Чиста молитва

В сърцето, което е мястото, където се култивира Божието общение с човека, се явява, действа и се моли Божият дух. Молитвеното отваряне на сърцето лекува човешката личностност. Умът на човека се съсредоточава в сърцето и се съединява с него. Така сърцето се разширява, за да побере всичката пълнота на Христовата любов. Следователно цялата молитвена борба има за своя цел откриването и завоюването на сърцето.“ Архим. Захариас

На книжния пазар вече е новата книга „Разширяването на сърцето“ на архим. Захариас (Захару), представена на българските читатели от издателство „Омофор“.Преводът от английски е на Божидар Питев, а редактор на книгата е доц. д-р Мариян Стоядинов.

В книгата отец Захариас разглежда естеството и целта на човешкото съществуване и неговото възстановяване в Христа. В своя подход той стъпва на аскетическото предание на Православната църква, като се позовава по-конкретно на вдъхновените учения на св. Силуан Атонски (1866–1938) и архимандрит Софроний Саха­ров (1896–1993), основател на патриаршеския ставро­пигиален манастир „Св. Йоан Предтеча“. Заради онези, които не са запознати с техните творения, отец Захариас започва своите беседи с под­робно изложение на живота им.

Книгата е съставена от беседите, изнесени от архимандрит Захариас в Уичита, Канзас (САЩ), през 2001 г. на свещеническа конференция на Антиохийска­та православна църква по покана на Средноамерикан­ския епископ Василий. Разговорите са допълнени от две лекции, изнесени на еднодневен семинар за мона­шеството, проведен след конференцията. Всяка бесе­да беше последвана от въпроси и отговори, които са включени в изданието с надеждата, че ще помогнат на читатели­те по-добре да разберат потребностите и проблемите, повдигнати тук.

Архимандрит Захариас, роден през 1943 г. в Кипър, е духовно чедо в продължение на 27 г. на стареца Софроний (Сахаров) и духовник в основания от стареца манастир „Св. Йоан Кръстител“ в Есекс, Великобритания. Изучавал е богословие в Православния богословски институт „Св. Сергий“ в Париж и Богословския факултет на Солунския университет, където получава и докторска степен. Автор на редица книги и статии и гост-лектор в богословски факултети по света. „Разширяването на сърцето“ е втората книга на отец Захариас, която излиза на български език, след „Пътят към сърцето“ (2009 г.).

Представяме ви откъс от новата книга, посветен на молитвата…

Молитва­та не е естествено свойство на падналия човек. Бог обаче не ни е заповядал да вършим естествени неща, а свръхес­тествени. Не сме получили заповед да спим, да пием, да ядем – това са естествени дейности – но имаме заповед да се молим, тъй като молитвата е свръхестествена дей­ност. Молитвата е плод на съработничеството на борба­та на човека да изпълни Божията заповед с дара на Бога, Който в любовта Си към човешкия род снизхожда, за да въздигне Своето творение. Като действие, което е едно­временно божествено и човешко, християнската молитва има свръхестествен характер. Придобиването на молитва­та е възможно само когато човек е готов да отдаде цялата сила на своето същество заради нея. В най-съвършените си проявления молитвата е дар на Светия Дух, тъй като Сам Господ се моли в човека [1].

Колебанията, които могат да се наблюдават в прак­тикуването на молитвата, се дължат на непостоянството на човешкия фактор. По тази причина молитвата винаги изисква голямо усилие и напрежение. В това отношение ние нямаме нищо общо с аскетизма на Изтока. Те релак­сират, за да съзерцават, докато, когато ние православните се молим, цялото ни същество е в състояние на напреже­ние – дори тялото ни участва в молитвата. Човек посте­пенно придобива смелост, като пребъдването в подвига на молитвата усилва надеждата му. Чрез молитвата той придобива устойчиво равновесие в своите люшкания. Придобива постоянство в непостоянството. Така с под­крепени духовни сили той е в състояние да продължава за по-дълги периоди от време своето предстоене пред Бога с ума в сърцето. Това непрестанно предстоене пред Бога, съпътствано от болката на покаянието и смирението на духовната нищета, очиства ума и сърцето от всеки вън­шен елемент. Бог и благодатта на новия живот, от която е посетен, стават единственото желание на онзи, който се моли [2]. Последователните посещения на Божията благодат във време на молитва даряват човека не само с постоян­ство, но и с разсъдителност. Той научава тайната на пъти­щата на спасението и посредством смирението става готов за по-нататъшно възхождане [3]. Като продължава да пре­бъдва непоколебимо с ума си в Бога, идва момент, когато вечният Дух докосва сърцето му. Дивното „докосване на най-Светия от светите“ издига духа на човека към сферата на Нетварното Битие, непозната за него дотогава [4].

