Игри на църква, игри на нерви
Ще кажа нещо направо немислимо – сърдечно благодаря на православните свещеници, които участват в интернет форуми. Бързам да го напиша, преди да се е явил някой синодален запрет на това душегубително занимание. Четох, например, че в Русия се гласят да забранят смартфоните по предложение на църквата. Насмогнали са си на духовните задачи, щом това им е най-големият проблем.
Ясно е какво може да се каже за пораженията на виртуалната реалност върху сърцевината на личното общуване, пък и на личното чувстване и поведение. Но технологиите всъщност не са темата на този текст. Новината за смартфоните е само повод; причините за моята благодарност са съвсем други.
Ще започна оттам, че тези дни се подписва петиция срещу една епископска хиротония. С общо взето безспорни и сериозни основания, нормалният църковен народ се вдигна срещу едно безобразие, което прехвърли прага му на търпимост. Но дали тази компрометирана хиротония е същинското безобразие – това е добре да се види тук. И от кое наистина боли.
Не познавам личността на претендента за висш духовен сан. Ще се огранича да кажа само, че при неговото наречение общественото мнение подскочи с една амплитуда, която говори много. Но какво като подскочи обществото, ми се ще да попитам? И защо точно подскочи, всъщност? Дали защото е толкова нечувано човек с така да се каже хипертрофирало чувство за личен интерес да наличества сред нас? Или пък да не е съществувала никога подобна фигура в църквата, сред висшето духовенство? Напротив – обградени сме от примери на дефектно служение. Нещо повече – всички сме част от картината. Църковните, нецърковните, хората изобщо – всички сме дефектни. Всеки по свой начин и в своята си област. Наистина е много лошо да съблазняваш вярващите и да убиваш доверието на обществото към църквата. Както е лошо лекари да причиняват смърт от некомпетентност или мързел; както е лошо социалната система на държавата да унищожава хора. Но ние сме потънали в това, научили сме се да живеем сред такива примери. Което, освен че говори зле за нас, е и причина да се попитаме пак – защо така високо подскочихме?
Подскочихме, бих казала, от нерви. От нетърпимост, която е събудила инстинктите ни за духовно самосъхранение. Но истински тъжното е не, че сме стигнали до това подскачане, а че то няма потенциал да разреши причините на тази нетърпимост. Положението напомня един съвсем скорошен наболял сюжет, наречен “моделът Пеевски” – и е хубаво да го забележим навреме, за да не се разпилеем за пореден път по повърхността на дразненето. Бедствието е в един много по-дълбок план, който не се повлиява, а може би дори се стабилизира чрез умелото канализиране на църковното недоволство.
А защо Пеевски? Както помните, Пеевски предизвика изблика на гражданско възмущение и протестите. Беше вдигнат на щиковете с цялото си минало, настояще, с увековечена от карикатуристите физиономия, с майка си и прочие… Най-чувствителните, болезнени и нетърпими към политическата пошлост хора излязоха по улиците и площадите и стояха близо една година и правиха какво ли не (някои дори свириха на пиано пред Парламента, за да бъде днес гротеската пълна), за да не бъде повече тази пошлост. А след като цялата енергия на техния протест се отля, преразпредели, канализира в различни изборни трасета, тяхната борба се увенча. Венецът се казва Слави Бинев. Накратко – хората се вдигнаха на протест срещу Пеевски и получиха Слави Бинев. Ето колко иронични могат да са нещата в едно общество, водено от голи чувства и приспивано с политическа демагогия, което не се напряга да дойде в съзнание за реалността. Не че винаги може да я промени, но поне да я види. А реалността в случая е, че проблемът не е Пеевски, а патологията, която го е породила. След отстраняването на Пеевски се появява Пеевски Прим, който изпълнява същите функции, но без да е обезпокояван от публичния гняв, защото напрежението на този гняв безопасно се е разредило върху главата на Пеевски. Този гняв е дошъл с мотото “не може повече така”. Но с премахване на дразнителя, онова, от което не можем повече, не се премахва.
Не знам дали го обясних добре? Идеята е, че няма полза да се питаме „ Кой? Кой? Кой?“… нарече за хиротонисване тази деликатна кандидатура, олицетворение на недопустимия флирт на църковната йерархия с други йерархии. Знаем кой. По-добре да се запитаме „Какво? Какво? Какво?“ ще постигнем, като отидем да се провикнем против тази хиротония. Да не би да изчезнат причините, поради които е предложена? Гафът е дразнещ, но той е само симптом на заболяването, което го е породило. И то няма да се излекува откъм симптома, дори и когато той бъде преодолян, защото скоро ще се появи нов. Трябва да излекуваме болестта, за да изчезнат симптомите.
