Защо нямаше място в странноприемницата
„…и роди своя Син първенец, пови Го и Го положи в ясли, защото нямаше за тях място в странноприемницата.“ (Лука 2:7)
Разказът за Христовото Рождество ни представя една картина, която в известна степен стряска сетивата. Едно семейство след дълго пътуване има необходимостта да пренощува, една бременна жена, на която е дошъл часът да роди и една странноприемница, която не оказва гостоприемство.
Защото нямаше място, казва евангелистът. Това е едно, както бихме казали днес, средностатистическо семейство, което извършва обичайна дейност – отива да се регистрира при съответното преброяване. И това семейство е обикновено, едно от многото пътуващи, странстващи и търсещи подслон, където да прекара нощта. И това семейство е колкото обикновено, толкова и единствено в човешката история. Няма друго семейство, чрез което да се въплъти Бог Слово.
Бог като Дете, като новородено Отроче. И към Него светът се отнася със същата студенина, апатичност, със същото негостоприемство, както към стотици хиляди други семейства и деца. Защо да се погрижат в странноприемницата за една раждаща жена?! Та това е ангажимент, това е главоболие, това създава дискомфорт на гостите, това няма да носи печалба. Ей там е оборът, идете там да раждате. Бог се ражда между животните, за да спаси хората, които ще Го отхвърлят. Тези същите хора, които ще избият всяко новородено до две години и половина, за да не бъде застрашена временната им земна власт; тези, които ще искат да Го убият с камъни, тези, които ще Му казват – Ти не си ни нужен, иди си от нас, не ни пречи да живеем, както сме свикнали, тези, които ще го съдят, оплюят, разпънат на кръст, умъртвят.
И Бог идва за тях, за тяхното спасение, за тяхното изкупление. Идва като Дете, родено в яслите на един обор. Родено в бедност, в гонение, за да ни каже: „Милост искам, а не жертви!“. За да се пожертва за едно човечество, което не иска да проявява милост, не иска да се променя, което обича своето временно съществуване в света, което е влюбено в своите идоли и което само си изгражда нови. Едно човечество, което съществува ден за ден, консуматорски, хедонистично и егоистично. Човекът е единственото Божие творение, при което инстинктите са заменени с разум и свободна воля, и тази свобода води до безумно саморазрушение. Човечество, самовлюбено в себе си и незабелязващо проблемите на другите, незабелязващо бедстващите около себе си, незабелязващо дори децата в техните нужди.
В едни ясли се ражда едно беззащитно дете, което ще доведе спасението за света. Едно дете, за което небесата са отворени, но което светът не иска да приеме. И това е безумието на този свят. Светът, който отхвърля децата, а те са най-беззащитните същества. Още от момента на зачатието, тяхното съществуване е всецяло зависимо от света, в който те попадат, от обществото, от родителите – преди и след раждането. Днес законът в много държави дава права на жените до третия месец на бременността да решат дали едно заченато дете може да живее или може да бъде абортирано. И това се възприема като нещо нормално и естествено. Като право на бременната жена да се разпорежда с тялото си, но не и като право на съществуване на живия в нея организъм, който има свои сърдечни тонове, свое тяло, но е зависимо от майката за определен период на своето развитие.
Децата са зависими от момента на тяхното раждане от родители, от общество, от власт. Законът ги защитава, но дали всеки закон във всяко време е справедлив? Ирод например издава законна заповед да бъдат избити всички деца до две години и половина. Хитлер налага закони в редица държави, които преследват деца, заради техния произход, поради което те са въвеждани в лагери и подлагани на нечовешки експерименти с летален край. Днес по света има държави, в които децата са обект на преследване заради религиозната им принадлежност. Избивани от терористи, избивани от законна власт. Законът не винаги е справедлив, хуманен, не винаги е достатъчен, но обществото го допуска и привежда в изпълнение.
И днес, в XXI в. хиляди деца като Иисус в онази нощ се оставят на произвола на съдбата – на улицата, в безумно мизерни условия, в домове и помощни училища, а бюрократизирани чиновници ограничават възможностите за тяхното нормално съществуване, за тяхното социално интегриране в приемни семейства, в защитени жилища, в социално изравнени условия… заради пари.
Никога няма да се изличи от паметта ми една картина от софийските улици, която сигурен съм всеки от нас е виждал и в своя град и равнодушно e подминавал. Каруца и семейство от малцинствата. Бащата спира пред поредния контейнер за отпадъци. От каруцата изскача малко дете, което скача в контейнера и започва да вади от него шишета, които ще занесат до поредния пункт за изкупуване на отпадъци. При вида на тази картина осъзнах колко щастливо детство съм имал, въпреки лишенията и трудностите, но това не ме стопли.
