На седянка без пуканки
На мен лично не ми се ходи по седенки и не ми се ядат пуканки кажи речи откак пукна демокрацията. Но има хора дето и до днес вярват, че със седенки и пуканки се живее, управлява се народ, върши се работа, възпитават се деца… гради се държава с една дума. И затова така сме се заседели… (Тези, които все още не са се отказали от участие в най-новата българска идилия; а те стават все по-малко ).
Момчетата от властта са арогантни и недодялани, защото няма пред кого да се преструват. И те го знаят, както и ние, ако сме честни. Знаят, че каквото и да стане, неваляшката, наречена за по-официално „политическа върхушка”, ще се изправи в един момент. Понеже тези, които я клатят, обикновено го правят в инфантилния порив да счупят играчката на другите. Те са обикновено млади, импулсивни и гладни. И ако се намери някой (а такъв винаги се намира) в тоя момент да раздаде пуканки, интересът към неваляшката се премества върху пуканките. И неваляшката се изправя.
Защо си търпим политиците? Защото сме като тях. Защото един шофьор на такси ми говореше така, докато минаваме покрай демонстративното хоро на учителите в деня на „седенката”:
„Ще МИ вика той (Орешарски), че е дошъл на седенка … такъв да го хванеш, и да го изкараш на площада, и бой, бой… , ще прощавате! Долна държава сме ние, ето – един приятел кара такси, а е с две висши образования и три езика. Завършил е МИО в Русия.
– Защо, питам го, кара такси. Никаква ли работа няма тук за него?
– А-а, има. Уредих му даже аз да почне в министерство, че карах един заместник министър по едно време. Човекът вика, дай да го видим, ние търсим грамотни хора. Обаче той се отказа- нямало да почне на нивото на парите от таксито, а работата била много. Абе, викам му, ще те пратят в някое посолство после, ще си рахат…ама той не ще. Загубена работа!”
Валеше дъжд, а преди да седна в това такси ми бяха отказали поне трима шофьори, които пушеха на „седенка” пред стоянката за таксита. Отказаха ми, защото разстоянието било малко и ако искам – да платя на двойна тарифа. Излишно е да припомням за вълненията около „тежкото“ положение на таксиметровите шофьори през последните дни и исканията за тройни тарифи.
Заслужаваме си политиците, защото сме като тях. Защото ги разбираме в душата си. Мразим ги, понеже са се оказали по-тарикати от нас, и ако зависи от нас – ще ги бием на площада. Но ако отидем на тяхно място – ще сме същите. И ще знаем защо сме такива – защото и другите са такива – били са такива, ще бъдат и след нас. Затова си казваме – действай, докато можеш. Не бъди балама, а действай, докато си на сцената, докато не е отминала жълтата вода…
Ние не искаме да поемем отговорност за себе си. Ние искаме, когато ни е зле, да има кого да посочим за виновен. Затова и министрите не се тревожат – те я знаят играта, толкова години я гледат. Изкуството в българската политика е да минаваш между капките, като заобикаляш дълбоките локви и се стремиш да се задържиш колкото може повече време.
Българите решително не искаме да мислим какво трябва да се направи, за да бъде по-различно, по-добре; нито в собствения ни живот, нито в общия. Нямаме време за това; мисленето ни „образува нерви”.
Искаме да правим друго: Ако сме чиновник, ние искаме да скъсаме нервите на хората, които зависят от нас, защото и нашите нерви е скъсала днес продавачката в магазина, а утре като отидем в поликлиниката пак ще трябва да плащаме, а докторите само стачкуват за пари… Ако сме лекар, писнало ни е от нагли пациенти, дето нито искат да плащат, а не знаят ли по света колко е скъпа медицината, нито ние имаме възможност да ги лекуваме в тия болници дето пада мазилката и спира тока, така че да се оправят, ние и без това сме разочаровани до кръв от тая държава… Ако сме учител, ще пушим в коридора и ще гледаме как да избутаме деня с тия озверели нахални тийнейджъри, дето нямат респект и са пълни с агресия и неграмотност. Но майките е бащите им има да му мислят, ние за триста лева няма да си оставяме здравето в училищата… Ако сме шофьор на такси, ще пушим и ще псуваме правителството, докато не намерим начин да вземем колкото искаме пари от клиента, а ако не стане – да заминава пеша; ние бърза работа нямаме.
Ние не искаме да си свършим работата добре, да сме полезни, да живеем така, че и на другите да им е удобно. Ние не искаме да помислим първо така: дали тежа на мястото си аз; дали правя най-доброто, което мога; дали не съм и аз част от това, срещу което се боря и дали не мога с още нещо да допринеса за моето собствено и на другите добруване. Затова пък знаем какво се иска от другите – да направят така, че ние да сме добре.
