Столичани и неволята

Преди много години в едно българско село имало джамия. И то много, много стара. Архитектурен паметник, стара римска постройка. Едно момче я подпали. Изгоря не друго, ами архитектурният паметник, който никой никога няма да възстанови, защото на никого за нищо няма да притрябва!

Построиха чисто нова джамия. По нея селяните си сверяваха часовниците (и българи и турци).

В същото това село на площада има една огромна изоставена постройка. Ама огромна. И до днес така си стои, като паметник на социалистическия труд. И на никой не му е притрябвала за нищо. Има и такива къщи – празни, с пропаднали покриви, зейнали прозорци. Празни складове и ферми. Пътища осеяни с дупки, или никакви пътища. Гьол, където се къпят патките, вместо да се напояват запустелите ниви. И гробища – български и турски.

Има две-три бараки за лимонада, вафли, цигари и алкохол. Две-три магазинчета за хранителни стоки; фурна за топъл хляб (това е важно!); полупразно училище, полупразна детска градина. Има и ресторант, ако ти се доядат кебапчета, ако се вдигне сватба, но и да се направи кръщене – може. Има всичко, което е нужно. Ако нещо е излишно, то запустява и се забравя.

Ама къде, ще попитате, го кръщават това дете, като няма храм в селото? А, не. Това, че няма построен храм, не значи, че храм не е имало. Имало е свещеник, имало е и за кого да служи. Правел го в старата си бащина къща. Този свещеник е още жив.

В пресата срещнах да определят това село като „втората Духовна семинария” на страната, защото близо 20 свещеници са поели своя проповеднически път от този затънтен край и до един са минали през школата на своя духовен баща – отец Георги.

Вече почти четири години в селото има нов храм. Лека-полека, парица по парица хората си събрали. И понеже детската градина била много голяма за малкото деца, част от постройката била пригодена за храм. Сега редом с ходжата в това село се чува камбаната. Часовниците са сверени. Хората си сверяват и празниците и делниците.

Преди няколко дни медиите отразиха новината за освещаването на един друг храм, чието възстановяване станало не с чия да е помощ, а на ДПС. И не само, ами и то в район с етническо напрежение, защото в него живеели по-малко българи, отколкото турци и цигани. Затова и на освещаването миряните били по-малко от мюсюлманите.

В България има много места със смесено население. Много от тези места са почти безлюдни. И въобще не е задължително да бъдат огнища на етническо напрежение. Понякога за тамошния човек напрежението, институциите, отговорните лица или виновните за някоя криза ги има само като пуснеш телевизора или радиото. Ако ги изгасиш, оставате ти, твоят двор, животинките в него, и съседът ти. Просто махалата.

И неволята.

Като в случая с храма. Няма институции, няма отговорни лица. Ако ти е потребно нещо – намираш начин да го създадеш.

Тогава защо да търсим отговорни за това, че в един голям модерен, млад (!!!) столичен квартал вярващите православни християни били „лишени” от храм. Или че кметът е виновен, защото е обещал нещо, което няма да изпълни.

Кметът (или институцията), например в онова село, може и да е помогнал, като е предоставил част от сградата на детската градина. Но той не може да построи храма. Храмът е вдигнат с общите усилия и средства на местните хора. Това е гражданска инициатива, тоест на миряните, а не дело само на кмета, общината или някоя политическа формация. И не би трябвало.

Потребните за един голям и модерен столичен квартал неща се определят от неговите жители, както са ги определили онези 1500 души смесено население на селото: бараките за лимонада, соц-ресторанта, джамията, кметството, училището и храма в двора на детската градина. Но в квартала със 120 000 столичани – ами нормално е да има големи супермаркети, барове и храм трети по големина в страната според предизборните обещания. Проблемът за наличието или липсата на храм в дадено населено място не се дължи толкова на разликите в цифрите и мащабността на проектите, колкото на степента на потребност и инициативност на неговите жители.

Какви институции, какви отговорни лица, Невольо?