Епископът, Църквата, вярата

Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им. (Евр.13:7)

„Където е епископът – там е Църквата!” – Чували сме тези думи на свети Игнатий Богоносец и днес с радост можем да ги повторим, защото в последните дни станахме свидетели на три епископски хиротонии. Нашата църковна йерархия се умножава с нови апостолски последователи: Стобийски епископ Наум, Знеполски епископ Йоан и Велички епископ Сионий.. Защото епископите са призвани да бъдат такива.

Като преки приемници на апостолите, епископите са продължители на тяхното дело. Към тях свети апостол Павел се обръща с думите: Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв(Деян. 20:28). Както става ясно от тези думи, въхху епископите лежи отговорността за Църквата – за чистотата на нейното учение, нравственото състояние на нейните членове и благоустройството на църковния живот .

От самото си начало християнството съществува като една общност. Да бъдеш християнин, по думите на отец Георги Флоровски, означава да бъдеш член на общността, наречена Църква.  Никой не е християнин сам по себе си. Личните убеждения или определен начин на живот не  правят някой от нас християнин. Християнското ни съществуване предполага, означава съединяване и вписване в общността на Христос. Тя е апостолската общност и това е нашата общност. Друга нямаме, или другата – не е наша… Когато се събира и основава Църквата от Господ Иисус Христос чрез избора на дванадесетте апостоли, тогава те получават правото и отговорността да опазят непрекъснатостта на християнското послание в света и на живота  в общение с Бога и общение на любовта помежду им. Апостолите – Христови „пратеници”, „вестители”, са „облечени” във власт от Него. И затова общението с апостолите е основната част, стоенето, състоянието на най-ранната Църква в Йерусалим.

След апостолските времена връзката и общението се запазва – на мястото на апостолите са вече епископите, поставени от Христовите ученици. И така до днес. До днес християните се вграждат в това единство по божествен промисъл чрез волята и могъществото Божии. Тяхното единство идва отгоре; съответно е на единството на Христос. Верните, като част от Божия народ, могат да избират достойните за свои пастири, те трябва да ги следват, но и да бдят дали ги водят към небето по Божиите пътища. Защото, ако пастирят не води към Христос, чий пастир е той тогава? И пастир ли е вече?

Разбира се, като християни, всички са равни пред Бога, Който съди не по лице и милва всички като Свои деца. В такъв смисъл и този, който принадлежи към църковната йерархия, към висшата такава, също е човек като нас, „царственото свещенство”. Църквата е историческа, защото не отрича историята, но Църквата едновременно е и  есхатологична, намира на земята, тя все още е„на път” към „горния Йерусалим”, но още не го е достигнала. И ние, хората в нея, това общество едновременно на изкупени и окаяни грешници не сме достигнали още до последната си цел. Така е с нас, така е с нашите йерарси. Но последната, обещаната реалност ни е открита и проявена. Тя е налице, въпреки че се намираме в плен на историята и времето.

Единството на всяка поместна църква, на всяка местна община  извира от единството на евхаристийната чаша и единството на епископа. Когато извършва Светата Евхаристия, свещенослужителят изгражда църковното единство, единството на нашата християнска общност. Има друго, по-високо служение от служението на Христовия презвитер: служението на онзи, който трябва да  осигури вселенското и съборното единство на цялата Църква в пространството и времето. Това е служението на епископа. От една страна, епископът има властта да ръкополага, това не е привилегия, а власт на този, който извършва всички тайнства на Църквата. Тя надвишава властта на свещеника. Епископът е “ръкополагащ” и съзидател на църковното единство в по-широк план.

Тайната Вечеря и Петдесетница са събития, с дълбока връзка помежду си. Духът Утешител слиза, когато Божият Син е прославен в Своята смърт и Възкресение. Свещениците и епископите се отличават един от друг. В епископството Петдесетница става всеобхватна и непрекъсваща във времето. И в неразделния епископат на Църквата се осигурява единството в несъвършеното земно пространство. Чрез своя епископ, в своя епископ всяка отделна поместна църква се включва в съборната пълнота на Църквата, свързва се с миналото и всички времена. В своя епископ една отделна църква надраства и надминава своите собствени граници и се свързва с останалите. Апостолското приемство е не толкова канонична, колкото мистична основа на църковното единство. То е много повече от гаранция за историческа непрекъснатост или административна зависимост. За нас апостолското приемство е средството за запазване на мистичната идентичност на Тялото Христово през вековете. И  Свещенството никога не е отделено от Тялото. То е в Тялото, принадлежи на неговата структура. Даровете на това служение се дават вътре в Църквата (1Кор. 12гл.).