По време на социализма от малки ни учеха, че трябва да поставяме обществените интереси над личните; такава бе комунистическата символика на пионерския поздрав с длан срещу челото. Вече знаем, че това не е правилно. Вече знаем, че трябва да се живее не за другите, а за сметка на другите. Трябва да се живее така, че на теб да ти е добре, да ти е удобно. На всяка цена!
Философията на живота в България през последните години се свежда до това, да намериш човек, който да ти осигури този удобен живот. Е, не е лесно, убедихме се за толкова години. Но не се отказваме. Ще се ръгаме с лакти, ще се псуваме един друг и ще стоим по площадите, докато се намери начин. Ще изгрее слънце и на нашата улица, казваме си.
Какво ли ще огрее, обаче? Да не би да се окаже, че улицата е задънена. А физиономиите ни са се изменили така, че сме престанали да приличаме на себе си.
Тези неща са напълно естествени за всяко хедонистично общество, проблемът е в пропорциите; и докато този социум не се освободи от комплексите си на народ -„мъченик“ ще продължава да смята овчият страх за евангелска смиреност пред нещастието и страданието, няма да се стигне до „достойният гражданин“ на „една нормална държава“. Обратно, всесто да се стигне до трезвата смиреност осъзнаваща своите реални стойности, започва едно хиперболизиране на всякакви национални „качества“, които са такива само в кухите делви на националистите.
Разбирам желанието за осмисляне на някаква колективна отговорност, но то не минава през „ние“, а през „Аз“. Честна пионерска, не искам да се ползвам с облагите на безбройните привилегии циркулиращи в политическата сфера. „Аз не съм комунист и никога няма да бъда“, позволете ми гордостта да НЕ се чувствам като всеки „недоволен“ гражданин или таксиджия пък било и с 5 виШи образУвания.
По отношение на учителите: най-накрая някой трябва да започне да изпълнява програма “Моля Другарко….” и всички “високообразовани” ДРУГАРКИ да напуснат системата на образованието; на „нагиздените дружинни ръководителки“ и 300лв. са им много.
И се чувствам безпомощен и неспособен да бъда съзнателен и активен гражданин. Затова си седя в Германия и чакам „нещата в България да се оправят“. То в самата България май вече никой не очаква такова нещо.
Моята лична цел е да се науча да приемам себе си, и другите, и обществото, и света, такива каквито са. Мисля, че това би освободило огромно количество енергия, която сега е блокирана от мрачни мисли за това колко ужасно, отвратително и безнадеждно е всичко. Знам много неща, които мога да направя, но ми липсват сила и желание. Предполагам, че много хора се чувстват по същия начин. Всъщност всичко пак опира до любовта: ако обичам себе си и другите хора, няма да приемам като лична обида това, че сме страхливи, алчни, лениви и т.н., ами ще знам във всяка конкретна ситуация как да постъпя, така че да не се чуствам после неудовлетворен, виновен и безсилен. С любов всичко става по-ясно и по-лесно. Но любовта е толкова загадъчна и неуловима!…
Много добър коментар на втръсналата ни вече тема:
Бог да благослови революцията!
http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2782§ionid=5&id=0001101
и човек може да го преживее всичко това за един ден, да излезе в дъжда, да се нареди на някаква опашка или да мине през личния си лекар… и да да не проумява как може да се
и да разчита на едната случайност
Написаното по-горе са размисил, неведнъж преминали рез съзнанието на повечето българи. Подкрепям казаното изцяло – и за безперспективността в България, и за политическата ни „върхушка“, и за манталитета ни, напоследък най-често откриващ се в мрънкането и ругаенето. Можем да кажем, че това е отражение на задънената улица, до която ни отведе откъсването от вярата. Но е вярно и друго- че народът ни е объркан от сложната ситуация в която се е оказал – да бъде воден от прослойка, която мисли с параметрите на парите, а не на човечността. Какво да правим – щем нещем ще кажем – честит ни български капитализъм. И то в неговия доста първичен вид!
Можеше да бъде озаглавено „Народопсихология на съвременния българин“ ! Чудесно написано и много вярно! И много тъжно, разбира се! Само че как ще се променят нещата?
Не мога да добавя нищо. За първи път съм удовлетворена, че толкова много българи мислят като мен.Вече мислех, че съм „бяла врана“, че никой друг не вижда истинския проблем на нашия обществено-политически живот. Всъщност първи го е видял Алеко Константинов. Когато се отричаме от православната духовност ни остава само ориенталския тарикатлък, който е довел много народи до „задънена улица“.