Другият, Божият

Какво видях веднъж в “Невски”. Малък етюд, който разкрива, струва ми се, немалък смисъл. Както добре знаем, там и въобще в централните софийски храмове постоянно прииждат чуждестранни туристи. Та, беше след служба. Бях се закътал някъде по кьошетата и наместо моление, извършвах наблюдение. Вместо да съзерцавам невидимото Божествено, аз се спирах по фигурите и лицата на видимото човешко. В такива моменти неуспешно се успокоявам, че всеки човек е икона на Бога.

Но какво всъщност се случи. Фиксирах една средно възрастна дама, която се разхождаше посред храма Въртеше някак машинално и разсеяно глава между стенописи и икони и поглеждаше нагоре към големия купол на храма и “Бог Саваот“ в него, изографисан от Мясоедов. Лицето, фигурата и облеклото й издаваха, че идва от Запад. Изправена стойка, бяла, почти прозрачна кожа, нашарена с червени капилярчета, спортни дрехи, удобни за придвижване между религиозните и културните забележителности на града. Но преди всичко – пъхнати дълбоко и небрежно в джобовете ръце. Ходеше си така.

Тогава, успоредно с нея, забелязах и как друга, наша православна дама, надвесена над един от аналоите, изостави молитвата си, и, вероятно в справедлив взрив от ревност по вярата, се завтече към иностранката, застигна я, в гръб захвана ръцете й и започна да ги друса, за да ги изкара от дълбоките западни джобове. Друсаше я, като родител на непослушно дете, което между бонбоните в джобовете е скрило и няколко бомбички…

Хубаво е, че сме в истинната Христова църква. Спасително е някак. Ние сме разглезените деца на Господ. Вършим глупости, но ето, в Истината сме и това ни успокоява. Тъкмо така и пеем – “С НАС Е БОГ, разберете, народи, и се покорете: ЗАЩОТО С НАС Е БОГ!”. Бог наистина е с нас, но с нас е и човекът. Или по-добре, ние трябва да сме с него, всъщност с всеки човек. Незнайно как и защо,

това, че сме православни християни, ни носи странна гордост, която прокарва високи огради между нас и другите – инославни, иноверци, атеисти, всякакви

Изкривихме Истината за Бога, като я противопоставихме на Любовта към ближния. А нали Любовта е Истината. Тя е по-горе от пророческия дар, от пълното знание за всички неща и от силната вяра. Любов към свои и към чужди. Към приятели и врагове. Към всички, абсолютно всички. Христова любов. Разбира се, това са трудно посилни за нас категории, но посоката е тази. А този, който вече чете настоящия текст като антиправославен и икуменически, може да спре, за да не си губи времето. А може и да не спира.

Скоро седнахме с православни приятели на кафе. Сещате се, от онова неделното следлитургийно, енориашеско, велико и всеправославно кафе. Заговорихме се за радости и болки, и пак стигнахме до Крит. Не знам какво става, но винаги става така. Накрая, освен всичко, бяхме убедени, че за горчивото кафе отговорни са католиците, а за това, че ни бавят поръчката (за сметка на това, сметката носят бързо), вината е на Вселенския патриарх, който бил съгласен на уния с Рим. Сякаш нямаме да се борим с грехове и страсти, а с католиците. Сякаш сме по-достойни от йерарси на Православната църква. Всъщност сякаш съвсем се обезстрастихме и осветихме, и сме готови да опазим Светото Православие. Сякаш Бог не го е опазил 2000 и кусур години. Сякаш и Сам няма да го опази до свършека на света и след това. Сякаш има опасност портите адови да му надделеят. Горките католици, направихме ги по-черни и от дявола. Но това е друга тема.

Става дума за това как виждаме и живеем другия и как другите виждат и живеят нас, православните. Ето ги, те влизат тихо или пък, вярно, понякога малко нахално – в “Невски”, “Св. София”, Ротондата, навсякъде. Влизат и виждат благолепието на храма, нашия духовен дом. Виждат призоваващите ликове на светиите от стенописите, виждат изумителните икони, но виждат ли и нас като икони на Бога? Не знаем доколко им правят впечатление дребните несъвършенства – шумните баби, които все ще заобсъждат свещениците или пък младата двойка без брак, тъкмо когато почва“Символ Верую”, “Тебе поем” или “Отче Наш”; още грубите клисари; изнервените свещопродавачки, всички те без грам английски в речника си. Не знаем за малките неща. Но те могат да бъдат метафора за това как ни виждат въобще. Замисляли ли сме се, че щом Православието все още не е докоснало повечето сърца по света, отговорността за това отчасти може да бъде и наша – че малко сме се молили за другите, че малко сме ги обичали? Хайде, цинично казано  – че самите ние не сме добра и функционална реклама на нашата вяра?

Казвам го като човек, който постоянно спори и се овиква с протестанти в мълчаливи паркове или шумни кръчми. И с кого и за какво ли още не…

Защото, да си го кажем честно, ние сме християни, но често – при определени условия и с известни изключения. Обичаме ближния, но ако може без лукавите гърци, които крадат светините ни; без македонците, които са си българи, на какви се правят; без румънците, които са цигани; без циганите, разбира се; без турците, които са ни клали 5 века; без русофилите; без русофобите; без бежанците, които са ислямски нашественици и ето виждаш ли дори св. Козма Етолийски е пророкувал за тях; без католиците и протестантите; без монофизитите; без хомосексуалните; без Иван, който ми дължи пари… Тук списъкът за жалост може да бъде наистина дълъг.

Сякаш Христос не умря на Кръста и не възкръсна за всички всякога. Ето, тази неделя е на Самарянката – сякаш не даде жива вода и на нея. Сякаш не казва “Идете и се научете, що значи “милост искам, а не жертва” (Мат. 9:13). Днес ние повече декларираме някаква мнима жертвеност за вярата си и по-малко даваме милостта си на другите – свои и чужди. Присвоили сме си патента върху свещения гняв, свещената ярост, която осмисляме като оправдана от Самия Бог. В името на Христос, който обърна масите на менячите и гълъбопродавците и с бич изгони търговците от храма, ние гоним чужденците с ръце в джобовете пак от там. Гневът Господен ни е присъщ, но виж, Любовта е друга работа. Само на Бога е присъща тя, казваме. А къде в нашия живот е онова “Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец.” (Мат. 5:16)? Светим ли на света? Ако той лежи в злото, в нас, които не сме от него, добро ли лежи? С какви дела и души се представяме пред човеците? С какви дела и души се представяме пред Господа?

Това, че сме част от истинната Христова църква е дар и радост за всички нас. Но също – отговорност и кръст – да сме солта на земята, която не губи сила; да се молим за другите, много да се молим – да се върнат в себе си и в Истината. Да бъдат с Бога и Бог да бъде с тях. Да не забравяме, че другите са други, но също като нас и преди всичко са Божии! Народите да чуват и да се покоряват, че С НАС Е БОГ. Да чуват не нашето презрение и скърцане със зъби, а нашите молитва и любов в Христа за тях. Защото много ни е дадено и много ще ни се поиска…

 

 

Коментари

коментара

Близки теми: