Завръщане



 

Времето разтопява всичко в своите шепи. Времето, което помни каквото пожелае и каквото намира за истинско. Но и времето има Създател. И настъпило времето, в което Създателят слязъл в света и във времето при хората. За това време искам да поговорим. За времето, което едновременно се е случило, в момента се случва и ще се случва до залеза на нашия свят. Близо до нас, в нас, над нас има непредставими неща. Ние сме незаменими единствено за Създателя. А понякога така сме потънали в ежедневие, че не ни се случва седмици, месеци дори да мислим за добро и любов. Любов, в смисъла й на безсмъртие. Любов като спасение. Кои сме и къде отиваме – дори това не сме се питали…

 

В съкровените места на душата е останала представата, че доброто може да бъде по-силно и по-голямо от лошото. Че може да се ражда и да побеждава, може да бъде място, път и родина. Може да прави нещата да бъдат и да съществуват, да ги опазва и обнадеждава.

Не разказвам приказка. Те и приказките са добри, заради истинкото Добро, заради Доброто-Личност, направило възможно съществуването и сбъдването на всяко добро на земята. Винаги съм си мислела, че разказват приказките на децата, не само защото те са малки и защото на тях трябва да се разказват хубави неща, за да не се страхуват. Просто децата по дефиниция са добри. И тяхното райско същество ги прави пътека, по която раят продължава да достига до нас, докато пораснат и небето престане да свети през тях.

Ако живеем дълго време на света без осъзнаване за това Добро, ако сме Го срещнали и забравили, ако то ни е спасило и сме го оставили… Тогава животът ни тръгва и се заплита по толкова пътища като нишки, преплита се и ни води нанякъде, а не стигаме никъде. Или поне отиваме там, където сърцето не иска. И не се случва онова хубаво, което някога с чистите си детски очи сме виждали. Защото човешката участ вече потъва в безпътица и безнадеждност. И сега е така: не само, че загубваме пътя към вечността, а загубваме и представата си за нея, вкусът й ни напуска безнадеждно и съществуването ни е като пътуване в нищото.

Дори когато не проумяват, хората са впечатлени от това, че Бог ги докосва. Докосва ги така съкровено в Своите празници, че тяхното, нашето разпиляно, разхвърляно и разбито съществуване отново се връща и побира в крехката топлина на сърцето. И ние – изтощените човеци отново се превръщаме в деца и на пръсти влизаме в храма, който ни чака не от вчера. Това е смисълът на църковния празник, такава е и отправната точка – всички да заприличаме на деца, на Божии пратеници в едно осветено и празнично време. И целия свят, човешките родове, върволици от години и векове преминават през един храм, за да паднат в нозете на Един Бог, Който винаги ги е чакал. И така всичко започва отново и наистина, пречистено и овечностено. Такова начало можем да имаме всеки ден. Оттук започват символите, процесиите, жестовете и смислите в храма – едновременно тайнствени и по детски ясни, за да ги разбере малък и голям – ако пожелае. Светостта изглежда ужасно трудна, тъкмо защото не сме питали и заради това не знаем какво представлява. Светостта не е част от естествения ни живот, но тя е естественият път и състояние в света на християните. Състояние, в което съществува нашата църква, душа, мисли.

Децата не знаят какво да мислят за големите, не дават да се разбере какво си мислят за нас, просто играят на големи. После, постепенно, стават големи. Такова сравнение можем да направим между обикновените хора и светците. Нали и те са се питали какво трябва да направят, за да придобият вечен живот. Както ние се питаме, както ще се питат хората след нас…

Близо до мен, близо до теб, до нас тук, в тази християнска страна са храмовете, като знаци и сигнали за Божието идване. И както истинската история на всеки започва с раждането му, вечната ни история – за небето – започва с вярата в Спасителя. Така е поискал Той – да се роди в човешката история, да извърви пътя на човешкия живот, да умре, да възкръсне…

Преминава празничният ден, изтичат годините като върволица, празниците ни докосват със своята неотмирна светлина, но ние не сме в тях, не ги преживяваме с дълбоките смисли, с очистващата им сила, с безсмъртното им вечно "тук", с неумиращото "завинаги", с лъча спасение, прошка и пречистваща надежда.

Празникът е раят, слязъл за малко с голямата си сила, с онази непобедима доброта, която ни прави хора. Когато хората не разбират тайната, случваща се в Църквата за спомен на евангелско събитие, честване, личност, когато не знаят защо храмът и неговите служители са така облечени, така въвлечени в нещо огромно, вечно, в един благослов, който е за целия живот, за всичките ни дни, те – ние – казваме: "не разбираме – това, което се случва в църквата е някакъв свещен театър". Но не е театър – това е предобраз на Истината, светлата сянка на Рая. В театъра събитията не се случват така завинаги и в момента, и в сегашно време, и в бъдеще, едновременно за небето и земята.

Не разказвам приказка… Днес започвам новата страница на бъдещия си живот. Влизам в храма, за да започна отначало, за да се завърна. И знам, че моят Отец ме е чакал отдавна – да дойда, да се върна, да започна отново да обичам, да пазя да помня. Да вярвам. Ето ме.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...