Здравей, Азия

Завърши Олимпиадата в Пекин. Признавам, че не следих в подробности всички състезания – би ми отнело доста време. Слава на победителите и хвала на всички участници, независимо от това дали са на първото или стотното място. Но не това е истинското, което ме привлича в нея. Чисто спортната й страна е за спортистите и феновете им; за човечеството остава празникът на срещата на човешкото семейство – на всички бели, черни, жълти и други Божии създания.

Радостно е да имаме поне един такъв ден на четири години, когато всички заедно можем да се срещнем, да се смесим в пъстра и весела глъчка. Това е най-важното в празника, всичко друго е само повод. Поне веднъж на няколко години, поне на едно място човечеството може да забрави, че е разделено от конфликти и омрази, че едните са бедни, другите – богати, едните – източни, другите – западни, едните – с петрол, другите – без, едните – правоверни, другите – гяури, едните – православни, другите – еретици… и тъй нататък, до безкрайност. Забравяме за всички тези и хиляди други подобни неща. В древни времена всички войни спирали по времето на олимпийските състезания, възцарявал се нерушим мир. Днес това е по-скоро мечта. Но нима и тази мечта не е красива – че все някога ще се осъществи единението на човечеството…

Красиво беше да наблюдаваш пъстрото многообразие на човешкото семейство. Всички донесоха със себе си не само неповторимия облик на расата си, но и неповторимостта на своя душевен свят. Детски-белозъбата широка усмивка на негрите с диплещи се до земята сини роби и кокетни сини шапчици – очевидно според най-последните модни писъци на Сахара. Тайнствено-загадъчни арабски жени в бурнуси, с издължени очи, пълни с тъга и нега, с поглед на сърна или кошута. Кротки узбекски или уйгурски момичета с пауново-пъстри копринени елеци, с две дълги до петите черни плитки, подаващи се из-под извезаната със злато тюбетейка. Приказни китайски красавици, нежни, изящни и благоуханни като живи цветя, движещи се рози. Йеменци, мароканци, тунизийци – с меки кафени очи и кафена кожа. И още много, много – думите не стигат за всички. Каква пъстрота, какво богатство на Божия замисъл, Божието творение! И колко дребни са грижите и тъгите на нашето мизерно-неудачно или мизерно-успешно съществуване пред дивното разнообразие на Божиите съдбини, пред богатството на човешкия лик по земята. Трябва да умеем да издигнем ума си към истински великото и удивителното в този свят. (Ами самият Китай с неговата удивителна цивилизация – каква Божия приказка е и той!). Колко народи, колко човешки същества – и всяко от тях е неповторимо, неизразимо, със своя единствена съдба във вечността.

Олимпийските състезания завършиха, но състезанието на народите продължава. Олимпиадата в Пекин завърши, но присъствието на Китай в нашия живот само започва. Светът се променя, всичко се променя. Азия се събужда. Това е великият факт, за който не само Олимпиадата вика в ушите ни. Впрочем и тя стана един от знаците за настъпващата нова епоха. Китайците успяха да я превърнат в знаково събитие, в жалон по пътя към своя триумф. Оттук нататък те едва ли ще се задоволят само с успехите на своите спортисти. Много по-сериозни амбиции се сгъстяват в "Поднебесната". Смята се, че към 2025 г. Китай ще се изравни като икономическа мощ със САЩ, а към средата на века ще стане водеща световна суперсила. Даваме ли си сметка какво означава това? За пръв път след великите географски открития в края на ХV век една неевропейска сила ще доминира в света. Какви промени ще донесе на това на нашия бит, всекидневие, на целия ни живот – в момента не можем и да си представим дори. Че нашите потомци ще трябва да учат китайски, а не английски – това вероятно ще е най-малката възможна последица. Но възходът на Китай е само проява на един още по-грандиозен процес – събуждането на Изтока. След векове пренебрежение и забрава източното човечество отново превзема историята. Да, не сме си представяли бъдещето по този начин. Кой от нас си е мислел, че ХХІ век ще бъде векът на Азия, че той ще бъде белязан от доминирането на Китай, Индия, мюсюлманския свят? Никой. Ала ето че се получава тъкмо така. Странни са Божиите обрати, тайнствени са пътищата на промисъла. Една е човешката, друга е Божията визия за бъдещето. И нека да не бъдем високомерни и самонадеяни, защото ще бъдем просто изхвърлени от него.