Всяко дете, преди да бъде българче, ромче, нигерийче, афганистанче, сирийче, е първо и единствено ДЕТЕ. И неговата работа и задължение е да стои вкъщи на топло, да играе с играчките си, да разглежда книжки с картинки, да се боричка с връстниците си, а не да се рови в боклуците и да събира отпадъци, които да продаде, за да си купи хляб. Негова работа не е да минава границата нощно време, да спи в лагери и да чака екстрадиция. Няма справедливи закони и международно положение, които да ограбват безвъзвратно годините на детско безгрижие. Няма социални заслуги, които да премахват знака за равенство между децата, защото те нямат вина за нищо от безумния хаос, който ние наричаме социална среда.
И още, днес хиляди деца чакат животоспасяващо лечение. Чакат не да бъде измислено, а да бъде субсидирано. Да – субсидирано. Но не от държавата, която субсидира партии, а с безбройни частни кампании, фейсбук-групи, благотворителни базари, от пращане на SMS-и, по левче на съобщение със или без ДДС. Ако държавата я няма или нехае, то колко повече ние можем да допуснем пасивност. Уви, всичко забелязваме, но сетивата ни все повече възприемат живота навън като статистика, като черна хроника, като нещо далече от нас и поради това не се ангажираме с чуждата болка и страдание, с чуждия апел за помощ. А Христос ни казва „… оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие“ (Лука 18:16). И ако ние оставяме децата на житейския произвол, оставяме тяхното детство да бъде ограбено, безразлични сме към тяхната болка и страдание, не възприемаме тяхната кауза като наша лична, как тогава очакваме да се спасим, как очакваме Христос да ни разпознае и да ни допусне в Царството, защото Той ни казва: „Истина ви казвам: който не приеме царството Божие като дете, няма да влезе в него.“(Лука 18:17) Как можем да бъдем чисти като децата, без да бъдем солидарни с тях – в техните потребности, в техните трудности, в тяхното страдание?
Наближава Рождество Христово – празникът, който ознаменува как Бог се въплъти като дете, как се роди в пещера, в гонение, в социална несправедливост, в неразбиране, в неангажираност в лицето на другите, в негостоприемство. Той беше преследван в родната си земя, емигрант в Египет, дете на път, дете на бедни родители, от ранните си години се научи да работи, за да помага на Йосиф и семейството Си. И когато ние искаме Христос да се роди отново в нас, не можем да бъдем безразлични към всяко изпитание на всяко едно дете около нас, за което знаем, че има насъщни и неотложни потребности, не можем да не споделяме солидарно грижата за децата в неравностойно положение, за онези, които се нуждаят от спешно лечение, за онези, които се нуждаят от храна и топли дрехи, от играчки, от детство.
А солидарно означава да дадем половината от това, което сме предвидили за себе си, за семейството си, за децата си, за приятелите си. Не един SMS, не просто един лев, а половината от онова, което сме предвидили за подаръци, за да подарим възможността на някое дете да бъде излекувано, възможността на някое дете да проходи, да се развива нормално, да живее, да се радва. Да споделим половината от това, което сме предвидили да сложим на трапезата си, от която за поредна година вероятно ще станем преяли, изконсумирали поредните деликатеси, получили вкусово задоволство. Средствата за това лично чревоугодие трябва да ги споделим солидарно с онези семейства в неравностойно положение, които живеят в лишение. Да напълним една торба с играчки и лакомства и просто да ги подарим на някое многодетно семейство само за да видим радостта в очите на децата.
Ако ние се отнасяме с безразличие и безхаберие към затрудненията на другите, независимо дали са наши или чужди, заслужили или незаслужили, виновни или невинни за едно или друго, ако ние не съчувстваме на децата в техните трудности и изпитания или сме в различна форма апатични към тяхната болка, то ние с нищо не бихме били по-различни от онези, които отказаха гостоприемство на Божието семейство в странноприемницата. Нашият живот ще е пълен с онези неща, които егоистично сме искали, и в същото време празен – без онези неща, от които имаме реална потребност. А каква по-голяма потребност от радостта да споделиш, да споделиш с децата. Как някой би се радвал, ако знае, че друг до него страда, бедства или очаква непосилното за него просто да дойде, да се случи. Ако ние не сме съпричастни и солидарни с другите около нас и най-вече с децата, то тогава нашият достъп до Божията странноприемница в завършека на този живот би бил справедливо отказан.