Тварната човешка ипостас застава пред ипостасния Бог, личностния Бог; тварният ум се явява пред „Първия Ум“ [5]. Чрез любовта към Бога умът се откъсва от всичко тварно и напълно забравя света. Тялото не се забелязва по време на молитва. Чистата молитва дава сила, която из­дига човека към света на божествената Светлина по благ, мирен и неописуем начин.

Отец Софроний е единомислен със св. Максим Изпо­ведник относно онова, което той нарича „второ състояние на чистата молитва“ – състоянието на онези, които са достигна­ли божествено съзерцание. Човекът на молитвата достига до това състояние от любов към Бога, която го очиства напъл­но. При възлизането на такава молитва умът е грабнат във видението на божествената и безкрайна Светлина [6].
За да постигне състоянието на чистата молитва, хрис­тиянинът трябва първо да обърне ума и сърцето си изцяло към вечността [7]. Копнежът да пристъпим към Бога изгаря сърцето, а молитвата, породена от виждането на духовната нищета и омразата към себе си, съсредоточава ума върху Господа, Когото търсим [8]. Плачът от любов към Бога събира и изцелява целия човек, като го прави съп­ричастник на Възлюбения. Само няколко покайни сълзи могат да променят сърцето.

Неудържимият порив да плачем пред невидимия, но възлюбен Господ, който избликва отново от ненавистта към себе си, вдъхновява молитва, по време на която умът вече не се завръща към себе си [9]. Духът на човека потъва в молитва към Христос, която го очиства от страстите и ламтежа за материални неща. Той преминава границите на сътворения порядък и се потапя в Единия Бог [10]. Пла­чът разчупва оковите на земното съществуване и въвежда човешкия дух във волните небесни селения. Тогава осеза­емият дъх на вечността предава на човека опита от свобо­дата от страстите и усещането за освещаване на цялото му същество [11]. Сълзите са много ценени в аскетическия етос на отците, защото, когато плачем, можем да имаме само една мисъл. Ако имаме две мисли, не можем да плачем. А когато плачем в молитва, това означава, че целият ни ум е насочен към Бога. Това не са психологически сълзи, а съл­зи на покаяние.
Крайното напрежение на покаянието става молитва на отчаянието. Ужасът от вечна погибел превръща цялото същество на човека в молитва [12]. Такава молитва по естест­вен начин води към духовна чистота, в която молещият се живее в светоносната реалност на Светия Дух. В това със­тояние „той застава и пред Бога, и пред себе си в пълната голота на своето същество“ [13]. Това ни напомня Послание­то до Евреите, където пише, че „словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то проник­ва до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни“ [14]. Тук също описанието, което отец Софроний дава на своя опит, съвпада с учение­то на св. Максим Изповедник относно първото възвисе­но състояние на чистата молитва, преживявано от онези, които все още се учат да изпълняват заповедите. От страх Божи и с блага надежда те насочват вниманието на ума си извън нещата от този свят към усещането за присъствието на Бога и като предстоят пред Него, упражняват молитва­та без разсейване [15].

