Два филма
„Вие сте станали безчувствени, моето момче!“. Избистрена и осветена отвътре като икона, старата жена стовари тези думи върху главата на младо дарование, което се трудеше мъчително върху един финален монолог.
Защо съм тръгнала да гледам този филм? Имам време да се чудя, докато чакам да се изтече задръстването – вече половин час. Вятърът блъска колата ми (код „оранжево“ в София от три дни; ветровете къртят). Чудя се каквато е малка може ли да я вдигне или не. Чудя се още къде да завия и дали да не се връщам, защото наистина ме хваща страх; тъмно е, вятърът бучи и носи талази прахоляк, листа и строителни материали.Тъжно ми става. Ще отида да видя филма за жената, за тази режисьорка. Тя е от изчезващия вид в българската култура; динозаврите, дето не са загубили връзка със себе си.
Оказа се обаче, че за съжаление филмът за нея не става. Малко ми домъчня, защото самата тя беше в залата. Там бяха и доста от учениците й, младите дарования. Е, те се порадваха, защото ги даваха на екрана. Какво да се прави, човешко е. Чудех се дали да си ходя. И тогава започна вторият филм, включен в програмата просто за пълнеж. Нито премиера, нито нищо… но всъщност, за него искам да говоря. Филмът се казва „Хорото на мъртвите“. Знаехте ли, че има обичай в северозападна България да се танцува хоро със снимките на наскоро починали близки? Оказва се, че има.
Започва като на шега. Една забрадена женица казва: „Аз чета религията“… Мисли си за Библията явно. И разказва за вярата си, за молитвата си и за болката – в две думи: „загубих детето и мъжа си…“ – и за победата си. „Бог напред и аз след него“ – така ще казваш и няма да те е страх!“ – така научила внучката си. Така внучката й успяла на изпитите. И благодарила на баба си, че от това, на което я научила, имала полза. Тази тъжна история на надеждата се търкулва като пита, замесена от пръстта и сълзите на селото. През бедните къщи, старческите лица и детските викове – та до двора на селската църква. Където се приготвят да посрещнат Великден.
Няколко момчета се надпират, понеже всички искат да бъдат ангелчета. Бабата на едното ходатайства пред свещеника да не му дава роля на дяволче, свещеникът сериозно и строго следи приготовленията, а аз се чудя за какво става дума. Изглежда ще има някакъв спектакъл по темата за възкресението. Също така необяснимо за мен, почти пред вратата на храма се вижда трап, от който се подава нещо подобно на дървен ковчег. Какво е това? Децата играят около него; наистина недоумявам.
И така, настъпва вечерта. Полунощна служба, в която прекъсващите гласове на няколко пребрадени баби и немощният псалт възвестяват пасхалната радост. Радост няма. Протяжно и болезненено проскърцва скрипец, който издига голяма дървена конструкция от трапа пред храма. Това е своеобразна рамка, от двете страни на която са залепени понамачкани наивни икони, изобразяващи Възкресението. Това ли било!
Христос воскресе! Залата хихика… дразни се естетическото сетиво на аудиторията. Направо прихва от несръчната проповед на свещеника, който, позабъркан от камерата и от убогия си речник, успява да смрънка нещо за Божествения кеносис, в смисъл – „Христос влезе в Йерусалим, възседнал осле; ние никога не бихме направили това…?“
– Кое бе-е-е?! (Питат от залата…)
– „Вие сте станали безчувствени, моето момче“!
***
Толкова за пасхалната радост. А на сутринта на Великден в центъра на селото се завъртява хорото на мъртвите. Танцуват със снимки на близките си, раздават дарове и храна, в кръг е подреден селският оркестър за сватби и погребения. Обявяват името на покойника, в чест на когото се играе, и музиката започва… И хорото. Лицата на повечето танцьори са изкривени, близките на починалия раздават даровете и плачат. Вярват, че хората, които обичат, слизат при тях този ден, на това хоро.
Постепенно филмът се парализира от болка. Престава да разказва; просто гледа. Гледа и слуша тези изтерзани лица, историите им за това как хората от това село понякога си организират помени приживе и строят гробници и надгробни плочи пред смъртта си… как загиват, щом спрат да работят земята си… Преглъща гледката на покъртителната им бедност и отчаяние. Слуша и мълчи.
Мълча и аз. Малко плача. Няма как да разкажа този филм. Разказвам ли го? Писъкът не може да се разкаже. Или по-скоро воят, или хрипът… Мисля за онова стихотворение на Иван Методиев – за планинското село и козите „с рога, заплетени в небето“ и за тъмнината в дълбочините на българската душа. На то е прекалено съзерцателно. Не знам друг да е писал по-добре от него за българската нищета и мъка от най-новите времена, за българската душа, „душа-дете – тъй доверчива, тъй несподелена“:
Изгрей луна, на светло да простена.
Отдавна аз не питам накъде.
Със нокти от реки и ветрове,
ела луна, да рием пустотата,
където на България чедата
измират като диви зверове.
Великден е! Защо толкова болка? Накъде са се запътили тези хора? Никой ли не е с тях? Тази мъка и безнадеждност, това страдание, което е потопило небето им – какво друго им е останало? Снимките на техните мъртви по прозорците на къщите; бедните тъжни празници, опустошените лица и угаснали погледи… Зомбита. Това си мисля. Тези хора приличат на зомбита от някакъв друг филм. Една особена мъртвост е просмукала цялата картина. В движенията им има машиналност. Безутешност. Протяжност. Вечност. Кой може да разбере това; кой може да го спаси?
„Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци…“. Така отговорил Христос на някакъв човек, който искал да погребе баща си, преди да Го последва. „Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци, а ти върви, проповядвай царството Божие“. (Лука 9:60). Мъртви, които погребват своите мъртъвци… И внезапно проумявам филма. Това е пред очите ми – първородната ни мъртвост. „Хорото на мъртвите“ не е метафора; въпрос е: Кои са мъртвите?
Древното Memento mori!, благодатното помнене на смъртта в православната аскеза, като проглеждане за смисъла на живота; помненето на смъртта като средство за покаяние и път към сърцето, за да се спаси животът… Друго е. А тези хора тук – те просто помнят смъртта. Непреобразеното страдание, което дави и разлага човека – това помнят. Откършеният от Бога човек – сам, безпътен и мъртъв. Парче от натрошена глина, с което си играят ветровете на вселената. „Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той: понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече го не познава“, нарежда псалмопевецът. Това е истинското ни състояние, екзистенциалната ни обреченост, трагедията на света, в която играем, и чийто край все се надяваме, че ще успеем да пренапишем сами. Без Бог.
Хората от екрана пред мен не играят роли. Играят себе си. Помнят. А ние какво помним? Ние в залата, представителите на по-извисения свят, умниците, които не играят хора на мъртвите?… Слушам смеховете оттук-оттам – я на някоя човешка глупотия, я не нещо друго, незнайно. И си въртя под езика една стара дума: разслабен. На места в Библията е използвана да обозначи болен човек. Но освен това значи още: разбит, разглобен, слаб, „халтав“; човек с нарушен интегритет.
Тази дума описва нас. Описва смеха в залата, душевната ни дивотия. Хората на екрана са изтерзани, но честни в себеизразяването. Скръбта им е вътрешно достоверна. Ние в залата сме недостоверни. Разслабени душевно, криви, загубили вътрешните очертания на чувствата си, границите на радостта и болката. Ние сме палячовци, които вечер размазват нескопосания грим и се чудят какво са играли. Какво да направиш с такива хора, Господи! Как! „Вие сте станали безчувствени, моето момче!“
***
Филмът за Юлия Огнянова е плитък. Усеща се, че не е стигнал и до коленете на тази силна жена. Но е важен тази вечер, защото обяснява другия филм. Дето е за нас.
Момчето е нервно. Режисьорката седи срещу него. Като изрисувана в един особен мизансцен – неудобен стол, приглушено осветление, бяла коса и старомодно сако, ръце, отпуснати в привидно омиротворение. И само полуотворената уста и светлината в дълбоките дупки на очите издават, че отвътре гори; съобщават напрежението, цялото неистово желание на жената да чуе една истинска нота от душата на това момче. Един звук…
Монологът е за смъртта и утешението. То не знае какво да направи. Звучи пошло, с някаква хлапашка арогантност. Малко се срамува от себе си. Безсилен е. Как да говори за утешението? Той няма връзка с онова място в себе си, което се нуждае от утеха. Жената въздъхва и още повече се отпуска на стола. И тя не знае какво да направи. Обича момчето. Не може да му помогне. Толкова.
Не може да помогне и на нас. И свещеникът със скърцащата инсталация на Възкресението не може да ни помогне; не може да помогне и на героите от филма. „Христос влезе в Иерусалим, възседнал магаре. Вие можете ли да направите това?“ Човекът пита, ние се смеем. „Не можем! Не можем!“… Много ясно, че не можем. Не могат и онези хора. Даже си има обяснение защо: магарето не е просто средство на Божественото понизяване, ами според някои тълкуватели е образ на безсловесната ни, упорита, стара и тленна природа. Човешката. И ако наистина е така – ние не можем. Не можем да възседнем тази природа, да позволим на духовния принцип на личността ни да я управлява. Няма как да стане, понеже този духовен принцип е Божият образ, по който сме направени, а ние искаме да останем …себе си. Да бъдем това безгрижно магаре. Поне докато можем.
Може ли да е бъде жив човек извън Бога? Няма такъв въпрос, ще кажат някои. Обаче има. Ако си сам, ако си на себе си, знаеш, че има. Какво те доказва, какво е живото в живота ти, в теб? Гледах филма и си мислех как гледката на няколко минути непосредствено, неестетизирано, негероизирано страдание може да повлияе мисълта повече, отколкото години мъдруване.
