Пленени души

Има един парк в София, където на входа ви посрещат бели мраморни статуи – царе, воини, духове, богини. Стоят на групички, сякаш вардят пътя пред вас – и трябва да ги заобикаляте.

И не статуи дори, а просто мраморни блокове ви преграждат пътя. Ще разберете това, ако ги разгледате по-внимателно. Едва-едва прозират човешките черти в първичната материя – тук-там очи, уста, някакъв мъглив силует. Груби тела като космически отломки, късове корава каменна нероденост.

Мъчително изплуват пленените в нея души. Някои са се оформили повече, други по-малко. Един от каменните късове вече почти се е превърнал в ездач на кон. Въпреки цялата му тромавост и тежест, усещаме и енергиите, които напират в камъка. Почти чуваме, как пука някоя разчекваща се уста в него, как трещи освобождаващият се крайник.

Кой е ваятелят на тези удивителни полу-образи? И защо ги е изоставил на половината път? Не знаем. Изглеждат тъй, сякаш са изплували от самата земя.

Каменните видения се вглеждат във вас. Царе, воини, духове, богини – извисени, скръбни, сурови лица. Космическа печал вее от празните очни кухини. Другаде виждаме бръчки на усилие и мъка да прорязват каменните чела. Духът се мъчи да се освободи от материята, в която е окован.

Не е ли това образ на човека? Опитва се да се избистри, да се издигне към ликовост, кристалност – и пак тъне в безформието на плътта и тлена. И най-високата съдба не е свободна от ниско обкръжение, и най-светлият разум – от сенките на страстта и страха. Едва-едва се избистрят някакви човешки черти върху лика – а надолу тялото е безформен къс.

Беззащитни са каменните души. Някой е нацапал царския лик с боя, мацнал е черни точки в очите му, изрисувал е мустаци, хилещи се устни. Светлите неземни княгини са нашарени с надписи, рисунки. Върху гърба на конника – грозни думи. Какви орки, кой Ам-гъл е посмял да стори това? Нали пленниците не могат да се защитят? Не може царят да вдигне каменна ръка и да избърше сквернотата от челото си, от устните си. Не е дадено на космическата дева да изпере одеянията си. Сковани са като от някаква призрачна магия. Само с учудване и скръб се взират в нас.

А междувременно е някой обикновен летен или есенен ден. Хората заобикалят космическите блокове, без да им обръщат внимание, тичат смеещи се деца. Поток от смъртна плът тече покрай камъка, незначителен и незабелязван от него – нали ще отмине, ще се стопи. Други са неговите срокове – вечностите на тайнствени светове. И може би след някоя такава вечност каменните груби одежди ще паднат най-сетне и обитателите му ще излязат, примигвайки с очи, и руменина ще залее бавно лицата им под Слънцето…