Чистотата на ума, която е предпоставка за чистата мо­литва, се постига от човека, когато следва Божията воля. В монашеската традиция чрез упражняване в послушание и отсичане на собствената воля монахът се освобождава от тежкото бреме на житейските грижи и навлиза в прос­транството на божествената воля. По този начин той по­знава безценния дар на чистотата на ума в Бога. Старецът открива първото описание на чистата молитва в думите на апостол Павел: „Зная един човек в Христа, който […] (с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: Бог знае) беше грабнат и отнесен до трето небе […] в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори“ [16]. С други думи, можем да говорим за чиста молитва, когато молещият се не знае дали е в тялото си или извън него. Главните особености на молитвата от това описание са отсъствието на усещане за тялото и следователно за материалния свят, тъй като човек е грабнат и отнесен в безкрайността на небесата, и неопи­суемото естество на това духовно състояние.

Това ми напомня за едно събитие от живота на отец Софроний. Понеже отец Софроний винаги имал желание за уединен живот, няколко години след като постъпил в манастира „Св. Пантелеймон“, му била даде­на колиба на около половин час път пеша от манастира, за да се оттегля там за по няколко дни, отдаден изця­ло на молитва. Един ден той помолил св. Силуан, своя старец, да отиде с него, за да види уединеното място, което му било дадено. Докато вървели към колибата, св. Силуан попитал отец Софроний: „И как върви молит­вата в твоето място на безмълвието?“ Отец Софроний отвърнал: „Когато се моля, имам чувството, че светът е забравен, но все още имам усещане за тялото си“. А отец Силуан отговорил: „А нима тялото ни не е светът?“ Отец Софроний се удивил на словото на св. Силуан, на неговото разбиране за чистата молитва.

Състоянието на чистата молитва се определя като предстоене на човешкия ум „пред първия Ум [Νοῦς], съблечен от всичко видимо, преходно“ [17]. В това състояние човекът на молитвата преодолява земните категории и разделенията на природата и става „нова твар“ в Христа [18].

Чистата молитва е лична среща с Бога и беседа с Него лице в Лице. В такава молитва човешкият ум бива обгърнат от Божия Ум и получава екзистенциално познание и раз­биране за неща, които не могат да се изразят на човешки език [19]. Той се съсредоточава в невидим център на живота и вътрешното общение в сърцето. Молитвата се превръща в осъзнато възприемане на Личностния Бог без въображение и абстрактно разсъждение „и умът става целият внимание и слух“ [20]. Тогава човек придобива увереността, че молитва­та му е чута от Бога и че е приет в Неговата вечност. Такава молитва е дар свише и поставя човека на границата на вре­мето и вечността. В него „стигнаха краищата на вековете“[21], защото докато тази молитва се извършва, той остава извън времето и отвъд властта на смъртта.

Нетварната божествена Светлина осенява човека. В това състояние той „за нищо не може да помисли“ и „за нищо не може да си спомни“. Чистата молитва, съпътства­на от виждането на божествената Светлина, се определя от св. Силуан като богословие. Богословие тук се разби­ра като „съ-битие, споделяне на битие“, или като участие в божествената Светлина, а не като „познавателно“ бого­словско размишление. От друга страна, за св. Силуан бо­гословът е онзи, който чрез чистата молитва се удостоя­ва да се издигне до съзерцание на нетварната божествена Светлина [22].

Чистата молитва, която следва истинската покайна молитва, предава човека на Светия Дух. Чрез Неговата животворяща сила той се освобождава от ограничения­та на времето и пространството. Съзнанието на човека за космичните мащаби на грехопадението и неговото покаяние за себе си и за целия човешки род според силите му придават на молитвата му безпределна дълбочина, висо­чина и ширина. Такава молитва прониква в безкрайните сфери на космичното битие и като мълния, прорязваща „в един проблясък вселената открай-докрай“, пътува извън времето през вековете, способна в миг да прекоси цялата земя [23]. Това е най-драгоценният дар на Божието благово­ление, който позволява на човешката ипостас да се удос­тои с божествено състояние. В чистата молитва човекът „приема от Него [Христос] „мислите и чувствата“, които има Той“ [24]. Както Христос се молил за целия Адам и станал „Ходатай между Бога и човеци“[25] и „иска да се спасят всич­ки човеци“ [26], така е и с всеки, който се съединява с Него в чиста молитва, защото той също получава молитва като Христовата. Това е благодатта на молитвата за целия свят, която, като връх, увенчаващ чистата молитва, старецът на­рича „ипостасна молитва“[27]. Той определя и литургийната молитва като „ипостасна молитва“, защото тя обгръща целия свят. Казваше ни, че в наши дни вече няма исихия, тъй като няма пустини. Вече не съществува възможността за умна молитва, за каквато четем у нашите отци. Но каз­ваше, че ако служим литургията правилно, на равнището на молитвата ще имаме същите плодове, каквито са има­ли отците ни, когато са се молили безмълвно в пустинята. Той приравнява молитвата на литургията с чистата мо­литва и нарича и двете „ипостасна молитва“[28]. Казва дори, че ипостасната молитва на литургията е по-висша.

