Човекът, светът, Църквата в Литургията

Episkop Atanasii YevtichПредставяме ви откъс от излязлата през май нова книга “Беседи за Литургията” на епископ Атанасий (Йевтич). Осемте беседи, включени в изданието, са изнесени преди  26 години от епископ Атанасий – тогава йеромонах, пред  аудиторията на една от залите на Сръбската патриаршия.

Епископ Атанасий  (Йевтич) е един от най-забележителните православни богослови на нашето време, дългогодишен преподавател в Православния институт „Св. Сергий” в Париж и в Богословския факултет на Белградския университет. Професор по патрология и църковна история, автор на десетки книги на сръбски, гръцки и френски език.

Беседите му  разкриват удивително съчетание между достъпен език, увлекателен стил и забележителна богословска систематичност и дълбочина в тълкуванието на Литургията, както отбелязва преводачът на книгата доц. д-р Свилен Тутеков, преподавател в Православния богословски факултет на ВТУ.

(Първа беседа, 5 март 1989) [1]

Би трябвало да започнем един цикъл беседи и аз с радост приемам предложението ви през осемте седмици до Възкресение да говорим за светата Литургия, т.е. да направим едно тълкувание на божествената Литургия. Мнозина от нас знаем твърде малко за Литургията, а за нас, като православни, църковни християни, това е главното.

Аз обаче малко разширих тази първа беседа: божествената Литургия, разбрана и преживявана в един по-широк контекст, нещо подобно на това, което св. Максим Изповедник прави в своята „Мистагогия” [2] *. Това е известно съчинение – не много голямо, но толкова дълбоко и богато – и в него се тълкуват и Литургията, и храмът, в който тя се извършва, т.е. Църквата, и събранието на верните като общност на Църквата, цялото това събрание като реален образ на света и човека в света, и движението на целия свят и на човека – към Бога. В „Мистагогията” на св. Максим се представя най-вече това: как светът (и човекът) е сътворен от Бога и е насочен към Бога, как произхожда от Бога и как отново се връща към Бога, в едно движение, с възможността за пълно осъществяване и изпълнение на това свое назначение, но и с възможността за пропуск, защото човекът е свободен и поради това и отговорен. Според св. Максим цялото това движение се осъществява и се въплъщава в Литургията, където Църквата е събрана в Христос и около Христос – Църквата като образ и синтез на целия свят, Църквата като Царство Божие. Следователно тук ние ще изложим и разясним всичко това в тази перспектива.

Besedi za LiturgiataТемата е съвсем подходяща: светата Литургия. Ще я тълкуваме, но не толкова детайлно, както може би някои очакват, т.е. какво означава едно или друго движение, едно или друго действие, някоя дума или песнопение, а в един контекст, който показва, че Литургията е сърцевината, сърцето на Църквата Христова, изворът на нашата вяра, на нашето битие и живот и тук, и във вечността; тя е същността на цялото християнство, същността на всичко, което имаме и което знаем, на всичко, в което вярваме и което сме. Днес, в тази уводна беседа, ще започнем с тази тема, а след това ще говорим по-конкретно.

Големият руски философ, историк, поет и богослов Алексей Хомяков (1804 – 1860), един от известните славянофили и духовни учители на Достоевски, пише: „Только тот понимает Церковь, кто понимает Литургию” = Църквата разбира само този, който разбира Литургията. И той има предвид Православната църква, защото това е единствената истинска Църква. Спомняте си превода на о. Юстин Попович на неговата прекрасна статия (публикувана на френски през 50-те години на ХІХ в.) „Церковь одна” = Църквата е една. За него това е Православната църква, което не е знак за изключителност, а знак за автентичност.

И наистина, Православието е Литургията. Когато в най-тежките години на болшевизма питат един руски епископ вLiturgia Европа: „Какво правите вие като Руска църква?” – а той за пръв път излизал от Съветския съюз в Европа, изпратен от Московската патриаршия на някаква конференция – понеже не смеел да дава каквито и да било изявления, които биха били подозрителни за комунистическата власт, не можел да каже, че Църквата не е свободна, че е гонена, той казал само: „Ние служим Литургия”. Този въпрос му поставили протестанти на Запад, и това е хитър въпрос: „Какво правите вие като Църква?” – въпрос, на който той би трябвало да отговори: „Ние не можем да правим нищо социално, обществено и т.н., защото нямаме свобода”, а той отговорил само: „Ние служим Литургия”. Протестантите зяпнали от учудване, понеже не очаквали такъв отговор, но православният епископ отговорил по най-добрия възможен начин. Служенето на Литургия е най-голямата работа, най-голямото дело, по-голямо от всичко останало в този свят и в историята.

Това обаче е така, когато Литургията се разбере във всички нейни божествени и човешки измерения. Е, това ще се опитаме да покажем в тези осем беседи, макар че понякога ще навлизаме и в обяснение на самата Литургия. Ръководен принцип за нас ще бъде „Мистагогията” на св. Максим Изповедник, едно прекрасно съчинение, което е имало и има огромно влияние в Православието. Това съчинение много пъти е преписвано, размножавано, превеждано. Написано е през VІІ в. и е оказало по-късно силно влияние и върху развитието на храмовете, архитектурата, изкуството, стенописването, повлияло е и на самото богослужение. Историците на изкуството обикновено говорят за голямото влияние на съчиненията на св. Дионисий Ареопагит „За църковната йерархия” и „За небесната йерархия”, но самият Ареопагит е утвърден и изтълкуван едва от св. Максим, който е по-цялостен, по-всеобхватен, по-богат, така да се каже, и макар неговото съчинение да е по-кратко, то е имало по-голямо влияние върху по-нататъшното развитие и на храма, и на богослужението в него. Така този наш цикъл беседи за светата Литургия в действителност ще бъде, подобно на св. Максим, слово за самата сърцевина на християнството, на Църквата, на света и на нас в света и в Църквата.

Ще се опитам да предам колкото се може повече от св. Максим и това е много важно, а вярвам, че за някои от вас ще бъде и малко по-трудно да проследяват това. Ако липсват някакви предпоставки, някакво основно разбиране и знание за вярата, за Бога, за човека, за тайната на Църквата, за тайната Христова, тогава ще бъде малко трудно да се проследи всичко това [3]. Ще се опитам да говоря колкото се може по-разбираемо и по-опростено, но искам да представя най-важното, основното в светата Литургия. Следователно ние говорим за Литургията, говорим наистина за сърцето на нашето християнско битие, и в същото време говорим за сърцето на човека и на целия свят, и тук, и във вечността.

***

Sveti Maxim IzpovednikЗа св. Максим Изповедник и за християнството въобще – и св. Максим не измисля това, а само го артикулира – този свят е Божие дело и човекът, като Божие творение, е в него, в този свят, а светът е свят на Бога; както казваме в сърцето на светата Литургия: „Ти толкова си възлюбил Твоя свят”. И това само по себе си вече е много положително. Светът е свободно Божие дело; светът е свободен, но е поставен от Бога в едно движение и се движи, има своята вътрешна богодадена динамика и своето развитие. Бог вече е заложил в света Църквата; светът е Църквата в потенция – със свободата на човеците и на ангелите, за да могат да се развиват, те са поставени в това движение, в това развитие, и това вече е възникването на Църквата. За това говори още св. Григорий Нисийски: „Сътворяването на света вече е създаване на Църквата”[4].

Е, св. Максим не говори само за Църквата като за всеобщ замисъл на Бога, не говори само за Божия план, за Божията Икономия (за Божието Домостроителство, както казваме на славянски), т.е. за мисълта, замисъла, волята на Бога за човечеството, за целия свят и народа Божий в света, но и за Църквата като храм на земята – храм, който е изграден под влиянието на това преживяване на света, какъвто Бог го е дал, и нас в него – и на това, което се развива = (бого)служи в храма, а това е Литургията, и на нас, с нашето участие в тази Литургия. Всичко това е взаимосвързано. Църквата не съществува, ако не съществува светът, но и светът не съществува, ако не съществува Църквата като сърце на света – сърце, което пулсира в него и му показва пътя и смисъла, призовавайки всички нас и всичко в света да участва в Божието Домостроителство, в Божия план, в плана на спасението и обожението на всичко, в Божието Царство. Църквата показва на всички едната цел, към която този свят и всичко в него неминуемо върви, движи се към целта, към развитие и изпълнение, към обезсмъртяване. Светът, така да се каже, не може да избегне това. В природата на света съществува тази богодадена динамика на движението, този стремеж за развитие, но тази динамика не е нито достатъчна, нито спасителна сама по себе си.

Църквата е в този свят и върви през този свят; от една страна, тя е вътре в него като основно ядро в този космос, а от друга страна, тя е и като един паралелен със света показател, проверка, указание за спасението, но и оценка и съд (срв. Иоан 12:31) за живата общност на човечеството. Позволете ми да направя един паралел, който тук е напълно уместен.

Еврейският народ е чудо в историята на човечеството, някакъв Божий знак [5]. В историята се появява един малък народ, всъщност номадски народ. Авраам идва от Месопотамия в Палестина, откъдето отива със семейството си в Египет, където се умножава в голям народ. Там еврейският народ претърпява изтезания и мъки, които продължават 400 години, докато накрая той излиза от това робство, от Египет, и идва в Палестина; пътува 40 години през пустинята и стига до Светата земя. И оттогава цялата световна история се върти около тях, макар и мнозина да не забелязват това. Историята на човечеството по някакъв начин постоянно е била под знака на евреите. Културата започва да възниква и да се движи около Средиземноморието, тук виждаме развитието на човечеството (в Източносредиземноморския басейн): Йерихон (един от най-старите градове на света), Египет, Гърция, Рим, Месопотамия, а и Персия клони натам, а след това Мала Азия и Балканите. (Интересно е, че Персия не се развива на Изток, а по-посока на Средиземноморието.) Тогава идва християнството – от Палестина, от Йерусалим, от евреите – и става решаващо за целия свят и за неговата история, става център на историята на света и до днес.

Няма съмнение, че християнството има централна роля за Византия, която възниква от Гърция и от Римската империя (която от своя страна обхваща всички територии, които ще обхваща и Византия) и съществува почти 1500 години. Западните страни като Европа започват развитието си оттук, водят началото си от Рим и от Византия. Днес ние говорим за Европа, но тя е немислима без своите юдео-християнски корени, без средиземноморските, палестинските, източнобалканските и византийските корени, където следователно се включва източната част на Средиземноморието, целият Източносредиземноморски басейн със своите околности. И това не е само Изтокът, нито само Западът; това е и Изтокът, и Западът, и е над Изтока и Запада, както казваше св. владика Николай (Велимирович).

Евреите наистина са чудо, знак Божий в историята. Може да се каже, че в известен смисъл и днес нашата история се върти около тях. Искам да кажа, че от историческа гледна точка еврейският народ и християнската Църква, като негово продължение и наред с него, са белязали човечеството и в този смисъл то се намира под знака на юдео-християнската традиция. Това не означава, че всичко в нея е добро и че всичко е правилно, но тази традиция наистина присъства в нашия свят. Така е и с Църквата. Църквата не е нищо друго, освен общността на човешкия род от Адам до Авраам, от Авраам до Давид, от Давид до Христос, от Христос насетне през вековете до края на историята, с всички варианти и отклонения в юдейството и християнството.

Църквата е сол в света и солта на света, за да не се развали плътта на човешкия род. Църквата е квас в света, тя е квасът на света – да расте и да възраства в Царство Небесно. Големият румънски богослов о. Думитру Станилоае [6], много мъдър и образован свещеник, един от най-големите богослови днес в Православието, казва, че Църквата е Божието присъствие в света. Тя е живият образ на Спасителя Христос в света. За онези пък, които не я приемат, тя е отсъстващо присъствие. За тях тя отсъства, но и присъства, като свидетелства, че отсъства у тях, или по-добре казано – че те отсъстват. Същото е и с човека.

***

Човекът, не само според о. Станилоае, а въобще според Православието, е жив свидетел на Бога, дори когато Го отрича. Когато отрича Бога, той свидетелства за отсъствието на присъстващия Бог в него, за отсъстващото присъствие на Бога в него. Затова и човекът е толкова трагичен – той е битие, което не можете да сведете до нищо друго, ако изключите Бога, и то Живия и Истинен Бог. За съжаление, има много лъжливи богове; както казва апостол Павел, човекът създава богове и им се кланя, и им служи, и ги отхвърля, променя ги. Светът е „панаир на боговете”, казва о. Юстин Попович. Независимо от това все пак съществува Единият Жив и Истинен Бог, с Когото човекът е „белязан”, Чийто тварен жив образ неизменно носи, защото още при сътворението е призван към този Бог и неудържимо върви към Него. Човекът не може да се откаже от своя човек, от призива да бъде човек. Негош казва, че „човекът има голямо звание пред Бога”. Човекът обаче е отговорен за това „звание”. Не е достатъчно само това, че той е динамичен, че подлежи на развитие, на еволюция, че се движи към една цел – независимо от целта, която си поставя – но тук присъства и има значение отговорността на човека като свободно същество. Отговорността и величието на човека се състоят в това да бъде истински човек, да бъде участник и творец на своята съдба.

Църквата е мястото, където човекът съработничи с Бога в творенето, където съработничи за своята съдба, за вечното си предназначение. При това Църквата не е само йерархията, както е стигнало до нас това, да използвам тази дума, бюрократично или юридическо, правно или обществено-социално разбиране за Църквата, че тя е само „организацията”, „йерархията”. Църквата е много сложна, много богата, много комплексна реалност. Тя е и организъм – тяло Христово и тяло на вярващия народ – и впоследствие организация. Тя е и йерархия, но не „теокрация”, а Христокрация, Богочовекокрация. Затова св. Максим отъждествява Божия план за света с Църквата, а самият свят, като сътворена даденост, е този Божий план, който има за свое предназначение да стане Църква като Тяло и пълнота на Въплътения и Въчовечен Христос. При сътворението Бог не завършва света отведнъж. Той го сътворява, но оставя света в развитие, в движение, особено човека и ангелите, съзнателни и разумни, логосни същества – човеците и ангелите, та и те да участват в своето вечно сътворение и развитие, усъвършенстване и обожение. Както когато майката роди дете, то все още не е завършено като зрял човек; то трябва да участва с тяло и душа в своя растеж, трябва да се развива. Така и светът е едно дете, което Бог дава, но поставя в него динамизъм, поставя и човека в центъра на този свят, с възможност за израстване и развитие, но и със свобода и отговорност.

Сега Църквата е събиране на тези човеци на и в този план – Икономията = Домостроителство – както Бог е замислил и пожелал света. Този Божий план се въплъщава конкретно в призоваването на Авраам и Израил и след това окончателно във Въплъщението на Христос и събирането на човеците около Него и в Него, в Христос; преди всичко Неговите ученици=апостоли и след това широкият кръг около учениците, учениците на учениците, а това сме всички ние, верните, до днес и до края на историята. Ние, доброволно събрани по призива, по вярата и благодатта на Живия Въплътен Бог, вярващите в Христос човеци от всички народи, полове и родове – това е Църквата като общност на човеците в Светия Дух [7]. Ние се събираме на едно определено място – в храма. Храмът се е формирал въз основа на това преживяване и събитие на срещата, на събирането, на общението с Бога и човеците; така се получава и архитектурата на християнския храм. Нещо повече – и храмът, и верните в храма са се формирали чрез Литургията. Позволете ми да кажа, че и самата Литургия се е формирала така. Защото в началото тя не е била толкова разработена, така да кажем, богата, обособена на части, разнообразна, каквато е днес, а в основата си е била една и съща.

Свети Максим Изповедник нарича това движение на света от Бога към Бога. Бог сътворява света и го поставя в движение, в динамиката на това движение на живота. За нас, сътворените същества, животът е динамика, движение. Вероятно и за Бога това е движение и динамика на Неговата любов към нас. А що се отнася до нас, човеците – ние сме сътворени от небитие, нас не ни е имало, отведнъж сме станали и възникнали чрез Божието сътворяване – за нас животът е динамика, движение, израстване. Няма статичен живот. Не само биологичното пулсиране на сърцето, циркулацията на кръвта = кръвообращението, но просто цялото наше битие е в едно движение и кръвообращение на живота. Един от светителите, струва ми се св. Антоний Велики, казва, че спирането вече е начало на падението. Това прилича на стрелата, която лети и не спира (а когато спре, тя пада, което отново е някакво движение). Така за нас, сътворените същества, животът е движение, но не е само движение. Животът обаче е немислим без движението.

Бог сътворява свят, който е динамично жив и който се движи. Светът се развива, върви към развитие – към израстване. Църквата е назначението на света, но не само дадено там някъде накрая, при целта, като медал или венец, който трябва да получим, а Църквата, нека кажем така, е едновременно с това спомагателна, изграждаща, но важна организация, организъм в самото битие на света, жизнено събиране и насочване на творението към целта, която Бог със сътворението и промислянето е назначил. Получили сме, така да кажем, онези таланти, както казва Евангелието (вж. Мат. 25:14–30), за да ги развием и умножим десетократно. Църквата помага, като прави и казва как трябва да се работи и как талантите да се развиват и умножават, но Църквата сме и ние самите, включени в това развитие и умножаване на талантите. А не като онзи ленив слуга, който е заровил таланта. Талантът е даден от Бога, той е силен и динамичен, затова Христос изисква отговорност от онзи ленив и зъл слуга; нарича го не само ленив, но и зъл, защото слугата мислел, че полученият талант не би могъл да се развие, докато при другите слуги талантът се проявил като динамичен и продуктивен. Това е тази природна, богодадена динамика, това е динамиката в природата на света, в природата и познанието на човека, поради това човекът е динамично битие. Човекът е развиващо се, ако искате, еволюционно битие, само че не в смисъл на еволюцията, която мисли, че тръгваме от нулата. Ние не тръгваме от нулата, а от точката Алфа, която Бог дава, и се движим към точката Омега – Христос (срв. Откр. 21:6). Както и днес се мисли, че всичко във вселената започва от „големия взрив”, от една първична маса, която „експлодира”, т.е. бива поставена в движение [8].

Литургията обаче е движение на света и на човечеството в храма, на събраните в Христос на едно място, при нашето събиране сега и тук, но не само празно събиране, просто за да се окажем тук заедно (като на митинг), а в смисъл, че ние внасяме себе си в божествената, богочовешка Литургия = служба на народа на Живия и Истинен Бог, че чрез Кръщението в Света Троица, чрез Миропомазанието със Светия Дух ние встъпваме в общението на Тялото Христово, в Царството Божие, и това встъпване в Литургията, Входът в Църквата, е движение, влизане в храма с ангелите на нас, верните (а това вече е влизане в небето, защото пеем: „Като стоим в храма на Твоята слава, мислим, че сме небесата“ (от великопостната утреня). Това е като ядро = сърце на човешкия род и на целия свят, същевременно е и пулсиране, даване на пулс на това ядро=сърце, на този свят, част от който сме ние, свят, който влиза в общение с Бога и Му принася първите плодове от света – светите Дарове. Светата Литургия е и есхатологията на света, движението и пътят, и пътепоказателят за това какъв трябва да бъде светът. Тя е аванс, който показва тук на земята какъв ще бъде светът и как той трябва да се движи в тази посока, без да ни ограничава…

Бележки

1. Заглавията на тази и на следващите беседи са дадени от йеродякон Максим (Василиевич), сега епископ Западноамерикански. В първата беседа липсва началото на аудиокасетата (тук накратко се говори за Христос и за Църквата, за мястото и ролята на Христос в историята и в нашия живот). Трябва да се отбележи, че аудиокасетите на диктофона, от който свалихме текста, не са с еднакво качество и на тях има различни прекъсвания.
2. Епископ Атанасий е превел с коментари цялата „Мистагогия” на св. Максим Изповедник (с изключение на гл. 1 – 7) в първия том на книгата си „Христос – Нова Пасха: Божанствена Литургија” (Београд, Требиње, 2007, с. 175 – 192) (гръцкият текст на св. Максим Изповедник може да се намери в: Μυσταγωγία. – PG 91, 657 – 717).
* На български език „Мистагогия” на св. Максим Изповедник е публикувана в: Изборник. София: Омофор, 2001, с. 152 – 199. (Бел. прев.)
3. На тази беседа в Патриаршията са идвали и млади хора, които още не са били или току- що са били кръстени.
4. „Сътворяването на света е създаване на Църквата” (PG 44, 1049).
5. Тук лекторът прави един екскурс за евреина Маркс и за марксизма, но тук този екскурс отпада.
6. Вж. неговия предговор и коментарите му към гръцкото издание на „Мистагогия” (Αθήνα: Αποστολική Διακονία, 1973) – книгата, която тук йеромонах Атанасий използва.
7. Бележка: Гръцкият новозаветен израз общност – κοινωνία, има едновременно и църковно-еклисиологично=канонично, и литургично-евхаристийно=светопричастно значение (2 Кор. 13:13; Деян. 2:42; 1 Кор. 1:9; 10:16–17; 1 Иоан. 1:3–7; и текстът на св. канони и на светата Литургия).
8. И тук следва кратък екскурс за това какво казва съвременната наука за възникването на света, където се цитира един американски учен, който казва: „Богословите и ние, учените – що се отнася до въпроса за възникването на света – се срещаме и стоим пред голяма тайна”.

Превод: Свилен Тутеков

Из книгата на йеромонах Атанасий Йевтич “Беседи за Литургията”, изд. “Синтагма” 2015

Besedi za Liturgiata

 

Близки теми: