Най-големият подарък!
Свикнали сме да приемаме нещата от живота като дадености; като неща, които съществуват по принцип. Раждаме се и израстваме в такъв, съществуващ по-принцип, свят. Дори не се замисляме за това, колко много неща имаме – като започнем от родителите, които през целия си живот ни дават житейските уроци на обичането и минем през всички останали дадености. Още преди да сме осмислили първите си съзнателни възприятия, ние сме в центъра на нечии грижи. Приемаме това за даденост; както и всичко, което го съпътства – от биберона до приятелството и любовта. Без изобщо да усетим “да имам” се превръща в “да бъда”. До такава степен свикваме с имането, че то става част от собствената ни идентичност, а липсата му предизвиква болка, нещо повече – екзистенциална болка.
Какво става после? Светът, в който не мога “да имам”, става адски свят, свят, който заплашва възможността ми “да бъда”. И компенсацията се превръща в начин на съществуване. Целият ни съзнателен живот се превръща в борба за това, което считаме за свое право, което считаме за даденост, около която вече сме начертали своите граници – колкото по-широки, толкова по-раними, колкото по-ограничени, толкова по-задушаващи. В тези граници сме оградили фрагменти от света – от биберона до любовта – и изобщо не допускаме някой да ни отнеме нещо, нито пък прощаваме подобна дързост.
Какво би правил Бог в един свят, в който всичко е парцелирано. В който имането е извор на идентичност: Той би могъл да “влезе в конкуренция” с един единствен изход – поражението и унижението на света с цялото му имане пред Божията безпределност, богатство, пълнота… Но Той избра друго – да “стане един от нас”. “Понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек”. Не наруши ничии граници, не ощети никого.
И какво стана после? – Пак Го намразиха. Защото не се вписа в нечий дневен ред, не стана кесар, нито Варава. Не отговори на нечии очаквания. Такива неща ние хората не прощаваме, нито на ближния, нито на Бога!
Защо обаче Бог стана човек? Какво искаше да ни покаже? Какво направи?
Синът Божи стана Син Човечески, за да научи нас, синовете човешки да възприемаме Бога, света и ближния човек не просто като даденост, а като дар – дар, чрез който се извършва нашето спасение от греха, смъртта и дявола;
Синът Божи стана човек, за да ни научи да благодарим за всичко – “за всичко благодарете” – за това, което имаме, и за това, което нямаме, за да бъде благодарността, а не имането и нямането, извор на нашата идентичност.
И нещо повече! Самият Той стана Дар, Който да принасяме с благодарение (на гр. евхаристия) – качество, присъщо само на “бедните духом”, които оценяват всичко – от биберона до Божията любов – като подарък, а не като даденост.
Накрая, отците ни казват нещо много силно – че Синът Божи стана Син Човечески, за да даде възможност на синовете човешки да станат синове Божии. А това никога не е даденост, това винаги е дар – най-големият!
Следвайте ни