Докато продължава покайната молитва, човек остава в съкрушение, а душата му се измъчва поради болката и изгарящия копнеж по Святая Святих. Но щом чудото се извърши и бъде осенен от духа на чистата молитва, той усеща вечността, преодолява болката и бива просветен от ново виждане – той бива изцелен. Светлината на нетвар­ното Слънце утешава скърбящата душа, носи ѝ мир, из­целява я и ѝ дарява нетленен живот [29]. Смъртната скръб на покаянието се превръща в „непосилно блаженство“ [30]. Опитът от Светлината се запечатва в духовната памет на човека. Духът му бива обзет от удивление пред Небесния Отец, а един неуловим копнеж да се завърне в Неговия Дом води до чиста молитва, която потича спокойно от ця­лото му същество. Въпреки това според словото на св. Си­луан, ако през време на такава молитва се натрапи чужда мисъл – дори и съзнанието за собственото ни тяло, – тога­ва тази молитва вече не е чиста [31].

В състоянието на възхита, до което води дарът на чистата молитва, цари атмосферата и чувството на Еван­гелското слово. Човекът става сроден на словото Божие в състояние на чиста молитва. Тялото изпада в забрава, но духът остава в плен на неизмеримата мъдрост на Христо­вото слово. Всъщност това са свободни начини, които Бог ни е дал, за да станем „храм на живия Бог“ [32], да пребъд­ваме в предстоене пред Него и така да станем жилище на Светия Дух. По такъв начин, свободен от оковите на мате­риалния свят, човешкият дух усеща жаркото сияние на но­етичното Слънце, както тялото се чувства под лъчите на обедното слънце [33]. Дори след като молитвата е завършила, словата на Господа владеят ума на човека [34]. Удивително е, когато Божието слово владее ума на човека! Апостол Па­вел казва, че когато словото Божие напълно пребъдва в нас, то пленява всички мисли в покорство на Христа [35].

Понякога чистата молитва се лее без думи. Умът – в особено състояние – придобива цялостно разбиране на всичко. Възхитата на духа може да дойде всеки миг. „Тога­ва светът е забравен, молитвата спира и в безмълвно изум­ление душата просто пребивава в Бога“ [36]. В най-чистия си вид молитвата е възхита на човешкия дух пред Бога [37]. За­връщането на подвижника от дивния свят на истинското вечно съществуване към материалността на плътското възприемане на този свят се преживява като „отдалечава­не от Господа“ [38]. Някъде старецът дори казва, че това за­връщане е като падение. С други думи, за хората, които са имали такъв опит, естественото състояние, в което съ­ществуваме, е наистина паднало състояние [39].

Чистата молитва като откровение посвещава човека в тайната на Бога и му дава възможно най-голямото по­знание за Него. „Мястото“, където се извършва това пос­вещение в божественото познание, е „дълбокото сърце“. Когато чрез силата на Светия Дух умът влезе в „дълбокото сърце“, той открива, че съществуването и съдбата на чо­вешкия род не са му чужди. Това именно се случва с Бо­жията Майка, когато пребъдва в Святая Святих. Любовта към Бога ни съединява с всички човеци, които стават съ­държанието на нашето ипостасно битие. Човекът вижда измерението на това събитие в основното изискване на втората най-голяма заповед: „Възлюби ближния си като себе си“. Втората заповед се изпълнява чрез ипостасната молитва. Св. Силуан, който носел у себе си това чувство за онтологичното единство на всички човеци, казвал, че „на­шият брат е нашият живот“ [40]. Нека ви дам един пример. Веднъж един монах дойде да се изповяда при мен. Той пла­чеше и аз си помислих: „Какво ли му се е случило?“ Каза ми: „Поглеждам в сърцето си и не откривам един от братята, затова съм нещастен“. Той плачеше, защото беше малко охладнял към един от братята.

