ето защо автентичните и на пръв поглед несложни разкази, макар и затворени между кориците на книга, преминават земното и човешкото, и се докосват до божественото и вечното. Както е казано в Писанието, който „има“ очи и уши, и може да вижда и търси отвъд временния веществен свят, непременно ще го забележи.

Размислите върху основния въпрос на книгата са важни и полезни за читателя. „Къде“ е пътят към Бога и как се тръгва по него? Животът на светиите, чиито подвизи авторът споделя, че са го вдъхновили още в ранна възраст, са безспорен пътепоказател; но като че ли той е имал нужда да открие и съвременни, актуални и автентични парадигми… Да свърже житията на древните праведници с нашето съвремие; да ги направи по-актуални, по-близки до нас и по-разбираеми. Да покаже, че и днес има люде, за които вярата в Бога и стремежът към духовно усъвършенстване са  реалност, т.е. те са възможни, а не са буквена богословска теория.

И не само той, всички ние трябва да се убедим, че приближаването към Този, Който е път и истина, и живот, съществува. Нима точно днес, когато навред се ширят безверието, маловерието и суеверието, а от другата страна стоят сложни богословски „трактати“ или кухи варосани фасади[1], не е крайно необходимо да се разкаже как съвсем обикновени хора, подобно на първозваните апостоли, са станали духовни пастири. Те от първо лице, свидетелстват, а и сами са пример, как Творецът желае спасението на всяка човешка душа; Той приканва всички при Себе си – да дойдат по свободна воля, да се сдобият с Неговата благодат – всеки според силите си, за да надживеят тлението и смъртта на този свят и да наследят Вечността! За да предусещат още приживе Рая!

Истина е. Постигнатите резултати са различни, точно колкото са различни и житейските истории, нарисувани по страниците на „Как станах свещеник…“. Е, затова пък винаги личат положените усилия. Еднаквостта в различието като чудесна невидима нишка се прокрадва в думите и напомня за Бога! За неизследимия Му промисъл и за вечните, непреходни и общовалидни ценности – моралните устои на обществото. Именно тук се крие и ползата от настоящото духовно четиво, изпълнено с живи и откровени пастирски  послания.

Бележки:

[1] Своеобразен паралел с варосаните „гробници“, за които говори Христос в Матей 23:27, символизиращи човешкото лицемерие, което не е пощадило дори църковни люде.