Завръщане
Времето разтопява всичко в своите шепи. Времето, което помни каквото пожелае и каквото намира за истинско. Но и времето има Създател. И настъпило времето, в което Създателят слязъл в света и във времето при хората. За това време искам да поговорим. За времето, което едновременно се е случило, в момента се случва и ще се случва до залеза на нашия свят. Близо до нас, в нас, над нас има непредставими неща. Ние сме незаменими единствено за Създателя. А понякога така сме потънали в ежедневие, че не ни се случва седмици, месеци дори да мислим за добро и любов. Любов, в смисъла й на безсмъртие. Любов като спасение. Кои сме и къде отиваме – дори това не сме се питали…
Не разказвам приказка. Те и приказките са добри, заради истинкото Добро, заради Доброто-Личност, направило възможно съществуването и сбъдването на всяко добро на земята. Винаги съм си мислела, че разказват приказките на децата, не само защото те са малки и защото на тях трябва да се разказват хубави неща, за да не се страхуват. Просто децата по дефиниция са добри. И тяхното райско същество ги прави пътека, по която раят продължава да достига до нас, докато пораснат и небето престане да свети през тях.
Ако живеем дълго време на света без осъзнаване за това Добро, ако сме Го срещнали и забравили, ако то ни е спасило и сме го оставили… Тогава животът ни тръгва и се заплита по толкова пътища като нишки, преплита се и ни води нанякъде, а не стигаме никъде. Или поне отиваме там, където сърцето не иска. И не се случва онова хубаво, което някога с чистите си детски очи сме виждали. Защото човешката участ вече потъва в безпътица и безнадеждност. И сега е така: не само, че загубваме пътя към вечността, а загубваме и представата си за нея, вкусът й ни напуска безнадеждно и съществуването ни е като пътуване в нищото.
Дори когато не проумяват, хората са впечатлени от това, че Бог ги докосва. Докосва ги така съкровено в Своите празници, че тяхното, нашето разпиляно, разхвърляно и разбито съществуване отново се връща и побира в крехката топлина на сърцето. И ние – изтощените човеци отново се превръщаме в деца и на пръсти влизаме в храма, който ни чака не от вчера. Това е смисълът на църковния празник, такава е и отправната точка – всички да заприличаме на деца, на Божии пратеници в едно осветено и празнично време. И целия свят, човешките родове, върволици от години и векове преминават през един храм, за да паднат в нозете на Един Бог, Който винаги ги е чакал. И така всичко започва отново и наистина, пречистено и овечностено. Такова начало можем да имаме всеки ден. Оттук започват символите, процесиите, жестовете и смислите в храма – едновременно тайнствени и по детски ясни, за да ги разбере малък и голям – ако пожелае. Светостта изглежда ужасно трудна, тъкмо защото не сме питали и заради това не знаем какво представлява. Светостта не е част от естествения ни живот, но тя е естественият път и състояние в света на християните. Състояние, в което съществува нашата църква, душа, мисли.
Децата не знаят какво да мислят за големите, не дават да се разбере какво си мислят за нас, просто играят на големи. После, постепенно, стават големи. Такова сравнение можем да направим между обикновените хора и светците. Нали и те са се питали какво трябва да направят, за да придобият вечен живот. Както ние се питаме, както ще се питат хората след нас…
Близо до мен, близо до теб, до нас тук, в тази християнска страна са храмовете, като знаци и сигнали за Божието идване. И както истинската история на всеки започва с раждането му, вечната ни история – за небето – започва с вярата в Спасителя. Така е поискал Той – да се роди в човешката история, да извърви пътя на човешкия живот, да умре, да възкръсне…
Преминава празничният ден, изтичат годините като върволица, празниците ни докосват със своята неотмирна светлина, но ние не сме в тях, не ги преживяваме с дълбоките смисли, с очистващата им сила, с безсмъртното им вечно "тук", с неумиращото "завинаги", с лъча спасение, прошка и пречистваща надежда.
Празникът е раят, слязъл за малко с голямата си сила, с онази непобедима доброта, която ни прави хора. Когато хората не разбират тайната, случваща се в Църквата за спомен на евангелско събитие, честване, личност, когато не знаят защо храмът и неговите служители са така облечени, така въвлечени в нещо огромно, вечно, в един благослов, който е за целия живот, за всичките ни дни, те – ние – казваме: "не разбираме – това, което се случва в църквата е някакъв свещен театър". Но не е театър – това е предобраз на Истината, светлата сянка на Рая. В театъра събитията не се случват така завинаги и в момента, и в сегашно време, и в бъдеще, едновременно за небето и земята.
Не разказвам приказка… Днес започвам новата страница на бъдещия си живот. Влизам в храма, за да започна отначало, за да се завърна. И знам, че моят Отец ме е чакал отдавна – да дойда, да се върна, да започна отново да обичам, да пазя да помня. Да вярвам. Ето ме.