Време е да изоставим високомерието си към Изтока, традиционното пренебрежение на европееца към неговите духовни и човешки богатства. Азия не само е прамайката на човечеството, на всички народи и култури; днес тя концентрира и по-голямата част от човешките и материалните ресурси на нашата планета. Като такава тя неизбежно ще се превърне в център на големите решения, в извор на световната динамика – и без това повечето човешки потоци извират от нея, – в ковачница на съдбини и цивилизационни насоки. Онези световни сили, които се противопоставят на този процес, ще слязат бавно, но неизбежно от сцената. Но и като ценности и мироглед азиатският човек има какво да предложи на света. Азия има с какво да обогати глобалното човешко бъдеще. В много отношения тя може да бъде сериозен и дори спасителен коректив за едностранчивите избори на западната цивилизация. Щастие е това, че Господ ни е създал различни, че, предвиждайки плурализма на културите, е раздал различни способности и дарби на народите, позволил им е да виждат битието от различни страни; ако, не дай Боже, всички бяхме еднакви – към което се стреми днешният едностранчив глобализъм, – то и пътят пред нас щеше да е само един и възможната гибел в края му – също. Слава Богу, че сме пъстри. Свят от еднакви хора щеше да е свят от роботи.

Казвам това, защото имам и собствен, макар и скромен опит. Живял съм в азиатска страна. Не претендирам, че съм проникнал докрай в душевната реалност на източния човек, но все пак смятам, че познавам някои негови характерни особености. И мога със сигурност да твърдя, че много европейски клишета за Изтока не са верни.

Не е вярно, че Азия е синоним на застой и невежество, че източният човек е пасивен или че има робска психика. Тези митове бяха блестящо опровергани от десетки проспериращи азиатски държави. Бих казал, напротив, че ориенталецът е гъвкав и възприемчив човек, който е готов да попива знания и елементи от други култури, ако смята, че ще има полза от това. Знанието винаги се е ценяло на Изток и ученият се радва и до днес на благоговейно уважение (тук контрастът с България е огромен). Обикновено на Изток ученият – това може да бъде университетски преподавател или друг специалист, няма значение – и неговите ученици и студенти образуват нещо като голямо семейство, нещо подобно на стареца и неговите духовни чеда в православието. Източните народи ценят изключително силно образованието, книгата, мъдростта. Най-обикновени хора рецитират наизуст стиховете на великите си поети. Разводняването на културата, пошлата й масовизация, подменянето на високите ценности с пошлости и дъвки, всички тези неща, характерни за Запада, остават непознати за източното общество.

През последните десетилетия източният човек показа, че може да се справя блестящо с предизвикателството на западната култура и да усвои всички тънкости на западната наука и техника. Но тази възприемчивост се съчетава с непоклатима вярност към собствените ценности и традиции. Тъкмо в това блестящо балансиране, в този гъвкав и мъдър синтез на "чуждото" и "своето" трябва да търсим обяснението за невероятния успех на страни като Япония, например. И не само на нея.

Семейните ценности са непоклатими в източната култура. Дори най-европеизираните ориенталци остават верни на строгия патриархален семеен морал. Бащата и майката са култови фигури. Изтокът не познава непокорни, разхайтени, неблагодарни деца или такива, които не се грижат за старите си родители. Изобщо възрастният човек, старецът е благоговейно почитан – в дома, на улицата, навсякъде. Важна за източното общество е иерархията по възраст – от значение е дори разликата от няколко месеца между връстници.

Говори се понякога за чувствеността, хедонизма на Изтока. Да, азиатските народи са запазили истинския вкус към живота, простата, първична наслада от това, че си, че съществуваш. Но не е вярна представата, че това е свързано с разточителност и разкош. Напротив, източните народи, повечето от които са принудени живеят от хилядолетия в сурови природни условия – пустини, степи, диви планини – са издръжливи, аскетични по природа. Свикнали да оцеляват с малко, те умеят и да ценят малкото – водата и сянката в зноен ден, простата храна, беседата с мъдрия човек. Разбира се, не можем да обобщаваме тотално, но като цяло обикновеният човек на Изток има скромни потребности, склонен е да се задоволява с почти аскетичен материален минимум. Това освобождава простор за духа. Какъв урок за нас, европейците, удавени в потребителство и материална ненаситност!

