Бедният Лазарин
„Трагедията“ – Пабло Пикасо, 1903 г.
Познавате ли жив библейски герой? Да, разбира се, те всички са живи в Бога. Не говоря за това.
Говоря за такъв, когото да сте виждали с очите си. Да застане пред вас. Аз съм виждал. Името му е Лазарин. И историята му много напомня на един негов събрат от евангелската притча за богаташа и бедния Лазар. Дори и името му е идентично.
Историята на бедния Лазар е описана в глава 16 от Евангелието според св. евангелист Лука. Бедният Лазар живеел пред дома на един богаташ, който се обличал в скъпи дрехи и всеки ден пирувал, както казва Христос – бляскаво. Седял пред вратите му Лазар, заобиколен от няколко псета и копнеел само за едно – трохите, които падали от богаташката трапеза. Когато починали, единият бил отнесен от ангелите в лоното Авраамово, а другият, безчувственият богат човек, отишъл в ада, наречен от самия него: „място на мъката“.
Името Лазар е с библейски произход и означава (както и производното му Лазарин) „Бог помага“. Човекът, за когото разказвам, е от квартала, в който се намира нашата енорийска църква. Разликата между библейския Лазар и нашия е може би тази, че покрай втория не се навъртат кучета, за разлика от живота му, който спокойно би могъл да приеме това определение.
Лазарин е човек с тежка съдба – губи родителите си, които явно са му били сериозна опора, и оттогава животът му съвсем се обърква. Не е никак глупав – завършил е немска гимназия, но след смъртта на родителите му някакви мошеници го изиграли и му взели апартамента. От тогава насетне Лазарин ходи немил-недраг по улиците. Той често идва в нашата енорийска църква, където енорийските свещеници му дават по някоя парà, а храмовите служителки му помагат с каквото могат – носят му храна, дрехи, правят му чай в студените дни. Често седи на троновете в притвора на храма. Не е нахален, не иска пари, седи си кротко там и понякога заспива. Лазарин е разбрал, че истинският покой е при Бога, усетил е спокойствието, което може само Той да даде – макар и в крайните тронове на църквата Му. С това като че ли ни сочи истината: всички ние, които се лутаме в нощта на греха, можем да намерим утеха единствено при Бога, Който ни казва: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Матей 11:28).
Ние понякога поглеждаме с негодувание спящия Лазарин, като забравяме, че именно в тези моменти Бог може би иска да ни каже нещо важно. А то е, че лекото похъркване на Неговия малък брат Лазарин е тих съзвучен съпровод на апостол Павловите думи, че Иисус Христос „умря за нас, та ние, будни ли сме, или спим, да живеем с Него.“(1 Сол. 5:10).
Не е лесно да си навън, когато другите са по домовете си. Замислял съм се какво е да си без дом, да няма дори къде да се изкъпеш – според мен е нещо ужасно. Защото колкото и да ти е тежък денят, колкото и задачи да имаш за разрешаване, мисълта, че по залез слънце някъде те чака усмивка, топла храна и завивка, е някак си утешаваща – една съвсем делнична надежда, която храни не само тялото.
Лазарин е лишен от нея, но на него Бог му помага, каквото е и значението на името му. А как му помага? Разбира се, чрез хората. В реалния живот Бог не действа като в древногръцките драми – Deus ex machina – чрез спускане отгоре, за да разреши ситуацията. Той действа чрез хората. Свещениците не лишават Лазарин от късче милост и пари, а храмовите служителки му носят от собствената си сготвена храна… Мисля, че на фона на живота навън, където го дебнат всякакви опасности, в храма Лазарин намира истински спасителен кораб в бурното житейско море.
И не си мислете, че хората, които му помагат са богати – не, те по-скоро са „душевни милионери“, както се казваше на едно място. Отделят от залъка си, за да му дадат нещо. А и тези с многото пари, дето „всеки ден пируват бляскаво“, обикновено не идват в храма.