Макар и зле разбрани и не добре премислени,следните думи отнасящи се до езичниците, не знам защо и как, но ги асоциирам до известна степен с този текст и именно те определят моят коментар, който почива на думите на св.ап. Павел(Гал.4, 9-11):“а сега, като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите?
Тачите ДНИ, месеци, времена и години.
Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви.“
Моля отговорните органи на портала да се отнесат премного мъдро към мен, като човек давещ се в тресавището на заблудите и да намерят в себе си сили на братска любов към един окаян бесноват.
Благодаря предварително.
Като цитираш ап. Павел, знаеш ли конкретния исторически контекст, в който са написани тези слова и на какво основание ги прилагаш към днешния ден?
На ТЕБ така ти изглежда подходящо?
Аман от „лично богословие“ и тълкувания от разни ангели и тям подобни протестантски и пантеистични мъдреци.
На 25 декември е езическият празник за взъпоменаване раждането на Млада Бога („младият бог“).
Казва се, че Създателят се бил родил и бил умрял – замислете се над това твърдение ! Единственият нероден, единственият безсмъртен – как може Той да бъде роден или да умре ??? Никак.
Вярването, че Бог се ражда и умира е езичество.Това да не ви е Зевс, Митра или Кетцалкоатл ?
явно писано от богослов, за богослови. Щото прост човек като мен нищо не разбра/х. Струа ми се като някакви общи приказки. Простете глупостта и непросветеността ми.
Що за глупости са това? Рождество Христово ли отричате или какво? Не вярвате във Христовото Въплъщение?! Изобщо има ли връзка това, което пишете с текста и въобще с някакъв смисъл???
Разбрахме, че си адвентист и са ти промили мозъка. В нашите коледни песни се възпява „Млада Бога“, под когото се разбира Иисус. За персийското божество Митра, тачено от римската армия, се вярвало, че е родено на 25 декември. Затова Църквата е фиксирала празника Рождество Христово на този ден, за да премахне поклонението на Митра. Всъщност в Евангелията не се казва кога точно е роден Христос. Най-вероятно това е станало през септември.
.
Говорим, че Бог се ражда, умира и възкръсва в смисъл, че Христос е едновременно Бог и Човек. Твоите недоумения повтарят тези на еретиците несториани от V век.
Дон Кихоте, върви се разправяй с вятърни мелници, вместо да се мъчиш да ме квалифицираш с „-исти“ и „-иани“.“Разбрахме, че си еди-какъв си и са ти промили мозъка“. Що за глупости са това ? По-скоро нищо не си разбрал.
Написаното от мен има връзка с текста, има и смисъл. Ако се чувствате обидена, прощавайте. Но вместо да се препирате с всеки неприемлив за Вас коментар, по-добре изцяло премахнете възможността за коментари към статиите.
Не говорим за обиди. Независимо, че в коментарите понякога обидите изобилстват. Не съм казала в текста, че раждането, смъртта и възкресението са отнесени към Божествената природа на Господ Иисус Христос. Но Той е Богочовек. Вие вярвате ли в Евангелието, вярвате ли като православен. Стори ми се, че има нещо монофизитско в това, което ме питате. Защото аз вярвам, че Господ Иисус Христос е Съвършен Бог и Съвършен Човек. И едното, и другото. Не едното вместо, или за сметка на другото. Затова Ви казах: не виждам как от моя, общо взето художествен текст стигнахме до богословските спорове от IV и VI век. Какво толкова ново и неясно съм казала в текста си. Не, Бог не е умрял, не може,няма да умре, Разбира се!!!
„Говорим, че Бог се ражда, умира и възкръсва в смисъл, че Христос е едновременно Бог и Човек.“
Човек да не вземе да напиши мнение, веднага започва едно търсене на ереси та и клада може да се стъкне.
Мнението е насочено към това „обикновения“ вярващ да го мисли и чувства това горното, ежеминутно, а не в в точно определен ден, в точно определен месец от годината; така се създава формално отношение към Бог, а това си е езичество нищо, че всеки може да му повтаря на 25 декември: „Господи, слава тебе….“. Никой по никакъв начин не отрича БОГОЧОВЕШКАТА природа на Христос, нито се търсят конфесионални противоречия, просто трябва да се разчупи мисленето в „религиозното празнуване“.
Именно сектантският дух търси и винаги намира някакви секти срещу които да се „бори“ и които да осмислят повинциалният му живот.
Тези дни проумях това за което пишете…Светът /или оня/ ни замеря с тревоги, гнусни дела и пр., като с пиратки и ние само това виждаме, страдаме и се омрачаваме, защото това ни пречи да виждаме всемирната истина, светлината, Неговото всемогъщество и любов!!! Да, изходът е този, който почувствано сте посочили Вие: да Го търсим съзнателно, да Го призоваваме!!! Да Го молим да отвори очите ни за Него, да ни направи Боговидци!!! Тогава „пиратките“ няма да владеят съзнанието ни. Чета Вашите материали с интерес и се радвам, че споделяте пътя си по този начин!