Далеч от комплекса на жертвата
Сигурно е необичайно, но никъде в Писанието или при светите отци няма да видите призиви да се пазите от скърби или да избягвате изпитанията. Съвременни подвижници като свети Лука (Войно-Ясенецки) пишат, че са “обикнали страданието”. Трудно ли е да благодарим на Господ за болката, за войната, за смъртта на наши близки и за всички скърби, които ни спохождат?
Най-често сме от хората, които не разсъждават по темите, свързани с духовното и по думите на свети Макарий Оптински “в нас живее само тялото”. Но и тогава животът ни е изпълнен със страдания. Вярно е, че мъките без вяра нямат общо с окрилящите Божии посещения и изпратената от Него скръб. Но и тогава скръбта е изпратена като изпит, пише старецът в свите писма, защото скърбта е следствие от нашите грехове и вместо да преживеем изпитанието християнски потъваме в самосъжаления: “защо точно на мен се случи” и “как можах..”.
Самосъжалението е може би любимата отрицателна емоция. Тя е много активна, защото се поддържа от изключително разпространения и дори култивиран от самите нас комплекс на жертвата. Да бъдеш жертва е изключително приятно и изключително изгодно. Целта е да обърнеш внимание, да предизвикаш съчувствие и жалост, помощ. Ако си “жертва”, това ти дава алиби, за да не правиш усилия за промяна – кой може да изисква нещо от нас, щом “се измъчваме”. Позицията изглежда изгодна, защото дава възможност да сме уморени от житейските обстоятелства, да ненавиждаме “виновните”, да завиждаме на успелите, деятелните или просто на богатите. Можем да прекараме живота си и в оплаквания от “притесненията” на своите близки и роднини, “неразбирането”на някои приятели и началници и какво ли още не.
Колкото и да е необичайно – изброените страдания са фалшиви страдания. Те може и да ни измъчват, но ние съзнателно ги поддържаме и ги съхраняваме, защото така сме свикнали – трябвада има с какво да се оправдаем. Естествено, че от нас зависи да променим себе си, общуването си в семейството, начина си на живот, работата, неподходящото жилище и… каквото ни пречи. Дали ще имаме такива “страдания” или ще изпитваме радост от живота е въпрос на нашия избор. И на отговорност, която ни прави автори на собствения си живот,учи ни да избираме и да се стремим. Бог винаги е близо, но Той помага, както ми се струва, само на тези, които се стараят да участват в живота си, без да се оставят на обстоятелствата, с които ежедневието ни среща.
Не е вярно, че трябва да приемаме всичко по пътя си за достойно да ни изгуби времето. Бог е предоставил твърде много на нас и на нашия избор. Истински ли са грижите ни, докъде сме стигнали в борбата с ненаситното самолюбие, което при всеки повод помрачава дните ни? И къде е границата между съчувствие и жалост? – “Внимателното сърце” винаги улавя фалшивия тон във вечните оплаквания. Когато съчувствате на винаги тъжния и недоволен човек – вие го фиксирате към лошата безкрайност на собствените му мъчения – сякаш му потвърждавате, че има за какво да се тревожи.
Жените често посвещават половината време от живота си в слушане на драматични истории за чужди неприятности. Почти “се преселват” в чуждия свят и смятат, че това е християнски дълг. И ако жалостта е единствената проява на нашата любов, смятаме, че страданието е зло, а да се борим с него е първата ни задача.
“Мъката и страданието не е едно и също” – пише Иван Илин. Повярвайте – не е въпрос на терминология. Обяснението на философа е безкомпромисно: “Мъката е тварно състояние, тя е тъмна и ожесточена. Мъката се загнездва в човека, затваря го в себе си и сякаш живота го “поглъща” – той потъва в страх и отчаяние. И става така, че от непоносима мъка се превръщаме в живи мъртъвци. Това ли е нашата вяра – не виждаме ли, че тъмнината поражда мъка и страх?”
Сигурно е чудно това разделение. Единствената задача тук е да се отдели спасителното страдание от унинието.
