Варненската трагедия – отговори и отговорности
Авторът е свещеник към храмовете „Св. Атанасий“ и „Успение на Пресвета Богородица Панагия“ във Варна
Трагичните събития, предизвикани от наводненията във Варненско, станаха причина за размисли и коментари относно причините, които са ги породили. Всекидневно бяхме посрещани от въпроса: Защо? Защо ни застигна това зло? Настоящият текст няма за цел да даде окончателен отговор на тези въпроси, а само да събуди у нас размисли към промяна. Да възбуди у нас отговорно отношение към всичко, което ни заобикаля.
Оценките и обясненията, които последваха, бяха свързани най-често с екологичните промени, политическата незаинтересованост, икономическата нестабилност, социалните проблеми, липсата на морал, което според някои е станало причина за божествена намеса. Във връзка с това виновни се оказаха: политиците; ромите; нерегламентираното изсичане на горските масиви; екологичните аномалии, които така или иначе винаги ги е имало, но сега по-често говорим за тях; Господ, Който според някои строго следи за човешките постъпки и жестоко им въздава заслуженото. Казано накратко, всеки видя причини там, където предварително бе готов да ги търси.
Истината е, че всеки имаше някакво основание да мисли по избрания от него начин, но никоя от причините не е еднозначен отговор на проблема. Изводът е, че за драмата сме си виновни най-вече самите ние, защото постоянно позволяваме на греховното да владее нашия живот. Всички обвинения говорят само за явни пороци: алчност, користолюбие, себелюбие, неразумност, нетърпимост, властолюбие и много други страсти, които обуславят нашия начин на живот. Следователно, ако искаме да променим социалната реалност, трябва да променим себе си. Грешката, която допускаме, е, че поляризираме действителността: „аз-ти“; „ние-те“; „наше-ваше“ и т.н., което обаче ни лишава от отговорност.
Въпреки че не можем да загърбим разликите и отликите (национални, политически, религиозни, културни и др.), цялостният поглед към съществуващото и христоподобният начин на мислене са необходимите предпоставки, без които ще си останем приковани към пошлостта. Св. апостол Павел пише: „Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна” (Фил. 2:5-8). Тези думи на великия Павел имат общочовешко звучене. Те могат да бъдат отнесени към всеки един, без значение от неговата религия, пол, раса и социално положение. Да имаме мислите на Богочовека означава да мислим с любовта на Иисус, която е отдаденост за другите. Христос се самоунижи и не дойде, за да Му служат, но да послужи и да даде душата Си откуп за мнозина (Марк 10:45). Ако в нашите обществени отношения има повече служение за другите, а не за себе си, подобни бедствия ще бъдат по-малко, а и когато се случат, ще бъдат преодолявани по-лесно. Колкото и високи да са тези цели, те са изречени от човека Павел, а не от митична личност, което означава, че са постижими от отговорния човек. Въпреки че в пълен смисъл подобно състояние няма да бъде постигнато, полагането на грижи ще доведе до резултат.
Този христоподобен начин на мислене и постъпване бе засвидетестван в грижите на хилядите хора, които откликнаха на нуждаещите се. Хора с лопати от всички прослойки на обществения живот се притекоха на помощ, за да помогнат на пострадалите, останали на улицата, да се завърнат в домовете си. Бизнесмени отдадоха безвъзмездно техника и средства, за да бъдат почистени наслоените с кал улици. Различни организации помагаха, кой с каквото можеше. Тази самоотверженост само потвърждава, че оздравителният процес е възможен, но е необходимо нещо да ни събуди. Това е положителното, което видяхме и преживяхме – човекът за другия. В онзи момент със сила се откри човешкото, христоподобното, за което споменахме, защото истински човешкото е христоподобно. Господ Иисус е реализираното човешко, към което ние сме устремени. Тъжното е, че трябваше да дойде стихията, за да си припомним, че се нуждаем един от друг, че сме създадени да бъдем заедно в общочовешкото. Явно то трябва да бъде събудено.
Затова не са толкова важни виновниците и причините за катастрофата, защото те винаги ще бъдат част от нездравото ни и несъвършено общество. По-важно е да намерим начина как да пребъдваме повече в нормалността на съпричастността и взаимната споделеност. Днес основните въпроси, които вълнуват човешката мисъл, са свързани с етоса на съвременното общество. Въпросите, които постоянно са поставяни, имат отношение към важния въпрос: Как трябва да живеем? Това означава, че е необходимо да се върнем към ежедневните, общочовешки въпроси, а не да клоним към сухи спекулации, които обикновеният човек не разбира. Разтърсващата картина от прииждаща кална маса, която влачи със себе си всичко, което застигне, провокира поставянето на винаги актуалните въпроси за отношението между хората, между човека и природата и не на последно място – между човека и Бога. Спреведливостта и законността изпъкнаха като важни предпоставки за нормалното функциониране на нашето общество. Животът с другия изисква тяхното безрезервно прилагане, защото незаконните разрешителни и строежи означават забрава на другия – важен съм аз с моите амбиции и хрумвания, а не цялото. Господ Иисус Христос отново ни напомня: „Защото, каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?” (Марк 8:36). Тези думи звучат твърде актуално в консуматорското общество, в което за съжаление сме потопени.
Част от пострадалите от водното бедствие са религиозни по своето убеждение хора. Тези, които участваха и участват във възстановяването на нормалния житейски ритъм, макар и не всички, са православни християни. Затова всички институции трябва по-отговорно да си сътрудничат по-основните въпроси, които засягат живота на хората у нас. Разбира се, когато става въпрос за инфраструктура, не е работа на Църквата да се меси. Когато обаче инфраструктурни проекти например са във вреда на обществото, Църквата трябва да вземе отношение. Това означава, че тя също трябва да стане по-активна и отговорна. От друга страна, медиите имат изключително важната мисия да бъдат жив инструмент в служба на хората. Докато усилията на всички нас не бъдат насочени максимално към пробуждане на изконно човешкото, няма да има резултати.
Отново сме изправени пред важния въпрос за моралната отговорност на всички нас. Постоянното критикарстване не дава резултати. Необходима е воля за житейска промяна и много повече приложена законност, която се съдържа в моралната ангажираност. А поведението на голяма част от хората показа, че състрадателността и човечността не са загубени. Нужно е само заедно да полагаме усилия за утвърждаването им в отношенията ни един към друг.