Няма изход. Екзистенциалната пустиня вътре в нас е безкрайна. Но поне има къде да препуска магарето ни. И все пак – тази болка! Няма да се спасим от нея, като танцуваме или издигаме сандъци, облепени с икони, към небето… Или като се смеем, или като вием. Няма да се спасим. Защото изглежда сме от хората, за които се е сбъднало древното пророчество: „Сърцето на тия люде е задебеляло и с ушите си тежко чуват, и очите си склопиха; да не би да видят с очите си, и да чуят с ушите си, и да разберат със сърцето си, и да се обърнат, и Аз да ги изцеля“. Какво да се направи с нас, наистина…
„Бог напред и аз след него; и няма да те е страх!“ Мисля си за простичките думи на жената, с които започна филмът. Толкова лесно звучи. Защо е трудно?
Искаме доводи, аргументи, потвърждения, насърчения… Няма. Няма да ни се дадат. Нищо повече от това няма да ни се даде:
„В средата е все същият гроб с мъртвия страдалец. Тихо се разнасят същите печални погребални песни. Никой нищо не ни казва, нищо не ни обяснява: няма пропаганда, няма гръмки думи, няма утешения. Но ние и не очакваме човешки думи и доказателства – те никога нищо не са доказвали. И ето че излизаме от храма със свещи в ръце. Колко слаба, колко пресеклива е тази светлина! И колко нищожно малка, на фона на тъмнината, в която е потопен светът.
Обикаляме храма и стигаме до затворената врата. Така някога, много отдавна, жените са стигнали до гроба и са се питали кой ще им отвали камъка от вратата гробна, защото този камък бил много голям. И ние сме притиснати от същия камък – камъкът на неверието, камъкът на света, който не вярва в нищо и живее ден за ден; свят, в който тържествуват силата и страхът.
Камъкът е положен, вратата е затворена и вятърът се опитва да угаси слабото пламъче на свещта… Какво можем ние против тази световна чернота и пустота; какво може малка групичка хора, непризнати от никого, над чиято вяра се смее и издевателства светът? Който е преживял тази минута на мълчание, съмнение и маловерие пред затворената врата, знае за какво говоря.
И ето че един старчески глас произнася само две думи – все същите две думи: Христос воскресе!
Две думи! И никакви обяснения и доказателства. Този глас само съобщава и известява, че: „Христос въскръсна!“.
И чудото става – това чудо, винаги същото: в отговор се понася радостният възглас: Воистину воскресе! Наистина възкръсна!
И чудото става – това чудо, винаги същото: в отговор се понася радостният възглас: Воистину воскресе! Наистина възкръсна!
И душата приема тези две думи, приема ги сърцето, приема ги нещо най-дълбоко и истинско в нас. Отстъпват нощта и мълчанието, вратата се отваря и ние влизаме в ликуването на Пасхата!…“*
Влизаме ли?
______________
* Протойерей Александър Шмеман, Неделни беседи 1969 г.: Пасхалната радост.
ХОРОТО НА МЪРТВИТЕ2009, 28 мин.
продукция – Филмова студия “ВРЕМЕ“
сценарист – Стефан Джамбазов
режисьори – Давид Джамбазов /дебют/, Стефан Джамбазов
оператор – Цветан Недков
звукорежисьор – Иван Андреев
монтаж – Давид Джамбазов
Щом сте вече тук…
Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>
Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>
Следвайте ни
Панихиди приживе правят, доколкото знам, само влашките села във Видинско. Този обичай е периферен за българския религиозен фолклор и локална екзотика. При комунизма власите го обясняваха като застраховка срещу евентуална липса на опело, когато умрат. Днес вероятно мотивацията не е идеологията, а отчуждението и мизерията в Северозападна България, където няма млади хора, защото работят в чужбина.
Много древни корени има погребалният танц, който е известен от древност в Азия и и досега се изпълнява в Черна гора. В основата му стои шамански обред, при който танцуващите играят ролята на психопомпи (водачи на душите в отвъдния свят).
Толстой и Шопенхауер –
http://archiman.livejournal.com/
Вълнуващ, проникновен и много съдържателен текст. След като го прочетох си мисля, че Бог знае как да удари сърцата ни така, че да не сме непрекъснато безчувствени и интелектуално самодоволни. Когато безгрижното магаре умре, благословенната и благодатна болка ще ни накара да викаме: „Ако не ни искаш, няма къде да отидем, няма какво да правим. Не ни оставяй Господи!“
И след болката и ужасния страх идва възкръсналия живот, възкръсналата радост.
Един прекрасен текст на Илиана, благодаря й. Интересно е да се види и филмът.
Да, такава е реалността у нас. За тази всепроникваща атмосфера на печал, умора и безнадежност бях писал и аз навремето:
http://www.pravoslavie.bg/%D0%9A%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%BD%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0/%D0%92-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B5%D1%87%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D0%BC%D1%8A%D1%80%D1%82
Тези неща не са свързани само с днешната икономическа или друга ситуация. Такава е – може би – мистиката или метафизиката на самата ни земя.
Филмът е сниман в родното ми село и самата аз, израснала с тези обичаи не мисля, че бих могла да усетя, опиша и обясня какво се случва в сърцата на хората и в моето на това видимо тъжно хоро. To може да бъде и израз на радостта от предстоящата среща с Бога.