Думите, които не спасяват
„Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот…”
Думите, които не лекуват. Думите, които не спасяват. Тези думи, които са все по-далеч от Словото, нищо не създават, не раждат, а са все повече и все по-еднакви. Все по-брутални и фрапантни, но все по-бездушни, ничии. За тези думи искам да поговоря, те са моето и вашето ежедневие, ежедневната лукавост и призрачност, в която вървим, която преживяваме. В нея участваме и се изпълваме с ежедневната си безцветна и примирена смъртност.
Сигурна съм, че всеки е попадал в подобна ситуация неведнъж. И знае, че и занапред ще попада… Но искам да поразсъждавам пред вас за това къде и кога намираме отговор на тези страшни въпроси, загадки, дилеми… Най-хубавото и най-естествено място, където да открием вечните отговори на вечните въпроси, е храмът. Или пък сърцето. Понякога опитът ни подсказва отговорите, животът също ни ги поднася. Но често трябва сами да ги намерим. И не знам дали ще се съгласите с мен, но класацията с течение на годините все повече се променя. И много хора – говоря за вярващи хора – трудно ще кажат сега, че намират „думите за вечен живот”, вложени в устата на своя пастир, не ги намират скоро и бързо в своя храм, в своята енория. И не защото църквата ще престане да бъде Църква, вярата – вяра, свещениците – духовници. Не и защото портите адови ще надделеят над Божията Невеста. Просто защото подмяната се случва пред очите ни всяка минута. Все по-често дълбаем в светски, политически, имотни и изобщо житейски пластове, защото в тях откриваме нашите отци, нашите архиереи и високопоставени църковни служители. Във всички тези ситуации откриваме себе си и се сблъскваме със себе си, но такива, каквито не бихме искали да се видим отстрани. Защото медиите най-често не са склонни да бъдат снизходителни към човешките ни слабости. Защо да ги виним – та те са от този свят!
Всеки иска да изглежда искрен и справедлив. Лош или добър, душевен или духовен, се стреми към това, освен ако не иска да го приемат за престъпник или луд, затова живее така, както „и другите”. Разликата не е в начините на действие, а в дълбоката, интимната „пружина” на това действие – в мотивите и подбудите. Душевният човек не излиза от нормите просто защото се опасява, че ще заслужи наказание, ще придобие лоша слава, може би ще се лиши от определени почести, заради които е принуден да лицемерничи.
Човекът, който няма вътрешното усещане за връзка с Богочовешкия организъм на Църквата, нежелаещ да съедини своето битие с Божието, намира смисъла на всичко в света и живота около и за себе си и своите желания. Вътрешната му йерархия от ценности не устоява на многобройните съблазни и изненади. Ясните и чисти принципи за добро, справедливост, честност се пренебрегват всеки ден, защото човекът е слаб – днес се удържа от грях, утре не успява и пада. Започва да се измъчва, проклина себе си и слабостта си, и после пак – борбата продължава, паденията зачестяват, вината натежава. В крайна сметка излиза, че победата в тази борба се оказва невъзможна. Не защото човекът е лош. Това се случва, защото си мисли, че може сам да се справи, без Бога, без Богочовека. Тази истина е в сила за всички ни. Тя е реална и за нашите пастири. Ако си духовен, ще търсиш святост. Ако си душевен, се нуждаеш просто от порядъчност и външен ред, но твоите думи няма да променят ничий живот, няма да осияят пътя на никого.
Все по-често напоследък се питам защо не ми се случва да се сблъскам с такива пламенни „обръщания”, завинаги, без поглед и спомен за миналото, за каквито съм чела в житията на светиите и Евангелието. Все по-често се питам защо думите на нашите пастири не са докоснали никого от нас с такава сила, че да се разтреперим и заплачем за миналото и настоящето си поне. И все по-често си отговарям, че може би нашите сърца са окаменели. Може би думите на отците ни нямат в себе си пламъка на Духа и не разбуждат за живот вечен. Дали съм права? Дали вече се изпълняват словата, че в последно време книгите ще учат повече от живия църковен пример?! Или думите вече не лекуват, защото „последните времена” са „слаби” откъм духовни прояви?
Колко много въпроси, а празно сърце! Колко много храмове, а малко дух! Колко много хора, а малко човеци. Сред нас, не в този свят, а в храма… И какво ни липсва? – Все същото, древно и ново – липсва ни любов, липсва ни искреност. Нали на църковнославянски „искрен” означава „ближен”. Ех, доближете се до нас, пастири наши, позволете ни да се доближим до вас. И да бъдем едно, да бъдем всички едно.
Призоваваш: „доближете се до нас, пастири наши“. Добре, но ако „пастирът“ е един от многото новоръкоположени мутри, накичен с обици и злато, който спира литургията няколко пъти, за да говори с аверите си по GSM-a, може и да съжаляваш, ако се приближиш до него особено ако църквата е празна и тъмна.
Добър вечер, г-н Архимандрит,
Вие написахте към Дария Захариева –
„Призоваваш: „доближете се до нас, пастири наши“. Добре, но ако „пастирът“ е един от многото новоръкоположени мутри, накичен с обици и злато, който спира литургията няколко пъти, за да говори с аверите си по GSM-a, може и да съжаляваш, ако се приближиш до него особено ако църквата е празна и тъмна. „
Може би мислите, че проявявате полезен реализъм. Но, освен излишен цинизъм, друго тук няма. А и дали не ви се услаждат пикантните подробности в картината, която рисувате??
Ако аз разкажа в този форум на какво съм бил свидетел в тази Българската църква, уверявам Ви, повечето посетители ще я напуснат. Няма да го направя именно защото не съм циник.
Разкажете, може пък да се изненадате на какво аз съм бил и свидетел и участник другаде. А има и хора, дошли „направо от света“. Те също могат да разкажат…
Какво? Нима смятате, че сте преживели „най-потресаващите неща“ ли. И че е истинско геройство това, че сте в Църквата? да ви ръкопляскаме ли искате, г-н Архимандрит.
Аз говоря за „излишен цинизъм“. А да си циник (киник), не е лошо. Компанията на Диоген Кучето (кинос) е сравнително хубава компания…
Здравей Дария, напълно те разбирам и подкрепям твоя апел към духовните ни пастири.Боли ,когато вместо любов и разбиране от тях получаваме студен и бездушен поглед. Дори и подигравателен!
пак се поскараха читателите кой е по-по най…
портосе, какво брат искаш да кажеш. като си бил свидетел и участник – твоя си работа. защо от това да следва, че дон кихот няма право да каже какво мисли за безобразията сред духовенството?!!!
споделям напълно, че е много болезнено и обезкуражаващо да гледаш едни карикатури на свещеници, пък колкото и да знаеш че и ти си сам грешен човек. това епископите не бива да допускат, защото „заради такива се хули Божието име между човеците“. просто е и е ясно – не бива това безотговорно нещо. обаче те и някои епископи като помислиш.. :-))) та така- крушката си има и опашка
браво на дария за интелигентния и чувствителен текст!
Думите на повечето от нашите пастири не докосват, не само защото сърцата ни са окаменели, а и защото те са просто думи без дела. Те не са породени от живот във вярата и за това си остават само думи. Обикновено на такива места, където само се говори, се събират и много хора. Сега пълните храмове са показател за празните души. Знам за един свещеник, чиито думи са като “двуостър меч”, но хората бягат от тях. Не ги приемат, не могат да понесат истината за себе си. Духът не е желан гост в сърцата ни, защото Той, чрез думите на свещеника, ни изобличава, а кой можеда понесе истината за себе си?! Само онзи, който я обича. Но и обичта, както и вярата, са не приказки, а начин на живот, колко души познавате, които наистина ги живеят?!
Свещениците не са паднали от небето – те са част от нас. Ние ги правим такива, каквито са. Ние сме Църквата. Тя не е нещо абстрактно – видимата Църква е отражение на нашата душа. Достатъчно е да попрехвърлим малко заглавията в пресата и дори тук, в този сайт и ще видим себе си.
Словото лекува, но само когато е прието като лекарство. Исус не извърши чудеса в родния си град. Всички ние, които считаме себе си за християни, сме се самозабравили до там, че сме започнали да си мислим, че сме получили “по наследство” спасението си. За това и почти няма вече “чудеса” на изцеляване.
Мисля, че повечето наши пастири са се доближили достатъчно до нас, като са се принизили до нивото на “селския поп в кръчмата” /пиша го с болка/, защото на повечето от нас изобщо не ни пука за тях – когато свещениикът ни поучава, той е “по-голям разбойник от нас”, когато обаче става въпрос за човешките му нужди, “Господ ще му помогне”. Ние нямаме никакви ангажименти. Да, обаче свещениците не произвеждат материални блага, а духовни. Те се грижат за душите ни, а ние – за физическото им съществуване. Така се получава взаимообщуване, и така, приемайки едни от други можем да бъдем и за-Едно. Иначе всичко остава в сферата на празните приказки.
Покаялият се човек не търси грешките на другите и проблемите извън себе си. Ако всеки един от нас е на мястото си, няма да съществува това разделение и няма да има толкова въпроси без отговори и празни сърца. Решаването на проблема би трябвало да започне в сърцето на всеки един от нас. Първо вътре в нас, чрез ПОКАЯНИЕ.Мисля, че това е разковничето, а почти никой не говори за него.