Как държавата на духа се превърна в музей на безусловната капитулация
Позволявам си да „заема” за малко заглавието на прочутата книга на Дубравка Угрешич – нали авторката и без друго е наполовина българка… И да прецитирам за пореден път думите на академик Лихачов за България във времето на Първото българско царство.
Сякаш всяко хубаво нещо в нашето общество има своя лош двойник. И по законите на пазара, по лошите закони на циничния български пазар, лошото копие на нашите надежди излиза на светло преди оригинала, за да разочарова хората предварително, за да им спести радостта в ежедневието и да ги накара да повтарят в унило неверие, че нищо не върви на добре…
Всяка мечта си има уродлива сестра и по тази логика всичко духовно може да се удави в натуралистичното си изчадие. Така се случи с мечтата за демокрация и смислите от добрия преход, така се случи с развитието на българската наука. По времето на прехода се спасяваше културата, образаванието, здравеопазването… И всичко спасявано продължи да бъде давещо се, подменено, варваризира но… Държава на духа сме били – много отдавна – някъде в далечните дебри на българската история – и сега този светъл проблясък може само да ни измъчва със своята невероятност.
Отците на Църквата винаги са наричали копирането и имитацията на истинските неща дяволска работа. А ние живеем в царството на имитацията и подмяната на всичко важно и ценно. Знаем, че ни е съдено на живеем в „този свят”. Но никога в Писанието или в светоотеческата литература не са ни казвали, че трябва да се учим да свикваме, дори да обикваме или да се приспособяваме към „този свят”. Днешното време ни изкушава повече от други времена с тази примамка. Днешният „пазар” не предлага ценности, а само уродливите им копия. Всичко, което би могло да ни бъде спасителен пояс в бруталната действителност, е в агония. Често се питаме за някои неща: има ли ги още? Още ли има семейни ценности, още ли има човещина и човешко достойнство, още ли има дух в живота на обществото ни? И ако има къде се е скрил той – къде е затворен и кой ще го пусне навън?!
Времето е едно от имената на смъртта. В края идва старостта и … Но смъртта не изчаква старостта. И си мисля, че при наблюдаваните симптоми на българската духовност в момента, последната агонизира съвсем очевидно и съвременното ни съществуване е просто лишено от нея.
Създаваното, в смисъл на сътворявано от човека, е култура. Човекът е творец, призван е да бъде творец и съ-творец на Бога. Културата като нематериална е обратното на природата, обратното на тържествуващата, натрапваща се и бликаща отвсякъде телесност. Културата е друг „култ”, въпреки привидните сходства.
Духът не може да бъде невидим, не може да ни нахрани, да го вземем и да го приберем някъде. Но духът е носителят на нашата вечност. Къде е нашата духовност, т.е. вечност? Има ли я?
Духовно, духовници, нравственост, човечност, спасение… И още много думи, които му идват наум на всеки, който заговаря за вечни неща. Истината също е духовна. Нея не можеш да я уловиш и да я сложиш в джоба си. Но си мисля, че истината изчезва и около нас и около духовното. Духовните неща губят дух, защото Духът ги напуска. Дори нещо повече: на път са и физически да изчезнат.
Държавата не носи дух, по-скоро го убива. Осемнадесетгодишният български преход е примерът, който дава най-изчерпателната визия на подмяната. Подменена беше политическата промяна: предварително подготвени кръгове от хора яхнаха еуфорията, преляла по улиците на страната и обяздиха българския преход по начин, който накара мнозина да заклеймят политиката завинаги. И днешната цинична апатия е илюстрация от излъганите надежди, плод на осребрените от нечистоплътните политици наши възторжени мечти. Подмяната на прехода в политиката е факт – там дух не е останал.
Подмяната в образованието сякаш има по-нова история. Някога шепа интелектуалци бяха флагманите на „демокрацията”. Изглеждаше, че науката и образованието ще бъдат ако не основна, то поне толерирана сфера в прехода. Но се получи обратното. Младите учени и учителите едва оцеляват към днешна дата. Може би за това има добре построени прагматични отговори, но пък българска наука не се очертава да има, а българското образование преминава от криза в криза, като последна е кризата и борбата за физическото съществуване. В новата българска държава има приоритети, ала те до един са далеч, далеч, далеч от духовността, образованието, културата, науката. За съвременното общество всичко започва или завършва с думата „бизнес” – хубава българска дума с второ основно значение: пари. И понеже тези думички формират ежедневието на хората не само в управлението, а дори и на хората в духовната сфера, иначе невидими и незабележими труженици, се налага пак да се заговори в постоянно кризисния български модел за това са ли видими и материални същества хората на културата и духовността или не? Хранят ли се, обличат ли се, пътуват ли с градски транспорт, ползват ли парно и вода или се материализират само в момента, в който изпълняват своите обществени задължения – т.е. , когато преподават, пишат, творят… А иначе – ги няма…
През петстотингодишното османско владичество българите са създавали култура. Учели са се по манастирите, в килийните училища, пишели са, спестявали са в мизерията си – мизерия, каквато днес не можем да си представим, за да изпратят децата си да учат в Европа, в Русия… Тогава и най-бедната везана дреха, най-ниската църква с прости наивни икони, най-шарената черга и дори надгробният камък са били изкуство, били са дух, предавали са благородството си на възхитените очи и са дошли до нас със силата на добрата си воля, на вечния си стремеж. Кои са били майсторите – знаем ли? Но и непознати ги възхваляваме. Те имената си не са оставили, за да може земната похвала да бъде въздадена на Твореца, истинския им Вдъхновител… Днес имаме държава, която ни впримчва в своите структури, раздава ни задължения и ни „сее като пшеница”. Днес имаме администрация, обществена организация, която излъчва вледеняваща безчовечност и предимно аморална политика… И понеже това „имаме”, си „нямаме” духовност. Във всичките й измерения. Вечност си нямаме. И по всичко личи, че тя няма от какво да се роди…
В новото европейско лице на България няма място за стойности с вечен знак. Има само отричане и ценности „втора ръка”. Българският преход копира „европейски модели” по изключително първичен и жалък начин. В Православната църква, а България е православна от IX век, са посочени и дадени най-високите духовни критерии, най-висшите цели, най-чистите пътища към непреходните величини. Тези цели са толкова ясни и толкова категорични, че много хора се плашат от такова съвършенство и се отказват от него, защото смятат, че щом не могат да постигнат съвършенството на моралните норми, посочени в нашата вяра, щом не могат да бъдат светци, значи е време да зачеркнат морала съвсем и да правят каквото си искат. Така мисли днешното мнозинство български управляващи, така вече мисли утилитарно ориентираното общество: ценностите са само за говорене и „за спомен” – животът е неморален. И е останала една много малка по количество и качество мая на съзнателна и отчаяна българска идентичност, която не само помни, а и живее, не само знае, а съществува. Тази малка и полужива прослойка е изтласкана в периферията на човешката качественост, в ъгъла на минимума за материален живот. Когато тази почти невидима прослойка от обществото стане причина да се присъди някакво международно отличие и да се заговори за България, тогава тя се изважда от тъмния й ъгъл, отупва се от паяжините, облича се с костюм и се награждава с орден, ей така, просто за популизма. А в останалото време за култура и духовност, скъпи гласоподаватели, посещавайте музеите и четете учебниците по история, защото на дух ще се научите предимно от книгите, спомените и … мечтите.
