Кажи ми, че няма да ги убият!
Една сутрин сварих дъщеря ми да плаче в кухнята. Тя е на девет, във ваканция е и сутрин става преди мене. Беше слушала новините за последното потвърждаване на смъртните присъди на българските медицински сестри; без право на обжалване.
Тая история вече много дълго течеше, някакси бях загубила чувствителност към нея. До тази сутрин, когато стоях права в кухнята, детето плачеше разтреперано пред мен, стискаше ме за ръката и повтаряше – „Мамо, кажи ми, че няма да ги убият! Нали, нали няма?!”
Мина много малко време и пак беше сутрин, когато дъщеря ми посрещна с новината, че сестрите са вече в България. Тя подскачаше радостно из къщи, а за мен всичко беше като гръм от ясно небе (или по-скоро като слънце през облачно), защото само предишната вечер бях дочула, че преговорите се затягат, и си бях помислила, че това няма да има край. Беше толкова … невъзможно – след всичките тези почти девет години болка, страхове, усилия, действия, приказки откъде ли не и пълна безпомощност – една сутрин най-неочаквано да разберем, че жените са в България! Беше така просто и радостно, както предполагам стават чудесата.
И ето, вече няколко дни, в които почти не чета какво се пише за това и почти не гледам телевизия, аз продължавам да се отнасям само към простия и радостен факт на спасението на българските жени и палестинския лекар. И да благодаря на Бога, че спаси тези хора от смърт или доживотна раздяла с близките им. И да се надявам, че ще се уталожат по-скоро високопарните безсмислени приказки, напъните да създадем от този случай нещо… и ние не знаем какво – но възможно най-голямо и значимо.
Цялата истерия в медиите… опитите да се направят големи исторически и политически анализи на българския обществен живот през личната история на тези жени, са неадекватни. Нещо повече – появиха се вече и негативни коментари. Хора, които започнаха да оглеждат тази история, сакаш я виждат за първи път, и да плетат подистории. Кому е нужно това?
Жените са спасени! Те няма да умрат разстреляни от либийскито правосъдие или да угаснат в някой от затворите на Джамахирията. Тези жени се върнаха при порасналите си деца, при възрастните си родители, които едвам ги дочакват, при къщите и улиците, които сигурно са сънували често през тези дълги години, при съседите и приятелите си, които може би ще преоткриват с изненада след толкова време. Непостижима за външните наблюдатели радост – подарения обратно живот – им се даде по Божия милост. Даде им се след тежък път на мъки и страдания, на безнадеждност и безсилие. И това е всичко, което можем и трябва да знаем в случая.
Но ето че ние се опитваме да знаем всичко. И затова оказва се нищо не можем да научим както трябва… Дори простичкия урок на съчувствието. Типично медийният или типично нашенски похват – като се вторачим в нещо, да започнем да го разравяме, изцеждаме, кривим, докато душа не му остане и престане да прилича на себе си, почти незабавно взе връх в обществената реакция. Еуфорията размести истинския фокус и се разрои във възклицания, обяснения, и приказки, приказки.. чак дотам как „Господ разбира български”. Дали пък това не е ключът към събитието?!
Къде да спрем? Да спрем някъде след облекченото въздъхване; някъде след неволните сълзи на умиление и отроненото „Слава Богу!”. Нека да спрем! Тази приказка не е с щастлив край. В нея останаха стотици либийски деца, които са неизлечимо болни. Остана болката на техните родители, ужасът и отчаянието на много хора. Все се опитвам да мисля, кой е виновен за това. И си казвам – хората, които са работели и работят в тези болници са виновни; тяхната безотговорност, немарливост, безразличие или просто страх… да се противопоставят на статуквото, на една система, която рискува живота на деца. И не само го рискува, а го отнема.
Но присъдата над българските медицински сестри не беше присъда над тази престъпна безотговорност. И тази присъда не беше справедлива, защото жените не носят вината, заради която се присъждат такива наказания. По-скоро може би имат онази вина, която носим всички, когато ставаме част от нещо недобро чрез своята пасивност или безразличие. Далеч не всички обаче понасяме каквато и да било отговорност за това.
