Богородица, която увещава

Християнството е чудно нещо. Привидно странно, дори парадоксално, но с тайнствена спасителна логика. Ето няколко примера: Бог, Който става Човек; вечен живот за всички чрез смъртта и Възкресението на Един; Христос, Който е и Пастир, и Агнец; радост в сълзите на покаянието; богатство в аскезата; сила в немощта, и още, и още… Някой ще рече, че това са противоречия, но ние знаем – това е благодатното единение в Истината.

Ние знаем, че само нашият Истинен Бог не просто ни създаде за живот, но и ни спаси от смърт. Само в християнството Създателят е и Спасител. И само в християнството и само в Истината Той се роди от Дева. В Богородичния акатист се казва, че тя е “вместилище на невместимия Бог”. Какво повече от това?!

Често пъти съм чувал: “Вие, православните, потискате жените!”. Опитвал съм да не се смея ехидно на това. Та колко по-високо място за жените може да има от Жената, която е по-високо и от ангелите? Та нали Православната църква отдава пълната чест на Богородица – по-почитана от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите!…

Когато за първи път отидох на Света гора, престоят ми там трябваше да завърши с всенощно бдение в манастира „Ватопед“ за празника Полагане честния пояс на Пресвета Богородица. Още с пристигането си се поклонихме на светинята, която се съхранява там. В манастира има и няколко чудотворни Богородични икони. Поклонихме се на всички тях:

“Пантанаса”, или “Всецарица”, която изцелява раково болни (и чието копие, осветено във “Ватопед”, дойде и остана за съхранение в България през пролетта на миналата година);

“Заклана” – прорязана с нож от обезумял монах; след години на молитви и покаяние Богородица дала изцеление на безумеца, но ръката му останала черна като въглен;

“Елеоточива”, която по чудесен начин пълнела манастирските делви на “Ватопед” с елей;

“Олтарница” (или “Ктиторска”), наречена така по мястото на намирането й в съборния храм. Според преданието през 10 век, по време на арабските нападения над полуострова, иконата била скрита в кладенец под олтара и след 70 години била намерена невредима пак там, а свещта пред нея продължавала да гори;

“Антифонитрия” (“Предвъзвестителница”), изографисана в памет на предупреждението за недопускане на жени на Света гора, отправено от Богородица към Плацидия, дъщерята на Теодосий Велики, на самия праг на манастира и др.

Оставаше да се поклоним на последната чудотворна икона, в малък параклис на втория етаж, вдясно от съборния храм. Заизкачвахме се нагоре, а отецът, който ни водеше, отвори вратата. Успях да надникна над скупчените глави на прага пред мен…

Винаги съм имал особено отношение към светите изображения на Богородица с Младенеца, впрочем както повечето православни християни. Тези образи са могъщо свидетелство веднъж за любовта между Майка и Син, и втори път – за Тяхната любов към нас. Още преди да отида на Атон, бях съзерцавал молитвено и някак изследователски различните Богородични икони там с чудни имена и истории: Вратарница, Скоропослушница, Млекопитателница, Троеручица, Кукузелиса, Достойно Естъ и др.), но за тази точно, макар да бях чувал, не бях подготвен. В един миг рационалното отстъпи на мистичното…

Мога смело да кажа, че за мен това е най-изключителната икона на Пресвета Богородица с нейния Син и наш Господ Иисус Христос, въпреки че не е толкова популярна като изброените по-горе. Всъщност, “Парамития” или “Увещание” (още и “Утешение”), струва ми се, е най-правдоподобното изображение на Двамата – ясно показва коя е Божията майка, какво собствено е общението й с Господа и каква е нейната роля за нашето спасение. Ето накратко историята й…

Веднъж по време на сутрешната служба, игуменът на манастира чул следните думи: “Днес не отваряйте манастирските порти, а се качете на оградата, за да отблъснете идващите разбойници!”. Гласът повторил същото още веднъж. Игуменът погледнал към иконата и видял как Младенецът протяга ръка, за да закрие устата на Богородица с думите: “Не, Майко Моя, не им говори това! Те трябва да пострадат, защото дават обети, които не спазват!” Тогава Божията майка отместила от устата си ръката на своя Божествен Син и за трети път отправила своето предупреждение. Иконата застинала така – ръката на Христос в тази на Дева Мария, чиято глава е леко наклонена надясно, за да изрече свободно словата си. Така манастирското братство успяло да предпази светините и съкровищата на обителта от пиратите, които междувременно наистина били обсадили манастира.