Епископът е основният учител в своята църква, както за миряните, така и за самите пастири.  Това показват посланията на свети апостол Павел към Тимотей,  Тит и Филимон. 58 апостолско правило гласи: Епископ или презвитер, който не се грижи за клира или паството си и не ги учи на благочестие, да бъде отлъчен. А ако не престане да нехае и се лени, нека бъде низвергнат. Апостолските постановления, в които се заповядва на епископа да наблюдава дали в Църквата се съхранява чистотата на истината и правилата на последващите събори повеляват предстоятелите на Църквата във всички дни, най-вече възкресните да поучават целия клир и народа с думите на благочестието. Древните апологети на християнството утвърждават, че истинското предание и учение Христово  се е съхранило в Църквата от самите апостоли чрез непрекъснатото приемство на епископите.   Някои свещенодействия в миналото и днес са предоставени на него. Единствено той има право да ръкополага свещеници.  Само епископът има право да освещава миро, антиминс, или жертвеник за новите храмове. Епископът, както вече стана дума е надзорник, който наблюдава за изпълнението на Божиите заповеди и църковните канони, ръководи живота на църквите в епархията си и назначава свещеници в енориите. Той е длъжен да наблюдава за чистотата на вярата на своите пасоми, като разбира се, не допуска свои отстъпления. Правило 45 от правилата на св. апостоли казва следното: епископ, презвитер или дякон, който само се е молил с еретици, нека се отлъчи; а ако им позволи да вършат нещо като свещенослужители в църквата, да бъде низвергнат.

Някога епископът е бил избиран от всички вярващи в своята епархия.

Днес, позовавайки се на  правило 13 на Лаодикийския поместен събор, не се позволява народна тълпа да избира ония, които предстои да бъдат ръкополагани в свещенство. Всички тайнства в Църквата извършва преди всичко епископът, сам или чрез своите презвитери. Свети Игнатий Богоносец поставя епископът в такова отношение към Христос, в каквото Той е спрямо Бог Отец. Епископът е образ на Иисус Христос, който е съединен със своето паство така, както Христос с Бог Отец и Христос с Църквата, т. е. "в една плът”. Вярата на епископа, според свети Игнатий е критерий за Православие, затова всички трябва да бъдат съгласни с вярата на епископа. Ако епископът падне в ерес, паството трябва да се отдели от него.

Отговорността на епископите и народа е двустранна – на йерарсите за своето паство и на паството за своя владика. Ако епископът стане еретик, той автоматично престава да бъде епископ, защото вече не е хранител на истинската вяра. Ако след неговото отпадане вярващите продължават да го следват, също отпадат. Когато епископът е вече еретик, става по-опасен от мирянин, защото осквернява цялата своя църква. Чрез своя йерарх Църквата е свързана в Христос с Бог Отец, от Когото получава благодатта на тайнствата. Вярващите не могат да се спасяват отделно от своя епископ, както тялото не може да живее отделно от своята глава – тази аксиома от православната еклисиологя е приложима в пълна сила именно, когато става дума за отношението между епископа и вярващия народ. Всъщност, единството на Църквата е вкоренено в единството на Светата Троица. И вярата, според свети Игнатий Богоносец е непрестанна молитва, която е немислима без любов. Вярата – е плътта Христова, любовта – Неговата кръв, продължава той.

Правило 6 от Правилата на св. апостоли от своя страна гласи: Епископ, презвитер или дякон да не приема върху си мирски грижи; иначе да бъде низвергнат.

Някога са въплъщавали истината в дела и това е помагало на думите да добият реалност. Но така ли е днес? Църквата е единство на благодатния живот. Изворът на това единство e в тайнството на Господнята Вечеря и в тайнството на Петдесетница. И Петдесетница продължава вечно в Църквата чрез апостолското приемство. Преди всичко, Свещенството е благодатен принцип, то е “служение на тайнствата”.

Свещенството не е само каноническа длъжност, която принадлежи на институцията Църква – то е необходимото  органично, структурно свойство, защото Църквата е тяло, организъм. Свещениците не са само “упълномощени” да говорят от името на  общността, не са само водачи или делегати на “множеството” или на “паството” – в своето литургично служение те действат от името на Христос. Те са едновременно предстоятели на общността и приемници на Христовите апостоли. В тях и чрез тях Главата на Тялото, единственият Първосвещеник на Новия Завет изпълнява, продължава и завършва Своето пастирско и свещеническо служение. За нас.

Коментари

коментара