Страданието, отново по дефиницията на Илин е духовно, светоносно и окрилящо състояние. То разкрива дълбините на душата и събира хората в полуангелско братство, преодолява животинското съществуване и разкрива Божиите простори, извежда човека при Бога. Страданията ни се изпращат, за да укрепва вярата и надеждата ни. В страданията изчезва страха и тъмнината.
В мъката, напротив, човекът се хваща за живота, забравил, че душата е безсмъртна.
Трудно е да се научим да страдаме. Трудно е да държим себе си далеч от отчаянието, но сили са ни дадени.
Мъката призовава към жалост и жалостта е съгласие за съвместна мъка. Жалостта води не нагоре, а долу: в тварна тъмнина, в съвместността на тварната мъка. Жалеещият сам се отпуска до състоянието на мъка и не позволява на измъчения да се възвиси до страдание.
Можем да преживяваме всяка болка като възвисяваща скръб. Кръстът ни е по нашите сили – Бог ни познава. “Когато твоите мисли, лишенията, … страха и притесненията са обзели мислите ти и ти пречат да се радваш и да живееш за Бога, знай, че ти си станал обикновено тяло, не си безмъртен и не си Христов” (преподобни Исаак Сирин).
Нашата любов към себе си и ближните е в желанието те и ние да се спасим.
Но търпението е толкова трудно за горделивия… В търпението няма самооправдание и постоянни оплаквания. Изтърпяването не е замиране, капитулация, пасивно преживяване, а нещо друго. Изтърпяваме истински, ако не се предаваме на малодушие, маловерие и самосъжаление. Не, страданията не са зло. Нека не плачем цял живот на нечие рамо, а да се молим и да молим другите да се молят за нас. Древните старци са казвали, че не трябва да се търси утешението след всяка скръб, защото търпението е по-важно. Човек може да натрупа опит и да се излекува от комплекса на жертвата, смятат и съвременните психолози. Това е начин да намери правилния подход към себе си. И да се научи на достойнство.
В двехилядната история на християнството никъде в Преданието и в житията няма да намерим призив към мъка. Евангелието изрича: “радвайте се!” Много сълзи и много скръб е имало и има по света. Но когато прочетеш или чуеш тези думи: “Радвайте се!”, знаеш, че е възможно и така и трябва да бъде.
виж отец Зосима от „Братя Краназови“, не помня в коя глава точно, говори как трябва дори в страданието да се радваме. И още нещо. В Евангелието не само се изрича „радвайте се“, но е важно и след какво се изрича:В проповедта за блаженствата, Христос казва „Блажени плачещите, защото те ще се утешат”(Мат. 5:4), „Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е Царството небесно”(Мат. 5:10), „Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да лоша дума заради Мене”(Мат. 5:11), но след това Христос казва „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата”(Мат. 5:12). Значи тези, които са плачещи,изгонени,похулени (в контекста на Евангелието разбира се), могат да се радват. Могат да се радват, без да престават да са „плачещи”. И освен това не им е казано не страдайте( защото всеки плачещ, похулен, или изгонен по накакъв начин страда и изпитва болка), а им е казано „Радвайте се”.
Да, така е! Хубаво, че го напомняте!
Това е ключова дума и състояние в религиозността, която, условно казано, „надхвърля“ мъката и страданието, така, както са отбелязани в статията!…Самият Христос го е изпитал (състоянието на богооставеност)!…
Според архимандрит Софроний Сахаров, „богооставеността е признак на богоизбраност“, в контекста на християнското подвижничество, разбира се!
dari, имате ли мнение относно чувството за богооставеност?
