Какво научихме от Пауло Коелю?
Нищо му няма на Пауло Коелю, ако харесвате такива неща. Така си мислех, докато гледах как една популярна водеща на „горещо” жълто предаване взема интервю от съвременното литературно светило. Гледате, значи, репортаж за това коя звезда на кого е гадже, какво ядат, какво пият, какви други неща правят, и изведнъж – прекъсва се интервюто и се включва Пауло Коелю, да отговори на един въпрос на водещата. И после пак – интервюто с другата звезда. И така – много пъти.
Водещата, макар на жълто предаване, ми е симпатична. Щом е толкова популярна жълтата страна на живота, нормално е да си има и предаване за нея. Така че проблемът не е предаването, нито неговият цвят, още по-малко е водещата. Пауло Коелю пък не го познавам. Чудех се къде ми е проблемът. И осъзнах по едно време, че поотделно приемливите елементи на този културен факт, взети в цялата им съвкупност, смущават. И пораждат най-малко два въпроса: Защо Пауло Коелю стои добре в жълто предаване, докато говори за смисъла на живота? И защо толкова много хора искат да питат Пауло Коелю за смисъла на живота?
Че имаме нужда да се ориентираме по този въпрос е ясно, откак свят светува. И че все се намират хора, готови да си патентоват мнението – и това се знае. Но тук дразни опитът амбициите за гуру-реализация да се удовлетворяват със средствата на изкуството. И колкото по-леко и обиграно, по-вълнуващо-умилително се говори за духовната страна на живота, колкото по-тайнствено-безсмислено, колкото по-приятно-неангажиращо, толкова по-близо до масовия вкус. И по-далече от изкуството, разбира се, както и от истината. Но за да бъдеш гуру, не е важно да говориш истини; и това не го е открил Пауло Коелю. Важно е да намериш ключ към сърцето…
И ето как неусетно водещата задава въпрос: „Аз съм живото потвърждение – чудеса стават! Откакто започнах да чета вашите книги, и в живота ми почнаха големи чудеса!” А писателят казва – „ами да; животът е чудо”, и така нататък… И разкрива естеството на живота. А после, на въпроса на момичето за духовното му послание, отговаря: „Не е важно да се прави добро; за мен такива понятия, добро и зло, нямат смисъл. Важно е с това, което правиш, да не пречиш на другите”.
Е, няма какво да се спори; и това е вярно. Написано е в Стария завет, съвсем ясно е формулирано: не кради, не убивай, не пожелавай… С други думи – не прави това, което пречи на другите, защото иначе „око за око, зъб за зъб…”.
Но съществува и Нов завет. И там пише, че това неправене на неща не е достатъчно. Пише, че „всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие на тях; защото това е законът и пророците” (Мат. 7:12). И много други неща пише, като това например, че „нова заповед ви давам, да любите един другиго, както Аз ви възлюбих” (Иоан 13:34). Тоест – че най-голямата задача на живота ни е любовта. Което значи, че пътят на спасението минава през другия, а не го заобикаля. В Новия завет пише също: „никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Иоан 15:13).
Все трудни неща за правене…
Преди време чух Милчо Левиев в едно интервю да казва, че каквото е Кени Джи в музиката, това е Пауло Коелю в литературата. Напълно се съгласих с него тогава. Не знам дали си е сменил мнението днес. Аз не съм.