За съжаление, не само Бог действа чрез хората. Това прави и врагът на човешкото спасение, наречен от Христа „човекоубиец“ (Йоан 8:44) – дяволът. Колко ли презрителни хорски погледи събира клетникът Лазарин, е нещо, което знае само Творецът му. Един ден той дойде в храма с обичайното си кротко изражение, върху което обаче имаше „добавка“ – следи от побой – някакви гамени го набили. Защото у нас е признак на бабаитлък да набиеш и унижиш безпомощния. Но нека не забравяме, че това, което правим на слабите, наречени от Христос „Моите най-малки братя“, всъщност правим на Бог. Нали Самият Той казва, че този, който нахрани гладния, напои жадния, прибере странника, облече голия, посети болния и споходи намиращия се в тъмница, всъщност го прави на Него Самия (срв. Матей 25: 31-46). Затова би било добре да бъдем внимателни не към тези, които са свикнали да бъдат на почит у всички, а към тези, които е описал Рилке в стихотворението „Ти си бедняк…“:
Ти също като вятър, който плаче,
едва прикриваш голата си плът,
А простичките дрехи на сираче
за теб с прекрасни цветове блестят.
(…)
Ти си като лира,
която свирещите ще сломи.
(превод: Стоян Бакърджиев)
Лазарин има едно много силно качество – въпреки мизерията си, (която, подчертавам, няма нищо общо с нашите критерии за нямане: примерно, пари за нов телефон), той е запазил добротата и спокойствието си. И когато го питаш: как си, той казва: добре съм. Неведнъж съм си мислел: ако този твърди, че е добре, значи ние трябва да подскачаме до тавана.
Е, и Лазарин не е идеален – току го видиш захапал някой фас, а пък и във вършенето на работа не е много сръчен. Предстоятелят на храма и една от служителките му бяха намерили дом, където да живее. Той постоя известно време там, пък взе, че си дойде. Вероятно начинът му на живот не е отговарял на този в общия дом. Да, такъв е нашият Лазарин – благ, кротък, но носещ и своите слабости. Което го прави сякаш по-жив и от героя на евангелското повествование.
Да ви кажа – като че ли е по-лесно да слушаш евангелския разказ за бедния Лазар, по-романтично е, ако щете, но и по-отдалечено от нас. А чрез историята на Лазарин Бог ни помага (пак се връщаме към значението на името му) да схванем евангелската притча пълноценно, да я направим част от нашия личен земен път. Каквато, предполагам, е и целта на всяко четиво от амвона.
Някак си е доста по-лесно да слушаш прекрасните слова на Спасителя, говорещ за бедния Лазар, сред разнасящия се из храма дъх на ароматен тамян, в сравнение с това да усещаш неприятната миризма на човек, зад привидността на чиято окаяност трябва да съзреш Божия образ. Но нали затова и ние самите носим същия образ, който, заради скритата от физическите ни очи своя природа, може да ни бъде наставник в това как да прозираме зад видимото. Да виждаш това, което виждат всички, не е голямо постижение, по-трудното е да се опиташ да съзреш същината на нещата – и това важи еднакво както в изкуството, така и в живота. Да, по-трудно е, но се сещам за един стих на американския поет Робърт Фрост: „Два пътя веднъж разделени видях/и по-запустелия аз си избрах,/а това промени всичко друго.“[1]
Всички ние имаме своите слабости, и колкото и да се стремим да не ги демонстрираме, те се таят в нас и в точния момент излизат наяве. Това е голата истина. Която, разбира се, би трябвало да ни прави по-търпеливи към тъмните петна в душите на другите. Вероятно и към тези по дрехите им. Случвало се е и това – Лазарин да дойде, един такъв мръсен, нечистоплътен, и ние да започнем да го укоряваме. Дали и Бог така ни гледа, както ние Лазарин в тези моменти? Само че не заради дрехите ни, а заради това, което се крие под външността ни. Не мисля. За разлика от нас Той е „дълготърпелив и многомилостив“ (Пс. 102:8). В една своя проповед митрополит Антоний Сурожки казва, че Бог може да ни приеме като грешниците, които сме в действителност, но не и като праведниците, които не сме.
Не знам къде се намира раят. Но знам, че той е приготвен за такива като Лазарин. Както и за тези, които му подгряват храната.
Бележки:
[1] „Пътят, по който не поех“ – Робърт Фрост (превод: Теменуга Маринова).