И мислейки за края на тази история, все повече ми се струва че той е отворен за всички българи – за всички молитвеници и застъпници за сетрите, а сега критици и анализатори на медицинската и политическата страна на казуса. В този край има въпрос към нас – можем ли наистина да бъдем молитвеници. Да бъдем хора с чисти сърца и с любов, които да кажат „Господи помилуй!” от дъното на душата си и пак там да търсят отговори на всичките си въпроси. Можем ли да бъдем искрени хора, които истински да се помолят тези жени да се върнат към живота си, а болните деца и техните близки да намерят утеха и спасение .
Децата страдат несправедливо. Сестрите бяха осъдени на смърт несправедливо. Слава Богу, не се стигна до това едната трагедия да бъде потушавана с друга трагедия. Но трагедията остана.
Бог знае всички езици. И вижда страданието, дори когато не е облечено в думи.
Красивата авторка има странната склонност да се изказва категорично по въпроси, все още неясни, неуточнени, неразгадани. Тук се крие опасност да се вземе погрешната страна.
.
След като видях развратни снимки на същите тези сестри в либийските вестници, вече не съм чак толкова сигурен кой е крив и кой е прав.
ти на либийските вестници ли вярваш или на проф. Люк Монтание? то да се позоваваш на тези вестници е все едно да цитираш в. работническо дело за обстановката в Афганистан през 1987 г. и да пишеш, че войната там е била причинена от ислямските екстремисти.
Четох, че с милионите на катарския емир някои си купили коли, други взели по втора жена… Животът продължава. И само майките ще останат завинаги безутешни, навеки почернени. За какво са им на тях тези милиони…
красивата авторка не се е заблудила… Ти се заблуждаваш.
Да, вестник Триполи Пост публикува снимка, на която има снимка на жена в бански костюм, която е, деликатно казано, допуснала някакъв либиец в личното си пространство…
И какво следва от това? Че тази жена, щом й харесва да лежи на плажа сред местните граждани, е 100-процентов убиец?
Нека не забравяме, че става дума за юридически, а не само за морален проблем. Това, че Кристияна Вълчева се е снимала на плажа с местни мъже или това, че някоя от сестрите си сварила домашна ракия и я изпила, са чисти битовизми. На тази основа можеш да правиш нравствени оценки, а не правни!
Всичко, което либийците изнесоха, е на светлинни години от историята с ХИВ-епидемията.
Да не пропускаме и факта, че обвинението не беше само в умишлено заразяване на деца, но и в заговор срещу либийската държава… обвинение, което така и не се доказа! Което сигурно навява някакви мисли в твоята рицарска глава.
Хора, които така фрапиращо нарушават местните закони и обичаи, не са и не могат да бъдат невинни. Дори ако заразяването е извършено от други или е причинено от немарливост, самият факт на пасивността и мълчанието на сестрите говори много.
Дори и да имат само косвено отношение към заразяването на децата – в което не съм сигурен – то и тогава едва ли заслужават да бъдат национални герои, в каквито ги превърнаха у нас. Това ли е лицето ни пред света?
По-добре 9 деца през 1 година, отколкото 1 дете на 9 години. С тази раждаемост след 50 години за православието ще се чете само в книгите по история на религията като „някаква секта преди дин-исляма“.
Полковник Кадафи има невероятната способност да „насочва“ либийската преса в удобна за него посока. Много ясно че предоставената информация обслужва лидера……защо ли ни е познато толкова?
дон кихот е донякъде прав – като си на чуждо място ще спазваш тамошния ред. беше ясно, че не са виновни. но – защо никой не потърси наказателна отговорност от тогавашния ни посланик в либия и от Надка „Хубавата“ – всички правителства си изтеглили медицинския персонал за 2 дена, а нашият Мундьо спал някъде…
друго – нека да ни ги идеализираме и да ги правим национални герои – имало е къде по-заслужили и достойни хора че и изстрадали и не са получили нужното внимание.
Странен хибрид сме това българите!
До сега плакахме да ги върнем. Като ги вънахме- хубаво ги оплюхме, че и продължаваме да го правим. Е това не е за разбиране! Що за манталитет, що за нрави!?!?
Вие не разбрахте ли всъщност какво е станало? Тъй като в Либия нямало кръводарители, сестрите въртяли търговия с кръвни продукти и ги внасяли от една неарабска страна в Близкия Изток. Доставките са били заразени, без те да знаят. В резултат 470 деца са обречени на смърт.
