Покорство и послушание

„Остават само делата на любовта“ е шестата книга на изтъкнатия сръбски психиатър и християнски мислител Владета Йеротич, която излиза на български език от издателство „Омофор“.

Сборникът включва тридесет статии, обособени в три тематични раздела, но обединени под общ надслов, за който самият автор споделя: „Спрях се на заглавието „Остават само делата на любовта“ с дълбоката християнска убеденост – и преживяна, и осъзната, че наистина е така, и сега, и в другия свят.“

Преводач от сръбски е Татяна Филева, а редактор е отец Стоян Бербатов.

Представяме ви кратък откъс от книгата…

Векове наред патриархалното християнско общество се е изграждало върху покорството и послушанието, при което тези две понятия не са били различавани. Почти до самата Реформация на Лутер в началото на ХVІ в. не е имало нищо по-естествено от това християнският народ – и в по-малка степен образованата част от него – искрено и със страхопочитание, да приема своята християнска църк­ва и своя крал или цар, когото църквата е благославяла, като „изпратен от Бога“. Днес не можем да отречем, че от времето на Константин Велики чак до наши дни е имало царе, крале, князе и владетели, отличаващи се с изключи­телно благочестие, праведност и богобоязливост. Ако раз­гледаме по-внимателно политическия и религиозния жи­вот в отделни исторически периоди, когато тези владетели са водили народа и държавата, възможно е да открием, че това почти винаги са били периоди на мирно и плодотвор­но развитие. Тогава обаче, когато под влияние на сложно преплитане на обстоятелствата настъпил период на все по-очебийно изоставяне на основните християнски добро­детели в европейската католическа и протестантска, а и в Руската православна църква, както и при европейските католически, протестантски и православни крале и царе (известният период на папоцезаризма и цезаропапизма в европейската средновековна история и в историята на Но­вото време), – тогава е настъпил и период на разделяне на чувството и преживяването на покорност и послушание в душите и умовете на все по-малко истински християн­ските народи. Покорността на народа намалявала все по­вече. В Европа все по-често избухвали народни въстания, като започнем от Селското въстание, оглавявано от Томас Мюнцер, а в нашите земи от Матия Губец през ХVІ в., чак до кървавата Френска и още по-кървавата болшевишка ре­волюция през ХVІІІ и ХХ в. – като знак за изкривяване и покваряване на съвестта на т.нар. „християнски владе­тели“ на Европа.

Въстанията и революциите изглежда са били единственият начин да се покаже дълбокото несъгла­сие на народа с покорството пред онези, които вече сами нито се съгласявали, нито имали желание да се покорят на единия истински Владетел на всички светове и хора – Бог. Ако все още имало послушание, то повече било резултат от решението на отделния християнин, който останал по­слушен на своя изповедник, като с времето все по-малко бил склонен да отъждествява изповедника, на когото вяр­вал, с все по-институционализираната църква, на която вярвал все по-малко. Какво е състоянието днес по света и у нас, особено при младите, когато става дума за отноше­нието между послушанието и покорството?
Последица от безбройните и реално доказани мани­пулации на идеи и хора – думата „манипулация“ буквално означава умело управляване на някого или нещо посред­ством трикове – особено от началото на нашия (миналия – Бел. прев.) век, и то предимно в социалистическите стра­ни, въпреки че и по друг, много по-перфиден начин – и в капиталистическите, при това и някои християнски църк­ви не са останали с „чисти ръце“, е настъпилата, навсякъ­де, но най-вече в християнския свят, духовна криза, която се е проявила и все още се проявява в бунта на младите против всичко и всички. Днес младите хора, все по-до­бре и по-точно запознати с безогледното експлоатиране на естествената човешка вяра в Бога, в идеите, които им се представят в абстрактен вид, естествено преминават, и изглежда задължително трябва да минат, през кризата на бунта, придружена със скептицизъм, атеизъм и радикали­зъм в отхвърлянето на всяка идея, стара или нова, незави­симо откъде идва. Иска ни се да вярваме, че такава криза у младите днес, колкото и дълго да трае, е само един прехо­ден период, който може и би трябвало (въпреки че това не е задължително!) да ги отведе до онази зрялост, при която ще оценяват идеите и вярванията на хората вече не от дог­матическа, нито от скептична, нито пък от бунтарска, а от критична позиция. Някои измежду младите и у нас вече достигнаха онази завидна мяра на вътрешна култура, кога­то са в състояние, макар че това се случва едва когато наис­тина са станали християни, спокойно и дълбоко да преце­нят къде е разликата между послушанието и покорството.

Зрелият християнин не е покорен човек, но е послу­шен. Той е победил в себе си „времето на Яхве“, страха от Бога, Който все още не е станал Бог на любовта (Хрис­тос), а е останал гневният Бог, Който под заплахата от наказание изисква покорство от вярващия. Изостряйки в себе си чувството за различаване между старозаветния и новозаветния Бог, зрелият човек като християнин умее да различава в лицето на своя баща, на свещеника, на всеки, даващ заповеди, силата, която идва от любовта, от силата, която идва от желанието за власт, покоряване и унижаване на другите хора. И както ще запази в себе си послушание към Христос, защото към Него го води единствено стра­хът да не Му изневери, така този зрял християнин ще по­каже послушание и към всички онези – баща, свещеник, наставник, управник, – които на първо място ще почитат и обичат Бога в него, почитайки така човешката самостоя­телност, индивидуалност и свобода.

Големият християнски философ на нашето време Симон Вейл пише, че „свободата съществува само там, където има послушание, и никъде другаде… Послуша­нието е необходима храна за душата – който е напълно лишен от послушание, е болен“. Наистина е необходимо постоянно израстване на християнина „според мярата на Христовото съвършенство“, за да разбере не само с ума, но и в сърцето си да приеме тези дълбоки мисли на една до края на живота си посветила се и пожертвала се за идеалите на доброто жена.
Навярно всички ще се съгласим, че времето на сля­пото покорство, на покорството в страх и от страх, е от­минало (а дали безвъзвратно?). Времето на послушание­то, между другото, никога няма да отмине. Послушание можем да изискваме от другите само когато и самите ние сме послушни. Още Достоевски предупреждава родители­те да не огорчават своите деца, но първо сами да изпълнят Христовия съвет за послушанието и едва тогава да си поз­воляват да го изискват от децата. Като вечен пример за все­ки християнин остава послушанието на Пресвета Богоро­дица (на вестта на архангел Гавриил) и послушанието към Отца на Господ Иисус Христос в Гетсиманската градина.

Из книгата на Владета Йеротич „Остават само делата на любовта“ ИК “Омофор” 2017 г.