Да бъдеш Божий странник

В София всички са виждали дядо Добри. Стоеше пред Патриаршеската катедрала „Свети Александър Невски“ няколко години и събираше пари за Елешнишкия манастир. Манастирът беше облагороден. После застана пред „Свети Седмочисленици“ и когато валеше в полумрака на църквата седеше и четеше проповедта от седмичния бюлетин на храма.

“Хората останаха сами, както желаеха: великата предишна идея ги напусна… И те отведнъж се почувстваха безмерно осиротели… Но великата идея за безсмъртието беше изчезнала от техните мисли и сърца и тя трябваше да се замени… И цялата предишна любов към Онзи, Който именно е бил безсмъртие за техните майки и бащи, за бабите им, се беше устремила към природата, към всяко стръкче. Те биха възлюбили земята и живота неудържимо и толкова по-силно, колкото повече осъзнаваха своята преходност и ефимерност. Не можеха да обичат с онази, старата, голямата любов. Бяха почнали да забелязват слабостта си и се мъчеха да откриват в природата такива явления и тайни, каквито не бяха и подозирали по-рано, защото гледаха природата с други очи… С пробуждането си биха бързали да се целуват един друг, за да се обичат, без да губят време, понеже съзнаваха, че дните им са кратки, че това е всичко, което им остава. …Сега живееха само за този свят.”

Из “Юноша”, Ф.М. Достоевски



В София всички са виждали дядо Добри. Стоеше пред Патриаршеската катедрала „Свети Александър Невски“ няколко години и събираше пари за Елешнишкия манастир. Манастирът беше облагороден. После застана пред „Свети Седмочисленици“ и когато валеше в полумрака на църквата седеше и четеше проповедта от седмичния бюлетин на храма.

Когато за първи път го видях, ме поразиха искрящите му детски очи. На деветдесет и пет години, облечен във власеница
, дядото обикновено стои в някоя църква, но някак встрани и мълчаливо стиска своята касичка. Радва се на забързаните хора и целува ръцете на всички, които го заговарят.

Много хора са го питали защо живее така. Старецът обикновено казва, че е сторил голям грях. Възрастният човек е намерил своя спасителен път в странничеството и обикаля по храмовете и в празнични дни и събира пари за църкви и манастири. Дядо Добри има ключ към сърцата на хората – самата му поява размеква всички и те бързат да пуснат паричка в ръцете на възрастния човек. За мнозина той е „светецът от Байлово“. Но близките му не мислят така.

Преди десетина години старецът е завещал имотите си на Църквата и собствените му деца не го разбрали… Сърцата им не се трогнали от щастливата му отдаденост да служи на Бога. Изгонили го от родната му къща. Дядото се оставил в ръцете на Бога и добрите хора и започнал да събира пари за храма в Байлово и за постройката в двора му. Скоро възстановил къщичката, облагородил градинката, направил лехи с цветя и зеленчуци… Сега се разбира добре само с внука си Добри – кръстен на него. Не съди близките си. „Един ден ще разберат, че така е трябвало“ – казва той и започва да се кръсти. Понякога пред църквата в родното му село спират хора, които иската да го видят и да го накарат да се моли за тях. А той в отговор ги увещава да се молят на Божията Майка.

Избрал е да бъде странник на света – благодетел на български храмове и манастири. Не помни точно откога е облякъл своята власеница, не може да каже колко километри е изминал пеша. Преди години е вървял пеш от София до Байлово и до много други места, а сега пътува с автобус в големия град.

Щом видите дядо Добри ви се струва, че сте се върнали във времето, в което на село е кипял живот, а душите на хората са били по-прости и чисти. Божият човек обитава стария свят и е останал в него с шаячните си дрехи и цървулите зиме и лете. Старецът съществува в добрия минал свят и с присъствието си показва, че Бог е до нас във всеки момент и всички можем 
да се оставим в Неговите ръце, така, както е направил той с детската си вяра.

Дядо Добри, снимка Атанас Димитров

“Промени ли се света, дядо Добри?” – го питам. А той отвръща, че малко хора търсят Бога. „Не се отчайвайте, защото отчаянието е лошо нещо“, веднага улавя хода на мислите ни той.

Какво е направил старецът за времето, в което обикаля местните храмове с касичка в ръка? – Помогнал е за реставрацията на църквата на
 Елешнишкия манастир, дарил е на байловската църква „Св. Св. Кирил и Методий“, която преди да го подслони е била пред разрушаване. В списъка на добрините на възрастния човек са и храмовете в Горно Камарци, Калофер, Поибрене. Списъкът може да бъде продължен…

95-годишният байловец не докосва и стотинка от събраните пари. Храни се само с това, което хората му оставят: хляб, плодове, нещо сладко.
 Разтапя душите на минувачите, но е преживявал нападенията на наркомани. Спасили го няколко момчета, които се намесили и прогонили натрапниците. Дядото после се притеснявал добре ли са нападателите и тръгнал да им прощава.

Животът му е подвиг, на който съвременен човек едва ли ще се реши. Старецът го възприема като необходимост. Това е покаянието му и сякаш споделената радост да служи на Бога според силите си. Казвал е, че е извършил тежък грях и затова се кае. Казват, че е помагал на бедни хора, дарявал и на домове. Но той не иска да говори за това. Очите му искрят от добротата на човека, който е намерил милост у Бога. Той е избрал да живее така някак естествено и от сърце. Не знае, че е странник като онези, за които четем в книгите.

