Великите българи

Втората неделя след Петдесетница по традиция е посветена на паметта на светиите, просияли по земите на съответната поместна църква. Затова на 25 юни, неделя, Църквата в България празнува всички светии, и знайни, и незнайни, подвизавали се и свидетелствали вярата по нашите земи от първото благовестие на словото Божие до самия днешен ден.

Всеки празник в Църквата е своего рода събитие, което различава деня от другите обикновени дни на нашия живот. Това, което прави този ден специален за нас и за Църквата, към която принадлежим, е че чрез този спомен ние актуализираме връзките си не само с миналите поколения християни – което ни прави Църква, – но и с безчетния брой прославени във вярата предци от нашия род – което ни прави Народ. Народ Божий.

Тези дни в медийното пространство бе подета една инициатива: да се направи класация на стоте най-велики българи. Като че ли в днешния белязан от стихийността живот на бясно гонене на цели и ненаситна консумация ние действително забравяме да си спомним кои сме, откъде идваме и как сме стигнали дотук. Последното може да прозвучи като клише, но то звучи така тъкмо защото сме изпразнили от съдържание тези простички неща, толкова обичайни и крепили през вековете поколения и поколения наши предци – родовата ни памет.

След години на духовен и материален срив, стигнал до невъзможните граници на национален нихилизъм, българинът започва да си дава сметка, че съществуването му е застрашено, ако спешно не се обърне към своите корени и не възстанови приемствеността на родовия героизъм. Ето защо, наскоро обявената и широко рекламирана от Българската национална телевизия кампания „Великите българи” (по модела на Би Би Си “Great Britons”), в партньорство с няколко други национални медии, бързо фокусира върху себе си общественото внимание.

Въпреки че самите организатори не претендират да правят патриотичен проект, а телевизионен, и го определят като „на практика една игра”, българинът заговори за него като за събитие, което трябва да възроди у нас отношението към собствената ни историческа и героична традиция. Фактът, че в „листата” могат да бъдат включвани и наши съвременници, означава, че е настъпил моментът да определим „героите на нашето време”, такива, каквито ги вижда днешният човек, и да ги съпоставим, или по-точно – да ги поставим в съревнование (тъй като все пак това е игра) с легендарните личности, оставили своя славен отпечатък в родната ни история.

Клипът, с който се рекламира инициативата, доста недвусмислено се стреми да внуши патриотични чувства у зрителя. Възбудил националното му чувство и самосъзнание, той трябва да го предизвика да прецени в себе си кой сънародник е най-достоен да се нарече велик и да гласува. Това е едно своеобразно статистическо проучване на нагласите на българина спрямо собствената му история и личностите, участвали и участващи в нейното начертаване. Нещо, което придава някакъв смисъл, пък бил той и не-патриотичен, на цялата акция.

От любопитство можем да влезем в сайта и да гласуваме. В края на краищата, това показва нашето отношение към всичко, което ни се e случило и ни се случва. И с това нещата приключват, поне докато не обявят резултатите от вота. След това за известно време ще бъдем заети с анализа на данните, ще разберем кого ние, българите, сме избрали за най-светла и представителна личност, с която дълбоко в съзнанието ни най-вече се идентифицираме, и как би могло да се интерпретира това от гледна точка на нашия бит и душевност, и национална съдба . (После можем да продължим с обсъждането на кастинга за новия сезон на Биг Брадър).

Инициативата „Великите българи” за нас, като християни, не е маловажна. И като повечето хора, вероятно, не я възприемаме само като една игра. Може би даже – повече от другите хора – откриваме смисъла в това да назовем някого велик. Сред потенциалните сто най-велики има и такива, чието име се предшества от думичката „свети”: свети Йоан Рилски, светите братя Кирил и Методий, свети Климент Охридски, свети Паисий Хилендарски, свети патриарх Евтимий Търновски, светите царе Борис-Михаил и Петър. Точно техен, и на незнайните милиони други като тях, е празникът от втората неделя след Петдесетница.

Бихме могли да гласуваме за някого от тях. Лично аз дадох своя глас за една импозантна според мене личност, на която твърде малко днес бива отдавано нужното уважение – Свети патриарх Евтимий. Това, което искам да изтъкна, обаче, е една опасност. Опасността – да превърнем героите в идоли. Нашето почитание към светиите, били те и национални герои, не е заради техния исторически героизъм. Ние се прекланяме пред техния подвижнически героизъм – пред „добрия подвиг”, с който са се подвизавали (2 Тим. 4, 7), стремейки се към съвършенството на Небесния ни Отец. Прекланяме се и се стремим да въплътим в живота си техния пример, молим се като на добри ходатаи пред Бога. Те са нашата икона на въ-образената (превърнатата в образ) святост. Днешният човек обаче търси друго. Изгубил вяра в своите управници, в своите близки, в себе си, той се стреми да създава ярки образи, в които да вярва. Бедата е, че тези образи не са реални. Личности като тях, ако са от миналите векове, са непостижими, а ако са съвременници, едва ли могат да изпълнят очакванията за национални обединители, с които ги товарим. Още по-малко, те са митични герои, които да обожествяваме и мистифицираме, определяйки ги като носители на националния идентитет.

Националният идентитет, лайтмотив на този всенароден сондаж, не може да бъде очертан в рамките на една, десет или топ сто исторически личности. Нашият истински идентитет – като християни, а оттам и като народ – може да бъде само Един – Христос, Алфа и Омега на всички ценности.

Коментари

коментара