Ами исках да се върнат, но сега се замислям като чух какво приказват. Мислят ДА СЪДЯТ СТРНАТА НИ!!! За какво? За това, че са я напуснали, изоставили и са избрали някаква си Либия?! Смешни са ми. И за това ли се бори бг. народ? За някакви си които сега ще съдят страната. А и аз съм чувал за мизериите които са правели в болниците. Но съм и чул, че заразата е била преди те да дойдат.
Ако това с кръвните продукти е вярно, тогава репликата на Иван Костов звучи логично: „Ами ако сестрите носят някаква вина?“ Умишлено заразяване или коравосърдечие? Невинни или косвени убийци? Сюжетът сякаш е взет назаем от Достоевски..
Иначе текстът от колонката е интересен. Как завършва разговорът между детето и майката?
а бе няма начин да не са виновни щом са избрали да отидат в Либия по време на управлението на И. Костов. Това Монтание, това Колици, нищо не струват пред авторитетните думи на Командира: „Ами ако са виновни?“, нали така?
а за желанието им да съдят някой в България – приветствам го, най-малкото, че през последните 17 години няма осъден политик. пък и е нормално ако един български гражданин е изоставен на произвола на съдбата да реши да действа така. за повеч инфо какво са преживели – http://news.netinfo.bg/?tid=40&oid=1078607
трябва да е катарският емир. Имало още щедри хора на земята.
Андрей,
запознайте се с емира на Катар и с неговата съпруга:
http://nl.youtube.com/watch?v=6kU9gkmrmxg&NR=1
http://nl.youtube.com/watch?v=huXgOqBsJLU&mode=related&search=
Ако говорим за детската невиност и чистота, тогава би било редно да говорим за всички деца! “ Моята дъщеря…….“ “ и аз……..“ Така трябва. Останалото е стил на перото. Е има и други деца, но “ МОЕТО“ е ДЕТЕТО. При толкова литературна милозливост един въпрос към авторката: ще даде ли на НЕИНОТО ДЕТЕ да му прилеят кръв тези „сестри“?
А по горните коментари са добри. Най- накрая малко разум.
П.П. Сещам се, че има два вида деца- невъзпитани, лигави и глуповати и МОЕТО?
Според моето лично мнение, до което съм достигнала по пътя на лични прочити и преживявания:
Който не е способен на истинска човешка милозливост – не е способен и на „литературна милозливост“.
Авторката, както я наричат в не един коментар по-горе, да пише занапред и още повече, защото – пак според моето мнение – има и ум, и сърце за това. Има и читатели.
а аз чета всичко,откакто са си дошли сестрите и си мисля,тия журналисти се сетиха за всичко,включително и за тяхните си заслуги,но споменаха за молитвите пред чудотворните икони чак след няколко дни,значи когато сме зле,“избави ни Господи“, а после сме само …НИЕ
CREATION
A man said to his wife one day, „I don’t know how you can be so stupid and so beautiful all at the same time.., „The wife responded, „Allow me to explain, God made me beautiful so you would be attracted to me; God made me stupid so I would be attracted to you!“
Всеки път,когато ви се доругаят сестрите,молете се горещо Бог да не ви праща техните изпитания – да не сте в тяхното положение.Бог ги спаси.Журналистите помогнаха и решиха без капчица милост да си вземат девидентите като ги режеха с нетактични въпроси вместо да ги оставят да осъзнаят свободата и всичко,което им се е случило.Те са жертва на шантаж,заложници на интереси.Виновните за тяхната драма – Бог им дава възможност да се покаят и да им помогнат.Тяхна воля.Чест прави на всички държавни хора,които се отнесоха достойно към тях.Какво ни учи Господ Иисус Христос – и най-малкият мой да не пренебрегвате.Ние нямаме нужда от фалшиви национални герои,от които след време да се отказваме.Да се обичаме в Христа ,братя и сестри ,да бъдем милостиви към изпадналите.И да се вглеждаме първо в нашите сърца.Обичам ви.Бог да поправи грешките ни.
Вижте, нека не съдим хората. Грешни или безгрешни тях и нас има кой да ни съди. Нима ние всички тук в България сме безгрешни или сме с нещо повече от тези човешки души?