Струва ми се, че до високите измерения на богооставеността малко хора стигат. Говоря за съвременници. Но може би Бог има „съкровени Свои раби“, за които или не знам, или не притежавам духовното зрение за видя. Богооставеността не е ли това, за което свети Силуан казва: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“, но това са светците! Опитвам се да доловя разликата – хленченето, оплакването, преиграното съчувствие към другия нямат общо с християнските пътища. Често не изпитваме мислите си, чувствата, искрени ли сме, има ли смисъл, добро ли е това, което правим, защото не правим всичко с молитва – така предполагам…
колкото и да е духовно непрогледнал, невеж и „западнал“, рано или късно стига (би трябвало!) и „минава“?, успешно или неуспешно, през богооставеността!?…Може би е актуален въпросът, също така, дали един човек (вече) е имал среща (през земния си живот) с Христос, макар и не така директна както при Силуан Атонски…, дали живее поне в минимална степен в Христос, и дали е наясно с това!?…Не смяташ ли, че това е една основна отправна разделителна точка, от която би могло да се разглежда посоченото субективно разграничение в статията на „мъка“ и „страдание“, вкл. и в аспекта на богооставеността, която има и универсален обхват, според мен…., може би разликата е, че някои, освен емоционално, я отчитат И интелектуално, а за други преживяването и, потъва в невежа душевност!??…..
🙂
Призивът на вашия св. Силуан „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“ винаги ми е звучал като маскирана сатанолатрия, с каквито и аргументи да се прикрива.
.
Настръхвам, когато наближи Коледа. Винаги при мен става някаква трагедия. В момента пиша от стария компютър, защото лаптопът изгоря (made in China, има си хас). Най-лесното е да се обвинява Бога за нашите нещастия, но те не са нищо друго, освен пряка последица или най-малкото косвено възмездие за нашите грехове. Греховете са товара, мрачната планина, която ни връхлита и смазва, без дори да го осъзнаваме.
Това откровение е израз на големия обхват и разширяването на светоотеческата духовна наука и практика, в случая-от Силуан Атонски!
„Струва ми се, че до високите измерения на богооставеността малко хора стигат.“
такова твърдение се крепи най-малко на две предположения: 1. че познаваш „високите измерения на богооставеността“, за да прецениш дали тя е факт или не във всеки отделен случай и 2. че знаеш какви са отношенията на повечето хора с Бога, за да прецениш докъде са „стигнали“.
няма да се обосновавам защо считам и двете „знания“ за невъзможни. в тази връзка – общите приказки и съвети по темата за човешкото страдание ми се струват не на място. това е сложна и дълбока тема, към която мисля че много внимателно трябва да се посяга.
на първо и единствено място – от позициите на собствения опит, в който си почувствал през какво минава другия човек, получил си разбиране за него и за духовното му състояние. както правят светците, впрочем, за които е станало дума. само от дълбочината на собственото страдание и опит в борбата с него, в преодоляването му с Божията помощ, човек може да си позволи да обсъжда чуждото страдание. а НЕ чрез споделяне на някакви „духовни тезиси“. и още:навлизането в чуждата болка е оправдано само от позициите на съчувствието и на любовта, като се помни, че само в любовта можем да имаме истинско знание за другия, да го разбереми наистина да му помогнем. (ако това е целта ни; а каква друга може да бъде?) само любов и съчувствие могат да родят искрената ни молитва за този човек, както и способността да застанем до него в моменти, в които има нужда от това. друг тип намеса според мен е недопустима.
„“Струва ми се, че до високите измерения на богооставеността малко хора стигат.“ , в случая е и на основание на цитираната мисъл на архим. Софроний Сахаров ( вж. по-горе). Ти, обаче, имаш формалното право да не си съгласна с архимандрита, ако приемем, че си го разбрала? правилно!….. По същия начин dari „ползва“ за целта на статията тезите на коректно цитирания от нея автор (вж. статията)!…Аз смятам, че тя е „посегнала“, както казваш ти, достатъчно внимателно към темата! А по отношението на „дълбочината“, все пак не може да се очаква , че във формата на такъв тип статия, ще се стигне до максимална и изчерпателна? такава!…Ценен момент е да се насочи вниманието върху качествената разлика в отрицателните емоции и преживяванията на различните хора-нещо, в което авторката успява! 🙂
благодаря ти за отговора. но той по-скоро ме кара да мисля, че ти не си ме разбрал, или че не съм се изразила правилно, естествено.
за внимателното посягане към темата – оставам на мнение, че не е внимателно. това ми мнение се затвърди от коментара на дари по-горе. наричането на състраданието „хленчене, оплакване, преиграно съчувствие към другия“ не е добра предпоставка на разсъждение по темата. поне според мен. от другата страна на това хленчене, във въпросния коментар, стои светостта. по средата няма нищо. тоест или сме светци, или хленчещи актьори. според визията на тази статия, хората или се издигат над страданието и го побеждават с високо вдигнато чело и с усмивка, или хленчат и преиграват. не, това определено не харесвам като стил на писане и мислене и го считам да дори опасно. всеки човек е уникален неизмеримо сложен и дълбок; и е тайна, за която знае само Бог. това същество, неговата борба и неговото страдание трябва да се уважават, а не да се поучават от неясни позиции. нито да се дават общи предписания за това какви трябва да бъдем и как да го постигем. такива съвети (по принцип говоря) имат място в популярните психологически книжки за успеха. действителността е по-сложна. навлизането в темата за страданието е отговорно начинание; писах как мисля, че трябва да се предприема, ако иобщо се предприема.
когато Христос застава пред гроба на Лазар, Той плаче. не държи речи.
за мисълта на отец софроний,през ум не ми е минало да я обсъждам или да не се съгласявам „формално“ с него.
но има съществена разлика, която е важно да се види. откровението „дръж ума си в ада“ е плод на личен духовен опит, родено след години изнурителна молитва и драматична духовна борба. това е лично откровение, получено от свети силуан и споделено с ученика му, от което тръгва едно дълбоко разбиране на тайните на духовния път, което също е лично. отец софроний в своя опит осмисля и задълбочава това разбиране, и го споделя също лично – като достояние на своя духовен път и знание, придобито по духовен начин. той има парво да учи на това от опит, казано просто. и го прави с любов.
и още нещо – срещата , истинската, на архим. софроний със свети силуан се случва именно по повод на това откровение. когато научава какъв съвет е дал отец софроний на един монах за това как да понася тежестите на страданието, св. силуан отива при него и му прави забележка – “ защо си му казал това, то не е за него“ (или – той не може да го понесе – не си спомням точно израза). в това отношение личи разбирането за човека, за неговата индивидуалност, за силите и способностите на душата му, за духовния му ръст, ако използвам това клише. това не е просто даване на „информация“ как е правилно да се отнасяме към нещата, защото тази информация нито може да се унифицира, нито има някакво значение в индивидуалния път на човека, освен като идея може би.
има предвид, че на много от хората им липсва ОТГОВОРНОСТ и РЕШИМОСТ ( вж. и св. Серафим Саровски) да се противопоставят на грешното си естество и да търсят спасение, вкл и чрез задължителна степен на самоотричане!?…
Може би именно хората с порив към отговорност и решимост (да се борят срещу страстите) биха запълнили, образно казано, пространството (между „светците и хленчещите“), което остава недостатъчно ясно „изградено“ в статията, кактос повече или по-малко основание отбелязва iliana („….по средата няма нищо….“)!?
А, иначе, откровения като това на св.Силуан Атонски трябва да стават достояние на обществеността, дори и с риска да научи за тях някой, за който това „не е за него“, както пише iliana ! 🙂
Ние нямаме понятие къде се намират раят и адът или какво става в тях по простата причина, че сме все още живи и никога не били там. Чувал съм от припаднали бабички как се възнесли „на оня свят“, където умрелите били насядали като на селска панихида и ядели това, които им раздавали близките. На тези, на които не били раздали, гладували. Това са земни полуезически проекции. Има реална опасност хората, които „държат ума си в ада“, чисто и просто да изпаднат в плен на своите фантазии. Чиста прелест.
.
Терминът „богооставеност“ важи само за Един – Христос, и само в един момент – Разпятието. Приложен към хората, той е богохулен, защото отрича Божия промисъл. Депресиите, мрачните настроения, цупенето в никакъв случай не са обективна „богооставеност“, а са субективни състояния на душата.
Трябваше да кажа: „ЧУВСТВОТО за богооставеност……“-това имах предвид! 🙂
„Дръж умът си в ада…….“ означава именно това: Условно да ПРИЕМЕШ с ума си това чувство за богооставеност ( което е обвързано с идеята за ада), но въпреки това да не се отчайваш, минавайки по този начин на ново битийно ниво, на което , евентуално, да се осъществи на нова сметка и по-пълноценно богообщение!
От ПСИХОЛОГИЧЕСКА гледна точка, смисълът на това откровение е и в запазването на дълбинен отрицателен ментален полюс, който е една гаранция срещу ЕКЗАЛТАЦИЯ и изпадане в ПРЕЛЕСТ! 🙂
И аз станах суеверен. Днес дадох дарение на църквата и след малко ми се обадиха от сервиза. Първоначалната преценка, че лаптопът е напълно унищожен, се оказала погрешна и успели да отстранят повредата. Да се смееш ли, да плачеш ли :-)))
.
„дълбинен отрицателен ментален полюс“? Не усложнявайте християнството и не внасяйте в него чужди приумици. Четете ранните отци от І-ІІІ век и се удивлявайте на тяхната проста, ясна и непоклатима вяра, на техния чуден оптимизъм въпреки страшните гонения.
и подлежи на внимание…
Благодаря Ви, полезно напомняне за обърканото ни съвремие, когато същността на живота се разминава с постоянно внушаваните ни „модени правила“.
Еднопланов е текста, макар да е личен (друг, не би могъл да бъде). През богооставеността минават всички, сигурно – тук се поправям!, но след тази разделителна линия някои може да останат богоборци.
Много ми беше полезно да почета всички коментари – много малко неща съм успяла да кажа докрай! Не съдя никого – имам някакви наблюдения, споря основно със себе си, наблюдавала съм някои от греховете на „своя“ „лична“ територия, нека бъде ясно. Познавам и други хора, които са източници на информация и ми дадоха повод за текста, но само толкова. Искаше ми се да споделя една гледна точка, наблюдавах проблема от известно време и написах… Много ценни са всички коментари за мен, благодаря!
„Еднопланов е текста“
🙂 Не е еднопланов, богат е!
Привет! 🙂
Лев Толстой има една свястна мисъл:“По-лесно е да напишеш десет тома философия, отколкото да приложиш в живота един нравствен принцип!“ Липсва ни физическата деятелност, а умствената, но в неправилна посока е изобилна. Аз лично, когато се трудя с ръцете си и цялото си тяло се смирявам, може би в унисон с думите от Библията, че „трудът краси човека“, а когато прекаля с мисленето се възгордявам или унивам. „Да се избавим от комплекса на жертвата“?! Познавам един човек, който има страхотен инат и излиза и от най-трудните ситуации, на когото филмовите герои могат само да завиждат. Имаме нужда ото повече инат, когато се комплексираме. Нека си спомняме за хората, които страдат много повече от нас несправедливо като гладуващите в Африка. Егоизмът ни е проблема, нежеланието да изпълняваме Божиите заповеди и да се уповаваме на Него, когато имаме желание да го правим! Свети Атанасий Велики има един прост коректив:“Когато изпитваме тревога, то е от дявола!“ Потвърждава се и заръката на Евангелието, че трябва да сме будни, защото лукавия непрестанно измисля нови и нови хватки за да ни оплете в мрежите си! Едно от хубавите неща на световната криза е, че ще ни смири и сплоти, а сплотеността ще е необходима за нашето оцеляване! Понякога се възприемам за жертва, а друг път се мисля за много важен!? Но и двете чувства са продиктувани от гордостта. Искам да се жертвам за всички, но пропускам верния път – смирението! С нами Бог!
Раннохристиянските отци пишели ясно и просто, (както апелираше един педагог от БФ на СУ, „Трябва да има простотЪ и яснотЪ“), ами те са били гениални, а ние имаме по едно-две висши, срам ни е да говорим просто…
Честито за лап-топ-а на о.Павел, не всичко китайско е лошо…
Душевните страдания се преживяват по-тежко от физическите, а борбата с тях е по-дьлга и трудна. Понякога и силният се уморява в тази битка. Всичко зависи от вярата на човека и от духовните му възможности. Нека не бъдем критични към хората, които хленчат или се оплакват. Не всеки е готов да понесе кръста си с гордо вдигната глава. Нека имаме милост към по-слабите в духовно отношение!