Чистата молитва учи първо на Божията тайна и после на тайната на човека. Човекът, който се моли, открива и преживява в Бога целия човешки род като един човек, ко­гото отсега нататък вижда, както Бог го вижда. Той е разпо­ложен към него точно както Бог е разположен – обича го, както Бог го обича, и се моли за всички, както е благоугодно на Бога, Който го вдъхновява да прави това. Простете.

Бележки

1. Срв. Гал. 4:6.
2. Срв. За молитвата, с. 16–17, 19–20 и особено 113.
3. Срв. пак там, с. 19–20.
4. Срв. пак там, с. 16–17.
5. Гр. Νοΐ τῷ Πρώτῳ, от кондака за втората неделя на Великия пост, на която честваме паметта на св. Григорий Палама (ок. 1296–1359); и срв. Ще видим Бога, с. 117.
6. Срв. Св. Максим Изповедник, „Глави за любовта“, втора стотица, 6, в: The Philokalia, vol. 2, pp. 65–66 [Творения, с. 95 – бел. прев.].
7. Срв. Ще видим Бога, с. 74.
8. Срв. пак там, с. 89.
9. Срв. пак там, с. 54–55, 63, 228.
10. Вж. пак там, с. 221, 211.
11. Срв. пак там, с. 73.
12. Срв. пак там, с. 183.
13. Пак там, с. 48.
14. Евр. 4:12.
15. Срв. „Глави за любовта“, втора стотица, 6, в: The Philokalia, vol. 2, pp. 65–66 [Творения, с. 95 – бел. прев.].
16. 2 Кор. 12:2–4.
17. Ще видим Бога, с. 117.
18. 2 Кор. 5:17; Гал. 6:15; вж. също Гал. 3:26–28 и Ще видим Бога, с. 117.
19. Срв. Ще видим Бога, с. 317.
20. Свети Силуан, с. 129. Срв. Макарий Египетски, Беседа 33, 2 (PG 34:741D): „Душата, която ражда Бога или по-скоро е родена от Бога, става […] цялата виждане“. Вж. също Беседа 18, 10 (PG 34:641A): „Когато душата наближи да постигне съвършенството на Духа […] тя става цялата светлина, цялата виждане, цялата дух, цялата радост, цялата покой, цялата ликуване, цялата любов, цялата съчувствие, цялата доброта и благост“.
21. 1 Кор. 10:11.
22. Вж. Свети Силуан, с. 159–161. Срв. класическата дефиниция на Евагрий Понтийски: „Ако си богослов, се молиш истински. И ако се молиш истински, ти си богослов“ (PG 79:1180B).
23. Ще видим Бога, с. 102.
24. За молитвата, с. 81.
25. 1 Тим. 2:5.
26. 1 Тим. 2:4.
27. За молитвата, с. 81.
28. Срв. His Life Is Mine [Неговият живот е мой], trans. R. Edmonds (Crestwood, NY: St Vladimir’s Seminary Press, 1977), pp. 87–89; и Ще видим Бога, с. 277.
29. Срв. Ще видим Бога, с. 88.
30. Пак там, с. 129.
31. Срв. пак там, с. 126.
32. 2 Кор. 6:16.
33. Срв. Ще видим Бога, с. 226.
34. Вж. пак там, с. 227.
35. Срв. 2 Кор. 10:5.
36. Свети Силуан, с. 64.
37. Ще видим Бога, с. 147.
38. Свети Силуан, с. 235.
39. Срв. пак там, с. 235–236.
40. Пак там, с. 62, 395.5.

 

Из книгата на архим. Захариас (Захару) “Разширяването на сърцето”, ИК “Омофор” 2018 г.

Коментари

коментара

Близки теми: