Ste Geneviève-des-Bois, 25-26 май 1958 г.

Скъпи отец Георги!

Преди всичко бързам да изкажа дълбоката си благодарност за Вашето „Въведение“ към „Старе­цът Силуан“. То напълно отговаря на моето желание: всичко само за Стареца.

Фактът, че при посещенията си на Атон сте има­ли с него лично общуване, придава на Вашето „Въ­ведение“ характер на историческо свидетелство за Стареца от негови съвременници, сред които едно от видните места заема и покойният епископ Николай Жички. От самото начало на работата ми над кни­гата една от главните ми грижи беше да дам дейст­вително историческо свидетелство за него. Тъй като свидетелстването на едно лице винаги дава повод за предположения, че то, това свидетелство, е „су­бективно“, затова бързах да напиша и да издам кни­гата така, че да могат да я четат познаващите лично Стареца и на Атон, и извън Атон. Само единствен Бог знае колко неблагоприятни бяха условията, в които живеех по време на писането на книгата. Пора­ди крайната ми бедност бях и все „полуболен“ и все несигурен за утрешния ден. Това ме принуждаваше да пиша „колкото може по-бързо“. В действителност книгата представлява сбирка от няколко ескизи, кои­то понякога правех по време на работа в гробището на Сент-Женевиев, понякога във влака, понякога в стаята, след цял ден терзания. Когато опасността да загубя въобще всяка възможност за работа, и поради материални съображения, и поради здравословното ми състояние, започна да става съвсем очевидна, ре­ших да „приключа“ книгата и да я издам в този вид, както тя „излезе“, или както „се изля“ изпод ръце­те ми първоначално. Като не се надявах да намеря издател, реших се на „египетски труд“: да печатам книгата на ротативната машина, която имах в стаята в „Донжона“. Това ми отнемаше много време и изис­кваше извънредно напрежение на всичките ми сили и „средства“. Вече след излизането на първото „ро­таторно“ издание, когато получих немалко най-бла­гоприятни отзиви, приех предложението на един човек от Америка да ми помогне да издам книгата „както трябва“. Тогава замислих да преработя цялата книга, да я напиша в съвсем друг „дух“, в друг поря­дък, за хора с „друго мислене“, но Бог бе отсъдил за мене другояче: внезапно се разболях тъкмо в навече­рието на деня, в който мислех да се захвана за тази нова работа. След боледуването ми и нелеката опе­рация вече нямах сили и нищо не можех да направя за „печатното“ издание, освен някои незначителни поправки и малки допълнения в първата част.

Историята на отношенията ми със стареца Си­луан пораждаше у мене въпроса: винаги ли Сам Господ е бил в това „състояние“, както са Го видели апостолите на Тавор, или апостолите само през тази нощ са изпаднали в такова състояние (духовно – под действието на благодатта), което им е позволило да видят това, което винаги е било неизменно същото? (Тук имам предвид „Човека Христос“ [1].) Става дума за това, че в началото на моето подхождане към ста­реца Силуан Бог ми даде неведнъж да го видя в така­ва слава, че не смеех да вдигна очите си и да гледам право в него. Сега „да покажа“ на хората Стареца такъв, какъвто Господ ми даде да го видя, е свръх силите ми. Ето защо винаги съм изпълнен със страх, да не би моята грубост, моето невежество, моето нищожество като автор на първата част на книгата да замъглят неговия светъл лик и някак да помрачат паметта за великия Старец. От една страна, съзирах необходимостта в първата част на книгата да се гово­ри за учението на Стареца и неговия опит, пречупени през „богословски“ прочит, тоест както и самият аз го възприемах по време на нашите беседи. От друга страна, знаейки колко „условно“ и „едностранчиво“ е всяко човешко слово, боях се и продължавам да се боя да не би с моите „неточности, несполучливости“ и грешки да снизя величието на неговата святост и да направя думите му „необезателни“ и въобще цялото ми свидетелстване за него непълноценно. Впрочем аз вярвам, че неговата половинвековна молитва за целия свят не ще отмине безследно и светът, заради неговата любов, ще му отговори с любов.

* * *

26 май 1958 г.

Скъпи отец Георги, не Ви изпратих писмото си, предвиждайки да го продължа.

Лично аз мисля, че Вие намерихте за „Въведе­нието“ онзи „стил“, който отговаря на английската „психология“. Видно е, че познавате този „свят“ пре­красно. Обстоятелството, че Ви бе дадено недоста­тъчно място да изразите и други мисли във връзка със Стареца и въобще във връзка с православната аскетика (spirituality), може да бъде „поправено“, ако решите и намерите време да напишете за него отделна статия в някое богословско издание в Англия или и в Америка. Разбира се, особено бих желал в статията си да посочите, че сте се срещали лично Стареца и сте беседвали с него. Старецът Силуан и със своя живот, и със словото си, дава възможност да се докоснат много и различни аспекти на духовното битие и опит.

Приемете благодарността ми и за Вашите писма и дадените ми в тях указания. Още веднъж се убедих колко лесно е да допусна „лапсус“ поради собстве­ния си скромен опит. Разбира се, аз не мисля Въплъ­щението в категорията „енергии“. Това би било от моя страна изпадане или в несторианство, или, още по-лошо, в „метафизическата“ перспектива на не­християнския Изток. Аз изповядвам, „че в плът е до­шъл Иисус Христос“ [2], тоест именно „ипостасното“ въплъщение. Но, което ми се иска винаги да подчер­тавам, това е, че Христос е действително „единосъ­щен“ нам човек, и по силата на това – „задължител­ността“ на Неговия пример е за нас във всичко. Ако ние поставим ударението върху „радикалното“ раз­личие на Христос от нас, останалите човеци, то аз не виждам възможност да се изгради нашата хрис­тиянска антропология. Разбира се, нито за миг не забравям за „радикалното“ различие на Христос от нас, защото всички ние сме тварни ипостаси, а Той е безначалният Бог. Но ипостасното Въплъщение на Бог Слово ни поставя пред поразителна картина: от една страна – действително от момента на „възпри­ятието“ [приемането на човешка природа – б. пр.] вече се е извършило и „обожение“, от друга страна – в Свещеното Писание има немалко текстове, които показват Христос „избягващ“ „самообожението“. И във Въплъщението действа Светият Дух (Дух Све­тий ще слезе върху ти…; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий [3]), и във Възкресението (… в Бога, Който Го възкреси от мъртвите и Му даде слава [4]). И множество подобни текстове. Също и думите на Самия Христос за Себе Си: „Ако Аз свидетелствувам за Себе Си, свидетел­ството Ми не е истинско. Има Друг, Който свиде­телствува за Мене…“ [5]. Простете, позволих си да приведа тези текстове не защото нямам предвид Ва­шето несравнено по-дълбоко познаване на Писание­то, а за да Ви дам възможност в съждението за мене да видите по-точно хода на моето мислене.

В мене дори възниква въпросът: не затова ли и в Литургията не считаме думите на Христос: „Взе­мете, яжте…“ и „Пийте от нея всички…“, за тай­ноизвършителни, а обръщаме нашата молитвената епиклеза [6] към Отца да претвори предложените Да­рове чрез Светия Дух, за да се избегне „самообоже­нието“ на Христос? Ето в какъв смисъл това ми се струва важно: ако Христос във всичко се е уподобил на нас [7] и с такава настойчивост е подчертавал, че Той е Син Човешки, то това име, „Син Човешки“, не следва ли да разбира­ме не само като присъщо на Христа, но и като общо на всички нас, хората? Спомням си, едно време бях в силна вътрешна борба с Бога; страхувах се от Божи­ето осъждане; мисълта ми беше приблизително така­ва: „След като аз съм толкова немощен по естеството ми, от Тебе създадено, че при цялото напрежение на всички сили на цялото ми същество аз не мога да пре­бивавам в Твоята любов, тогава как Ти ще ме съдиш? Кой Си Ти, а кой съм аз? И нима ще е истинен съдът, ако не са еднакви условията на битието у Съдията и у подсъдимия? За да ме съдиш, Ти трябва да подлежиш на същите условия, в които аз съм принуден да бъда, иначе Твоят съд ще бъде „неравен съд“. Ти Си прем­ного велик; Ти не можеш да ме съдиш…“.

Веднъж, след подобна дръзка молитва, получих отговора в сърцето си: „Ще те съди не Бог, а Човек“. И тогава в съвсем друга светлина ми се представи­ха думите на Христос: „… Отец и не съди никого, но целия съд предаде на Сина,… и даде Му власт да извършва и съд, защото е Син Човечески“ [8], Който, бидейки във всичко на мене подобен и единосъщен, понася не само подобни на моите условия на живот, но и повече от това, така че нито един човек на земята през цялата история да не може да Му каже, че Той, Христос, е бил в по-добри условия, отколкото съдени­ят от Него. Така че никой от нас няма основания „да се оправдава“ с немощта на човешкото естество. Оттук и заповедта – бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец [9] – дадена в порядък не само педагогически, като „насоченост“, но и в по-дълбок, в истински смисъл, тоест като свидетелство за възмож­ността да се осъществи това „задание“; като възмож­ност, доказана от Самия Човек-Христос. Обожение­то на Божията майка аз лично мисля като съвършено уподобяване на Христос до равенство Нему, но не в плана на божествената природа, а само на човешката. Но Човекът-Христос „седи отдясно на Отца“, тоест достигнал е заповяданото ни от Него съвършенство – както „Небесният ваш Отец“.

Вечния живот аз не мога да мисля като непрес­таващо възхождане; аз напълно споделям мисълта на св. Максим, че за човека е определено такова съ­вършенство, такава пълнота, след която не ще има вече „възрастване“ [10]. И ако вечността за човека се мисли като непреставащо тържествено и блажено възхождане, то в крайна сметка това се превръща в „лоша“ безкрайност. Дори не говоря за това, че винаги възхождането от малката мяра към по-голя­мата е свързано с болезнен подвиг или, най-малко­то, с напрежение. Но както Иисус Христос „влезе предтеча за нас, като стана Първосвещеник наве­ки по чина Мелхиседеков“ [11], така и на достойните от синовете човешки ще бъде дадена във вечността същата слава.

Струва ми се много важно да се изясни в какво ще остане непроменима и неизменна във вечността разликата между Бога и тварта. Тази, тъй да се каже, „онтологична дистанция“ се отнася до същността на Божеството. Но любовта на Бога към човека, изявена във Въплъщението, ни разкрива плана на Твореца да направи човека причастник на божествената слава в нейната безначална пълнота.

Така и св. Симеон Нови Богослов в 34 химн го­вори, че Владиката не счита Себе Си недостоен да види рабите равни Нему, а и се радва на това [12].

4 юни 1958 г.

Простете. Мислейки още да продължа писмото, не го изпратих и до днес…

Преди няколко дни Ви пратих „ЖМП“, липсващите Ви броеве за двете годишнини. Ще се постарая да намеря и останалите. Ще ги изпра­щам постепенно. Също и „Голос Православия“ (бер­линския), и чешкия също ще се постарая да намеря.

Недостигът на богословска култура в наше вре­ме може да доведе до още по-голяма загуба в про­поведта на Словото Божие, отколкото може би е било във времената на нашите свети отци. В това напълно споделям Вашето мнение, осъзнавайки оба­че и самия себе си като лишен от такава култура. За съжаление, нерядко в историята на нашата Църква виждаме известно „пренебрегване“ на този момент в съзнанието не само на средното свещенство, но и на висшето. Впрочем самото „неотчитане“ на този мо­мент е свързано още и с това, че да имаш истински свише даден „опит за догмата“, тоест когато духов­ният аскетически акт или състояние се слива в едно с „познанието“ или с догматическото виждане – това не се постига само с човешките сили или желание. Така че, ни „святост“, ни „мъдрост“ – в повечето случаи не достига на служителите на Църквата.

Относно „Контакт“. Бальфур, десет години по-рано оставил католицизма заради универсал­ността на Православието, отначало бе във връзка с отец Евграф и въобще с неговата група и работа. Сега това му изглежда недостатъчно и той се обръща към мнозина с молба да сътрудничат в неговото издание, заради постигане на „контакти“ между православни­те от всички раси и от всякакъв произход на Запад. В това отношение би му било много ценно да получи от Вас макар и най-малък „артикъл“ [13] или разрешение да се отпечата на страниците на „Контакт“ превод на ня­коя от Вашите статии. Това, което говорихте в Амери­ка („Проблемът за християнско единство“, това, което беше в „Путь“, 1933 година), сега наистина би било актуално и много необходимо тук. Аз нямам доста­тъчно време и средства, за да осъществя възможно по-бързо преводи на някои от Вашите статии. Но е възможно, защото все още има време. Ако бихте мог­ли да пратите английски текст, превода биха могли да направят други хора, които не знаят руски език.

Работата с предложената ми в Англия къща се придвижва. Намира се в процес на грижи за визи­те и за правата за residence [14] в Англия. По-трудно от всичко ще е да се получи там „социална помощ“, както тук я получаваме от Френското правителство (тоест или по възраст, над шестдесет и пет години, или по инвалидност, както съм аз, например).

Пак и пак много пъти изказвам благодарността си и Ви моля да вземете присърце свидетелстване­то за стареца Силуан, та това дело да престане да е обвързано с моето име, за да стане наше общо на всички православни дело.

С обич

предан архимандрит Софроний

 

Бележки

1.Вж.: 1 Тим. 2:5.
2. Вж.: 1 Йоан. 4:3.
3. Лук. 1:35.
4.1 Пет. 1:21.
5. Йоан. 5:31-32.
6. От гр.: ἐπίκλησις – призоваване.
7. Вж.: Евр. 2:17.
8. Йоан. 5:22, 27.
9. Вж: Мат. 5:48.
10. Вж.: Преп. Максим Исповедник. Главы о богословии и о домостроительстве воплощения Сына Божия, гл. 2, 87. – PG 90, 1165BC / Р.п. (А. И. Сидорова) : Творения, т. 1. М., 1993, с. 252.
11. Вж.: Евр. 6:20.
12. Вж.: Преп. Симеон Новый Богослов. Божественные гимны. Гимн XXXIV. Сергиев Посад, 1917, с. 151.
13. От фр.: article – статия.
14. От англ.: местожителство.

 

Превод: Венета Дякова

 

Из книгата „„Кореспонденция с прот. Георги Флоровски“ от архим. Софроний (Сахаров), изд. „Омофор“ 2018

ПОРЪЧКА НА КНИГАТА С ОТСТЪПКА >>>