Думите, които не спасяват

„Господи, при кого да отидем?
Ти имаш думи за вечен живот…”

Думите, които не лекуват. Думите, които не спасяват. Тези думи, които са все по-далеч от Словото, нищо не създават, не раждат, а са все повече и все по-еднакви. Все по-брутални и фрапантни, но все по-бездушни, ничии. За тези думи искам да поговоря, те са моето и вашето ежедневие, ежедневната лукавост и призрачност, в която вървим, която преживяваме. В нея участваме и се изпълваме с ежедневната си безцветна и примирена смъртност.

Случвало ли ви се е да имате такъв въпрос, който се нуждае от вечен отговор? Да питате в много храмове, да ровите в много книги, да ви казват много и различни неща, но сърцето ви да остава празно? Толкова празно, че чак усещате физическа болка от тази празнота? И да продължавате трескаво да търсите, защото вътре някъде, надълбоко е заседнало нещо болезнено и не ви дава мира, докато не намерите онези думи, онези отговори, с които да продължите напред, с които да се нахраните за дълго, за много дълго…

Сигурна съм, че всеки е попадал в подобна ситуация неведнъж. И знае, че и занапред ще попада… Но искам да поразсъждавам пред вас за това къде и кога намираме отговор на тези страшни въпроси, загадки, дилеми… Най-хубавото и най-естествено място, където да открием вечните отговори на вечните въпроси, е храмът. Или пък сърцето. Понякога опитът ни подсказва отговорите, животът също ни ги поднася. Но често трябва сами да ги намерим. И не знам дали ще се съгласите с мен, но класацията с течение на годините все повече се променя. И много хора – говоря за вярващи хора – трудно ще кажат сега, че намират „думите за вечен живот”, вложени в устата на своя пастир, не ги намират скоро и бързо в своя храм, в своята енория. И не защото църквата ще престане да бъде Църква, вярата – вяра, свещениците – духовници. Не и защото портите адови ще надделеят над Божията Невеста. Просто защото подмяната се случва пред очите ни всяка минута. Все по-често дълбаем в светски, политически, имотни и изобщо житейски пластове, защото в тях откриваме нашите отци, нашите архиереи и високопоставени църковни служители. Във всички тези ситуации откриваме себе си и се сблъскваме със себе си, но такива, каквито не бихме искали да се видим отстрани. Защото медиите най-често не са склонни да бъдат снизходителни към човешките ни слабости. Защо да ги виним – та те са от този свят!

Всеки иска да изглежда искрен и справедлив. Лош или добър, душевен или духовен, се стреми към това, освен ако не иска да го приемат за престъпник или луд, затова живее така, както „и другите”. Разликата не е в начините на действие, а в дълбоката, интимната „пружина” на това действие – в мотивите и подбудите. Душевният човек не излиза от нормите просто защото се опасява, че ще заслужи наказание, ще придобие лоша слава, може би ще се лиши от определени почести, заради които е принуден да лицемерничи.

Човекът, който няма вътрешното усещане за връзка с Богочовешкия организъм на Църквата, нежелаещ да съедини своето битие с Божието, намира смисъла на всичко в света и живота около и за себе си и своите желания. Вътрешната му йерархия от ценности не устоява на многобройните съблазни и изненади. Ясните и чисти принципи за добро, справедливост, честност се пренебрегват всеки ден, защото човекът е слаб – днес се удържа от грях, утре не успява и пада. Започва да се измъчва, проклина себе си и слабостта си, и после пак – борбата продължава, паденията зачестяват, вината натежава. В крайна сметка излиза, че победата в тази борба се оказва невъзможна. Не защото човекът е лош. Това се случва, защото си мисли, че може сам да се справи, без Бога, без Богочовека. Тази истина е в сила за всички ни. Тя е реална и за нашите пастири. Ако си духовен, ще търсиш святост. Ако си душевен, се нуждаеш просто от порядъчност и външен ред, но твоите думи няма да променят ничий живот, няма да осияят пътя на никого.

Все по-често напоследък се питам защо не ми се случва да се сблъскам с такива пламенни „обръщания”, завинаги, без поглед и спомен за миналото, за каквито съм чела в житията на светиите и Евангелието. Все по-често се питам защо думите на нашите пастири не са докоснали никого от нас с такава сила, че да се разтреперим и заплачем за миналото и настоящето си поне. И все по-често си отговарям, че може би нашите сърца са окаменели. Може би думите на отците ни нямат в себе си пламъка на Духа и не разбуждат за живот вечен. Дали съм права? Дали вече се изпълняват словата, че в последно време книгите ще учат повече от живия църковен пример?! Или думите вече не лекуват, защото „последните времена” са „слаби” откъм духовни прояви?

Колко много въпроси, а празно сърце! Колко много храмове, а малко дух! Колко много хора, а малко човеци. Сред нас, не в този свят, а в храма… И какво ни липсва? – Все същото, древно и ново – липсва ни любов, липсва ни искреност. Нали на църковнославянски „искрен” означава „ближен”. Ех, доближете се до нас, пастири наши, позволете ни да се доближим до вас. И да бъдем едно, да бъдем всички едно.