За духовния подвигна странничеството знаем малко. Заедно с монашеството и юродството странничеството било популярно като духовно явление преди век. Днес познаваме дядо Добри и заради него можем да си представим какъв подвиг е странничеството. Дали старецът е типичен странник, може би може да се поспори. Ясно е само, че хората като благия старец избират да вървят по “пътя към храма” от една светиня до друга и очертанията на пътешествието омиротворява
 душата им и душата на всички, които са срещнали в своя път-живот.

Монасите, странниците, Божиите хора нямат нищо свое. Носят на гърба си единствената си дреха, няколко духовни книги, молитвеник и свещеническо благословение.

Хората като дядо Добри живеят от Божията милост съвсем буквално и всеки ден са доволни от най-малките благодеяния. Монашество в света и щастливо скиталчество са пътищата, които избират те, защото изпитват непреодолима нужда да се примирят с Бога и да бъдат по-близки до своите братя на света.

Много от тези, които са се докосвали до стария човек, са видели, че той истински се радва на щедростта, а не на парите. Праведниците общуват с душите и ако му целунете ръка дядото ще успее да целуне и двете ви ръце с грижата на някого, който иска да ви помогне.

Такива като него възприемат света в първосъздадената му красота и се възторгват на малките чудеса, с благодарност към Бога и хората, които Той изпраща. Затова той ще ви се зарадва винаги.

Тайна ще си останат неговите благодеяния. Спасявал е от глад един манастир през зимата. Тъкмо когато сестрите от обителта разбрали, че няма с какво да платят тока на вратата се появил старецът, който им оставил пари без да каже нищо.

Възрастният човек е съумял да помогне за възстановяването на много храмове и никога не му хрумва, че би могъл да живее по различен начин. „Бог помага, много помага!” Недокоснат от изкушенията и удобствата на цивилизацията той си готви сам, когато не проси и се храни в своята дървена паница, която сам е издълбал.

Лесно се общува с Божия човек! Комуникацията е извън думите, а сякаш цялото тайнство на срещата се е побрало в очите. Какво се случва с деня ни, след като сме говорили с Божий странник ли?! – Престава да бъде
 обичайния хаос, в който забравяме, че живеем за небето. В края на делничното лутане е останал споменът за думите на Бай Добри:
 “Молете се на Богородица, тя ще ви помогне!” Мъглата от дребни провали се отдръпва мигом, ако го послушаме. Можем да вървим по същият мръсен тротоар, да пътуваме със същите коли и автобуси, вече сме усетили смисъла, защото вечността е станала нещо реално и сме повярвали, че я има…

“Хората отведнъж разбраха, че са съвсем сами”. Лишихме се от сакралността, така, както сами се лишаваме от причастност към светостта.

Пред църквата стои един старец, който проси, но по нищо не прилича на останалите просяци, защото не проси за себе си. Той като тях и нас няма нищо истински свое, дошъл е със своята отвъдмирна простота в големия бучащ град, облечен в дрипи и се кае за грях, сторен преди десетилетия. кае се цял живот и всеки ден.

Той е наше прибежище, спомен за вечност и за онова, което сме и не сме. Видим, ли го се
 утешаваме. А сме щастливи, че ще се моли за нас, че е повторил имената, които сме му казали на ухо. Дядо Добри стои в предверието на някоя църква – щастливо Божие дете и отдавна е изкупил греха си.

Дано винаги да го е имало. Дано вдъхне малко смелост на делничните оглупели хора, в които се превърнахме. Нали всички понякога искаме да бъдем като него? Може
 би не ни достига неговата смелост, детската чистота и вярата като синапено зърно..

„Трябва да се пази истината. Това е Божият път. Молете се на Света Богородица”, “Бог е дал добрите закони и Той само може да ни спаси”. Хората спират при бай Добри и се опитват да го питат разни неща. Колко рядко хората спират да чуят друг човек! А старецът нарежда своите скромни правила, които са го спасили. Които могат да ни спасят…

Светът е пълен с неосъзнати странници и сираци, неприютени в мъничкото място на сърцето. “Взрете се в полските кринове… не се трудят, нито
 предат…Погледнете птиците небесни…“

Сиротството и странничеството е осветено от християнството, защото истинските сираци и странници не се чувстват сами и изоставени. Те живеят в непосредственото Божие присъствие и милост. Затова са доверчиви и непосредствени като деца.

Много малко светлина ни е останала. Чудесата се случват и живеят в непосилната красота на човешката ни вселена и в големия, заобикалящ свят. Те понякога са хора, застанали в сянката на църковната колона, с бяла като светлина коса. Думите им казват важни истини на умореното сърце – прости стари думи. Поемаме си въздух и продължаваме да вървим в мрака на света. Ще можем ли да се завърнем в себе си и да заживеем с вечността на Пасха, на празниците и литургиите?! Понякога е толкова трудно да дочакаме неделя, за да се погледнем в очите на иконите. А Бог изпраща в дните ни хора, които ни помагат да разберем, че светостта е възможна, близка, родна и се пресича с нашите пътища.

Снимките, с които сме илюстрирали текста са на Атанас Димитров и Михайло Василев. Авторите участваха във фотоконкурса “Светлината отвътре” на “Православие.БГ” през 2007 година. За своята снимка Атанас Димитров беше класиран на второ място от публиката на портала.