Вярно е, от друга страна, че източният човек не обича нервния, трескав стил на живот, който се е наложил отдавна на Запад. Без да е мързелив, ориенталецът мрази припряността, бързането, суетата и всички скорозрейни и насилени работи. Той смята, че има време за всичко, както казва Еклезиаст – този типичен изразител на източната мъдрост. Склонен към съзерцателност, източният човек цени най-много тишината, покоя, които му позволяват да се вглъби в себе си. Впрочем, това не е непременно покой на ръцете, а по-скоро покой в духа, невъзмутимост, нерушимост на вътрешния мир. Затова и първото му пожелание към събеседника е "мир, покой" – шалом, селям. Такъв е и Христовият поздрав: "Мир вам".

Опознаването на източния манталитет и култура не е само академична задача. Днес самата Европа се ориентализира стремително. Огромни джамии се издигат там, където едва ли някой е предполагал, че има място за тях – в Рим, Виена, Париж, Берлин… Някои от големите западни градове са толкова препълнени с преселници от Близкия Изток, че изглеждат като дъщерни селища на Кайро или Мосул. Ислямът бързо възобновява позициите си на Балканите, ислямските държави в Южна Европа стават все повече. Вече писах, че през настъпилото столетие ще станем вероятно свидетели на реислямизация, а може би дори и на реосманизация на балканските земи. На фона на демографската стагнация, моралния упадък и повехналата изнеженост на коренното европейско население младите и витални мюсюлмански общности с техните здрави и многодетни семейства, с мощния им демографски и екзистенциален тонус могат бързо да изземат много от икономическите и социални функции на увяхващото общество. Кой знае, може би нашите потомци след време вече няма да могат да кажат нищо за отец Паисий, Левски или Гьоте, да речем, – но ще знаят много добре кой е шейх Абу Уахаб или Молла Садра… Как да реагираме на тази заплаха, на това велико предизвикателство? Очевидно не и като плуваме в океана на глобализма, стопявайки се в него, отваряйки широко всички прозорци, отказвайки се от ценностите и жалоните си, от гръбнака на европейската култура – християнството. Но това вече е тема за друг разговор.

Ако се върнем обаче към темата за Олимпиадата и нейния естествен контекст – Китай, визията ни за бъдещето може и да е по-оптимистична. Ислямът не изчерпва Изтока, зад ислямската многобройност наднича далекоизточният човешки безброй… Господ е дал много дарби на жълтата раса: голяма интелигентност, гъвкавост, възприемчивост към всичко ново – и в същото време невероятно трудолюбие, скромност, дисциплинираност, аскетичен стил на живот. Китайците, корейците, японците и всички останали не са просто някакъв мравуняк, който ще ни залее. Те могат да предложат и по-добри решения за човешкото бъдеще. Време е горделивият западен интелектуалец да разбере това. Нашата изтерзана и опоскана планета се нуждае не от разсипническата ни днешна цивилизация, поглъщаща в своята ненаситност всичко, а от една друга, събираща, опазваща и щадяща цивилизация, от цивилизация на интелигентността, грижовността и духа. Това се изисква за самото оцеляване на човешката раса. Мнозина пътешественици и наблюдатели са сравнявали неуморните обитатели на Далечна Азия с мравки или пчели. Може би на днешната цивилизация на Запада, цивилизацията на мухите, е съдено да бъде заместена с грижовната пчелна цивилизация на хората от Изтока – хора, които с неуморното си прилежание и труд могат да превърнат всяко късче земя в градина. Може би. Това е само надежда, Господ знае. Бъдещето ще покаже.

Но и днес ние, уморените, похабени европейци, хората на залеза, има на какво да се научим от вечно стария и вечно млад Изток, запазил и запазващ и днес, както винаги, нещо от първичната свежест на човешкото битие, от първичните ценности на съществуването.