С което никак не казвам, че не е правилно отиването и казването. Напротив, нужно е в тези сценарии наистина да има народ и той да заяви честно какво мисли – по правилата на църквата, а не на протокола. Но казвам друго – че не е достатъчно. Не знам какво е заболяването, нито как се лекува, но едно от усложненията му е хроничното лицемерие, което се лекува с честност.
Скоро гледах филм, който ми напомни за другарските съдилища по времето на социализма. Тези формирования са действали най-вече като морален коректив, но решенията им са били задължителни. Та другарският съд във филма осъди един гимназист да се ожени за момичето, което е изнасилил, за да създадат „здраво социалистическо семейство, в което децата да израснат с грижа и любов от двамата родители“. Така гласяха мотивите на съдийката. Слава Богу, днес много хора ще кажат, че това е художествена измислица. Но аз няма да кажа така, защото от детство помня един алкохолик в квартала ни, баща на две момчета около моята възраст. Неговото „здраво социалистическо семейство“ беше създадено по този начин.
Помня също кухата реторика на блюстителите на стандартизираното щастие на политически правилния, духовно изсушен строител на комунистическия рай. Та по времето на комунизма имаше едно зловещо говорене – говорене към социалната роля, не към личността. Всичко беше социална роля – работникът, селянинът, младежът, девойката, жената, мъжът, майката… За терминологична яснота се прикачваше определението „социалистически“, което да ги отграничава от обикновените, непреобразени такива фигури от други епохи и общества. Така например съпругата ставаше социалистическа съпруга; не съвсем твоята съпруга. Човекът беше контур, очертание по външността, родово определена вещ, която принадлежи на социалистическата държава и комунистическата идеология. Пълен с това, което казва за него тази идеология, когато отвори уста да говори от себе си, той всъщност говори с нейните думи.
Кой знае как, това говорене е оцеляло в църквата в България. Социалният признак е променен в църковен; дистанцията и безличието са останали. Може би като наследство от онова време, в което за човека беше подвиг да каже „аз“ в собствен смисъл; а може би нещо друго? Църквата – възможно най-неподходящото място, в което да пусне корен и дори да процъфтява това фалшиво, отстранено говорене по ръба на идеологическото клише, да се бетонира дълбоката неискреност, вътрешната откъснатост на елита от средата, която го е излъчила, изолацията и вкопчването в статуквото като средство за оцеляване. Такъв е все още стилът на висшата ни църковна йерархия. Йерархия, която е изгубила пулса на тялото, което трябва да обгрижва. Тя все така разбира себе си като църковна администрация и търси да се подпре на политически патерици, вместо на любовта на верните в църквата.
Ето това е истинският проблем – изгубената връзка на духовенство и миряни, церемониалното и фалшиво общуване, страхът. Този проблем през повечето време е латентен и само на моменти избухва в някакви очевидни кризи на доверието по конкретен повод. Колкото да се освободи напрежение, да се създаде временното усещане за промяна. Но под тези остри състояния, които все някак се преодоляват, всъщност остава истинската болест – една константна, дълбоко некомпенсирана несигурност, раздвоения, страхове на висшия клир, който не иска да стане истински част от църковния народ, на когото служи. А дори да иска, не знае как да го направи, защото е престанал да го вижда. И да чувства „горенето на сърцата“ си.
Да се върна пак на свещениците в нета. Добре е, че ги има, защото те са пробили пашкула на тази самозащитна изолация. Радостно е, когато лично публикуват някоя проповед или обмислена бележка, но още повече – когато влизат в спорове, в живо и трудно общуване, когато се палят или търпят обидно отношение. Те говорят с вярващи невярващи, с православни и инославни, четат глупости, а и сами понякога пишат такива… ядосват се или издребняват, а понякога просто не знаят или не са съвсем „догматически издържани“. Радостно е, независимо от недостатъците и рисковете на това общуване, защото по този начин те казват – аз съм нормален човек. Не съм абстракция, не съм събирателен образ – аз съм един от вас; ето ме. Не съм всезнаещ, не съм съвършен, не съм вълшебен, не съм трансцендентен – нормален човек съм и съм тук, до теб, за да изпросваме Божията благодат и да живеем заедно в църквата.
Такъв човек поема риска да бъде нехаресван, неразбиран, укоряван и дори обиждан като личност, но и получава възможността да бъде част от тези, на които служи, да бъде познат и да бъде обичан като личност. Защото се обича личността; не санът. А тя има много страни и не се осъществява само в релациите свещеник-мирянин, духовник – пасом, клирик – лаик. Всяко служение и всяко действие в църквата е лично – ангажира личности и ги свързва една с друга чрез Христос. Но за да видиш и да опознаеш човека срещу теб, и ти, и той трябва да поемете риска да се разкриете един пред друг. Ще срещнем истински духовника в църквата, и ще го разпознаем като духовник, когато изпълни с личността си своето звание. За да се изцели църквата ни, трябва точно това – да се извърви пътят до другия.
-520x245.jpg)