Когато четем тази забележителна история, разбираме, че Предание и Писание съвършено си съответстват и всъщност са едно цяло, което принадлежи на Православието. Няма как това мислено да не ни отведе към библейското събитие в Кана Галилейска и първото чудо, което Христос извършва в Своето земно служение. По време на сватбата Богородица се обръща към Него с думите: “…вино нямат”, а Той й отговаря: “…какво имаш ти с Мене, жено? Още не е дошъл часът Ми.”. След което все пак превръща водата в каменните делви във вино. (срвн. Йоан 2:1-11).

Ето още едно “извънредно” обстоятелство в християнството. Чудно е наистина как Божият Син и Сам Бог слуша и се смирява пред човешката Си майка и в радостта, споделена със сватбарите (колко прекрасни страници има за тази радост в “Братя Карамазови”), и в справедливия Си гняв. Или виждаме потвърждение на собствените Му думи за Себе Си – “кротък и смирен по сърце” (срвн. Матей 11:28-29). Чудно е и застъпничеството на Владичицата – отново и в радости, и в скърби, Богородица се моли, увещава Бога за нас, въпреки многобройните ни грехове. Ето защо не е случайно, че ние й се молим така: “Пресвета Богородице, спаси ни!” Да ни спаси не по собствена воля и власт, а да измоли, дръзновено да увещае Спасителя за нас.

И понеже ние сме прости хорица, понякога ни трябват тъкмо простовати, наивни, по детски незлобиви истории, които да доразкажат малко по-народно, малко по-провинциално Откровението; да свалят Божествената истина някак до човешките ни уши и сърца. Ето една такава симпатична история, която се разпространява сред вярващите:

Веднъж Господ се разхождал из Рая и видял св. ап. Петър.

– Симоне, ходейки из Рая, виждам много хора, които не са за това място. Моля те, провери каква е тази работа.

Минало известно време и Господ отново видял св. ап. Петър.

– Е, разбра ли как са попаднали тези хора тук?

– Да, Господи, отзад на рая има едно малко прозорче, през което Твоята майка ги вкарва тук…

***
А ние, нея нощ във „Ватопед“, докато течеше многочасовото бдение, помня, не спряхме да се качваме в мрака до заключената врата на малкия параклис с “Парамития” вътре. Стоях отпред и в молитва провиждах иконата през дървото, на невидимия олтар отсреща в мъждукащия мрак на затвореното помещение. В известен смисъл, тогава аз, ние, досущ като св. Козма Зографски, видяхме Пресвета Богородица във „Ватопед“.

Оттогава си мисля – към Бога имаме любов и страх. Спасителен свят страх, разбира се; страхопочитание; страх, но отново в любов. Или поне така трябва да бъде, макар за жалост често пъти сякаш повече да се страхуваме от Бога и по-малко да се радваме на любовта Му, по-малко да Го обичаме…

Но към Божията майка сме призвани да имаме само едно – Любов. В този случай няма никакъв страх. И ние стоим пред нея и се молим. Заслушайте се колко трогателни са молитвите и разказите на жените, на майките за Нея, Майката – те шепнат с големи очи: “Богородица ще помогне! Богородичке, на тебе се уповаваме…” Чуйте и децата, които я имат за собствена майчица … И тя ни чува и продължава да ни предупреждава – веднъж, втори път, много пъти – “Затворете портите на сърцата си за враговете, които ги обсаждат! Излезте и поведете невидимата бран за спасението си! Аз съм с вас!” И повтаря последните си думи от сватбата в Кана Галилейска:

“КАКВОТО ВИ КАЖЕ, СТОРЕТЕ!”

 

 

Близки теми: