Майска приказка

Преди време се запознах с нея. Когато видях стаята й, се уплаших. Стените й бяха изрисувани с оранжеви, сини, лилави, червени и всички възможни цветове, които наподобяваха преди всичко следи от детски пръсти и длани, по-малко от четка… Една от стените й беше заета от вече нашарения гардероб, друга – от леглото, което пък не се виждаше изобщо заради настанените там плюшени мечки, кучета и лъвове. Другата стена – цялата в прозорци, дограмата им шарена също. По средата на стаята се бе опънала една палатка, за да се крие в нея момиченцето… Стаята й беше претрупана от цветове и игри.

Но най-важното в тази стая никога няма да забравя – стената зад вратата. Това беше нейната библиотека. Момиченцето нямаше и 5 години, но имаше „Собствена” библиотека. И в нея нямаше място за новите книги, които се купуваха всяка седмица, а библиотеката се пукаше по рафтовете… Имаше томове с приказки от различни страни на света, книги с много картинки и кратки истории за пирати или тролове, за малки и големи принцове, комикси, книги-игри, детски енциклопедии… Всичко. А тя със страст прелистваше и преповтаряше любимите си заглавия. И настояваше да й се препрочитат. И още, и още… Понякога нямаха време за нея. Но винаги намираха, за да й кажат колко много я обичат всички.

Тя беше като Лиз в страната на чудесата. И едно от най-любимите й чудеса, които сама сбъдваше, бяха миговете, когато избира книга. Тя правеше това по толкова възторжен начин. И как ги купуваше!… Не можеше да чете; избираше книгата по големината и картинката, после прелистваше, молеше да й зачетат … и ако историята й допаднеше, казваше – искам я! И си тръгваше с пълната торба, тътрейки я и залитайки покрай тежестта й, влизаше в стаята си и пръскаше новите си книги по пода, като безценни съкровища; отваряше ги една по една, докато се затрупа. И после заспиваше така сладко, въпреки…страшилищата. Не се страхуваше: колкото по-страшна е приказката, толкова по-доволна заспиваше Лиз… А на другия ден, пак й напомняха, дори да нямат време да прекарат с нея, че много я обичат…

Имало едно време и едно момченце…

Казваше се Петърчо. С къси черни панталонки, бяла ризка. Почти винаги ходеше облечен така – в черно-бяло. Нищо цветно. Много мило, добро и възпитано дете, жадно за игра. И малко страхливо, и малко тъжно. Беше му забранено да гледа телевизия, нямаше такъв предмет в дома им. Криеше едни стари, оръфани детски списания с комикси под леглото. Беше му забранено да чете комикси. Имаше детска библия, и истории за светци… Майка му беше ревностна католичка. А той скоро трябваше да отиде в пансион… Беше като Петърчо, който живее на покрива (защото стаята му беше толкова тясна, че спеше на втория етаж). Всяка вечер Петърчо, преди да заспи, четеше с майка си молитва. На другия ден майка му прекарваше времето си в съседната стая, а той скришно тършуваше под леглото за оръфаните страници с весели картинки…

Тези две дечурлига живееха в един и същ квартал, в сърцето на един и същ град. По едно и също време, в един и същ „свят”, който им предлага едни и същи възможности. Но бяха толкова различни…

Всъщност това за децата не е никаква приказка. Съвсем е истина. Само че в една друга страна.

Гледах с възторг и благоговение библиотеката на момиченцето и ми ставаше тъжно за момченцето, че няма от това, и че не трябва да познава нищо от това, защото е… ЗЛОвредно?!

Мислех си за различните начини, по които се „пораства”.

Колко различни са начините, по които преживяваш света, който те заобикаля: като учиш за него, като го наблюдаваш, като пътуваш в него, като го притежаваш, като си извън него?

Колко различни са начините да преживееш просто една история: да ти я разкажат, да ти я нарисуват, да ти я прожектират, или ей така да ти се случи виртуално?…

Когато подреждах онази „собствена” детска библиотека, сякаш не бях докосвала преди книги. Толкова ми се искаше да са мои… И се пропих с тези книги, защото в моето детство такива не е имало. Помня приказките, но не помня книгите за тях, защото не съм ги притежавала. Помня задължителните книги от списъка за през ваканцията, като Овчарчето Калитко, Най-малкият син на партията, Шестте ястребинчета… И пазя тези книги. Помня книги, които са ме променяли, има и такива, които дори не помня, че съм чела.

Къса ли е паметта на възрастните или светът се променя толкова бързо? Ако нямаш спомени, се променяш и ти, „бързо и неусетно почти”, без дори да имаш възможност да отстояваш себе си, мястото си, ценните неща…

* * *

Май е месецът на баловете, на малките пепеляшки с необуваните досега обувки, и на малките принцове с тиквените каляски. Чудна история. Докато не се намеси онази многознайница, Статистиката. Според нея: всеки четвърти ученик в България започва да води полов живот преди да навърши 15 години. 41 на сто правят секс за пръв път между 15-ия и 17-ия си рожден ден, а останалите 32 процента – по-късно. Физическата необходимост е водещият мотив за започване на полов живот при над половината от анкетираните деца. Следващата най-основателна причина е "бях влюбен/а".

На същите тези млади и красиви хора по улиците, които празнуват днес прехода от детството към зрелостта, е невъзможно да се забранява… И страшно бързат да „пораснат”. И са толкова различни от нас, защото са от поколението млади хора, които преживяват важните неща в живота си „наужким” . Повече от тях са онлайн. Кажете им, че не трябва да гледат нещо, или го спрете, и те ще си го дръпнат. Обезателно!

***

Толкова е приказен май… Май е месецът на приказките…

Не вярвам, че приказките свършат, когато децата пораснат. Всеки пази по една приказка в себе си, всеки иска да му разкажат, или да разкаже своята…

Има четене-свещенодействие, четене в метрото, четене за приспиване, четене по диагонала, задължително, за удоволствие, за „ей така”. Има книги за всяко време, място и събитие, и човек може да се съотнася с тях. Но всичко това се случва между две корици. Съдържанието вътре може да е пошло и лъжовно, но то остава там. Като свърши филмът. А вън има реални пошлост и глупост, има реални лъжа и истина, добро и зло. Но как ще ги различи Петърчо, който живее на „покрива” и не гледа телевизия, как Лиз, която се учи да чете с компютърни игри, как децата, които предпочитат да общуват в Интернет?…

Ако детето научи, че на света има само една истинска книга, че на света е най-важно да обичаш, и правите така, че да ви повярва, тогава всички други истории ще са приказка за лека нощ. Ще знае, че любовта няма общо с ранното полово съзряване. А като порасне ще различава фикцията от реалността, пошлото и комерсиалното от красивото и ценното, истината от лъжата; ще знае да отстоява и устоява… Май.