На седянка без пуканки



 

На момчетата от властта им доскуча „седенката”. Много ясно – каква полза да седиш и да се гледаш с другите, като няма какво да си кажете. А и материалът за чепкане и изпридане отдавна е свършил. Празна работа.

На седянка се ядат пуканки. Добре че се сетиха журналистите да напукат малко тия дни, защото домакините бяха забравили колко е важно. Въпросът е, ще стигнат ли пуканките; но пък понеже обществото ни е малко беззъбо, надали ще има много мераклии да се почерпят. Та току виж – седянката пак се успала… И пак се развалила.

На мен лично не ми се ходи по седенки и не ми се ядат пуканки кажи речи откак пукна демокрацията. Но има хора дето и до днес вярват, че със седенки и пуканки се живее, управлява се народ, върши се работа, възпитават се деца… гради се държава с една дума. И затова така сме се заседели… (Тези, които все още не са се отказали от участие в най-новата българска идилия; а те стават все по-малко ).

Момчетата от властта са арогантни и недодялани, защото няма пред кого да се преструват. И те го знаят, както и ние, ако сме честни. Знаят, че каквото и да стане, неваляшката, наречена за по-официално „политическа върхушка”, ще се изправи в един момент. Понеже тези, които я клатят, обикновено го правят в инфантилния порив да счупят играчката на другите. Те са обикновено млади, импулсивни и гладни. И ако се намери някой (а такъв винаги се намира) в тоя момент да раздаде пуканки, интересът към неваляшката се премества върху пуканките. И неваляшката се изправя.

Защо си търпим политиците? Защото сме като тях. Защото един шофьор на такси ми говореше така, докато минаваме покрай демонстративното хоро на учителите в деня на „седенката”:

„Ще МИ вика той (Орешарски), че е дошъл на седенка … такъв да го хванеш, и да го изкараш на площада, и бой, бой… , ще прощавате! Долна държава сме ние, ето – един приятел кара такси, а е с две висши образования и три езика. Завършил е МИО в Русия.

– Защо, питам го, кара такси. Никаква ли работа няма тук за него?

– А-а, има. Уредих му даже аз да почне в министерство, че карах един заместник министър по едно време. Човекът вика, дай да го видим, ние търсим грамотни хора. Обаче той се отказа- нямало да почне на нивото на парите от таксито, а работата била много. Абе, викам му, ще те пратят в някое посолство после, ще си рахат…ама той не ще. Загубена работа!”

Валеше дъжд, а преди да седна в това такси ми бяха отказали поне трима шофьори, които пушеха на „седенка” пред стоянката за таксита. Отказаха ми, защото разстоянието било малко и ако искам – да платя на двойна тарифа. Излишно е да припомням за вълненията около „тежкото“ положение на таксиметровите шофьори през последните дни и исканията за тройни тарифи.

Заслужаваме си политиците, защото сме като тях. Защото ги разбираме в душата си. Мразим ги, понеже са се оказали по-тарикати от нас, и ако зависи от нас – ще ги бием на площада. Но ако отидем на тяхно място – ще сме същите. И ще знаем защо сме такива – защото и другите са такива – били са такива, ще бъдат и след нас. Затова си казваме – действай, докато можеш. Не бъди балама, а действай, докато си на сцената, докато не е отминала жълтата вода…

Ние не искаме да поемем отговорност за себе си. Ние искаме, когато ни е зле, да има кого да посочим за виновен. Затова и министрите не се тревожат – те я знаят играта, толкова години я гледат. Изкуството в българската политика е да минаваш между капките, като заобикаляш дълбоките локви и се стремиш да се задържиш колкото може повече време.

Българите решително не искаме да мислим какво трябва да се направи, за да бъде по-различно, по-добре; нито в собствения ни живот, нито в общия. Нямаме време за това; мисленето ни „образува нерви”.

Искаме да правим друго: Ако сме чиновник, ние искаме да скъсаме нервите на хората, които зависят от нас, защото и нашите нерви е скъсала днес продавачката в магазина, а утре като отидем в поликлиниката пак ще трябва да плащаме, а докторите само стачкуват за пари… Ако сме лекар, писнало ни е от нагли пациенти, дето нито искат да плащат, а не знаят ли по света колко е скъпа медицината, нито ние имаме възможност да ги лекуваме в тия болници дето пада мазилката и спира тока, така че да се оправят, ние и без това сме разочаровани до кръв от тая държава… Ако сме учител, ще пушим в коридора и ще гледаме как да избутаме деня с тия озверели нахални тийнейджъри, дето нямат респект и са пълни с агресия и неграмотност. Но майките е бащите им има да му мислят, ние за триста лева няма да си оставяме здравето в училищата… Ако сме шофьор на такси, ще пушим и ще псуваме правителството, докато не намерим начин да вземем колкото искаме пари от клиента, а ако не стане – да заминава пеша; ние бърза работа нямаме.

Ние не искаме да си свършим работата добре, да сме полезни, да живеем така, че и на другите да им е удобно. Ние не искаме да помислим първо така: дали тежа на мястото си аз; дали правя най-доброто, което мога; дали не съм и аз част от това, срещу което се боря и дали не мога с още нещо да допринеса за моето собствено и на другите добруване.  Затова пък знаем какво се иска от другите – да направят така, че ние да сме добре.

По време на социализма от малки ни учеха, че трябва да поставяме обществените интереси над личните; такава бе комунистическата символика на пионерския поздрав с длан срещу челото. Вече знаем, че това не е правилно. Вече знаем, че трябва да се живее не за другите, а за сметка на другите. Трябва да се живее така, че на теб да ти е добре, да ти е удобно. На всяка цена!

Философията на живота в България през последните години се свежда до това, да намериш човек, който да ти осигури този удобен живот. Е, не е лесно, убедихме се за толкова години. Но не се отказваме. Ще се ръгаме с лакти, ще се псуваме един друг и ще стоим по площадите, докато се намери начин. Ще изгрее слънце и на нашата улица, казваме си.

Какво ли ще огрее, обаче? Да не би да се окаже, че улицата е задънена. А физиономиите ни са се изменили така, че сме престанали да приличаме на себе си.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...