Когато Коледа се превърне в Рождeство
Дълъг път. А раменете ми тежат, както пееха в една песен. Но вече не ми тежат. Вече нося своя кръст с радост, награда си ми е от лотарията. Тежаха раменете, когато бях натрупал в раницата си много тежести. А те се трупат, не е като да не се трупат, все пак съм от обикновените туристи на Земята. Даже от най-обикновените от пет стотинки, дето са аутсайдери с тъмно минало и „експерти по провалите“. На кого да разчитам, ако не на Бога, кой друг да ми бъде приятел?! Разбрах, че Земята е временното ми жилище. Хотел с Божи ол инклузив, всичко ми е предоставено – хляб, нож, дъска за рязане. И зъби даже са ми дадени. Какво друго ми трябва? Мечтая си за Постоянното жилище, но преди да стигна до тая мечта и преди да разбера изобщо какво и защо ми се случва, се размотавах нагоре и надолу, а раницата се препълваше ли препълваше. Тренирах за кръста ли с нея или просто се мотаех като муха без глава… Май е второто.
Бяхме на 16, а после на 17 и 18, не знам какво празнувах, когато влизах в църквата в края на декември и после някъде през пролетта, обаче влизах кротко, а не бях от кротките. Влизах тихо, със страх, опитвах се да разбера смисъла на огънчетата, с които горяха свещите, смисъла на сладката, медената миризма от дима, който изпускаше кадилницата. Сядахме встрани от тарапаната, гледахме, чакахме. Суеверията бяха почнали да завладяват нови територии, обаче не им се дадохме, не тръгнахме да обикаляме храма заради самото обикаляне, защото още не бяхме чували думата „лития“, не говорехме глупости за изгасването на свещичката… Нали ги помните, че щом изгасвала, значи имали сме били грехове. Не изглеждаше правдоподобно, защото ние за греховете си знаехме, много добре осъзнавахме, когато бяхме на дъното. От падането боли, боли наистина.
Паданията следваха едно след друго. За да ги преодолея, опитвах да пиша стихове. Получаваха се много странни, до днес не ги разбирам. Те бяха тренировка, а и обичам да редя думите една след друга. Така си представих, че Вселената ме изправя на съд, завежда дело срещу мен за грубо нарушаване на нейното равновесие, за намесата ми в непозволени области, за прекрачване на държавните граници на Божието царство, за какво ли не – описах случаите един след друг. Исках раницата малко да ми олекне, не знаех, че трябва да я заменя за кръста и просто да я хвърля. Подозирах, че има разрешение, но кой да го каже на същество като мен? Вместо това се получаваше друг ефект с написването на думите – ръцете ми заякваха и носех още по-тежката раница със същата лекота както преди.
Представете си ни трима-четирима, сприятелили се още в онези най-ранни неспокойни години, различни по характер, но единни по стремежи. В седми или осми клас ни бяха казали в час по изобразително да нарисуваме нещо, свързано с общочовешки, световен проблем. Не помня кой какво рисува, но помня аз какво нарисувах. Едно голо изсъхнало дърво и до него огромна камара боклуци, смет, отпадъци, скрап. Подозирах, че боклукът се трупа, но си го представях вън от себе си. Тогава Иконографът, мой съученик, се вгледа в рисунката ми и после в мене. И от целия град, от всички стотици деца станахме приятели точно ние двамата. Години по-късно не сме говорили директно и фронтално по такива въпроси, така се получи от самосебе си, че той по своя път, а аз по моя си бяхме стигнали до онази точка, след която нищо друго освен Покаяние не е възможно. С останалите от бандата се получи нещо подобно. Всеки по свой си път, никой никого не е „индоктринирал“.
И сега пак падаме. И пак се подпираме, като в самото начало. Като пияни се крепим, за да се задържим по Пътя. Рядко вече мога да срещна нов приятел. Ако го срещна, той винаги е най-напред приятел Христов, така ние в Христа бързо се сприятеляваме, а извън Него не се и забелязваме дори. В точката на Покаянието спрях да нося раницата с тежестите, не ми трябват такива боклуци. Те не са като ония боклуци от рисунката ми, от тях дърветата навън не вехнат, от тях вехне само дървото, върху което е закрепено сърцето ми. Кръстът си е кръст, той е награда, той няма нищо общо с глупавата раница. Понякога летя насън. А понякога и наяве. Когато хвърля раницата, ставам по-лек от перо. И ме понася вятърът, понася ме Светият Дух и се оставям на Неговата воля.
Рисунка: Ивана Фенерска, 9 год.
Превръщането на Коледа в Рождество е чудо. Преминаването от джингъл-мингъл, хохохо и мигащи изкуствени светлинки към тишината, мира и вечността е чудесна радост. Бог така е наредил света, че сезоните и годините се сменят, вървят един след друг, не се прескачат. И всеки сезон и празник отбелязва по една отметка в нашия вътрешен календар, нанася по една чертичка зад клепачите ни, затварям очи и ги виждам. Ето тук бях, после тук също, и тук, и тук, бях там навсякъде, отметнато е, дори вече не си спомням, дори вече се изненадвам, когато отворя дневника си отпреди десетина години, сам себе си учудвам с разни думи и твърдения. И тогава пак съм падал, после рано или късно отново съм ставал. Искам да видя дъ биг пикчър, всичко накуп като едно цяло, преди да съм ударил 60 лета, да речем. Опитвам се да го обхвана с поглед и тогава разбирам – щом съм жив след всички тези рани, щом нещо трепери зад ребрата ми от щастие, лелее, каква дума използвах, щом ми става мило и ми се доплаква, значи чудото е станало, чудото е дошло при мен, родил съм се и аз в Христос. Той се ражда в света, а ние се раждаме в Него. Преди това блуждаем по пътечките на Вселената, из дебрите на Земята, но ни изпраща Той това Негово чудо и както сме били изгубени, както сме били блуждаещи, ошашавени, неразбиращи, объркани и смешни, изведнъж ние се раждаме. Раждаме се в Христос и това празнуваме на Рождество. Нашето рождение у Него. Разбирате ли? Христос се е родил, бил е предопределен, трябвало е да се роди. За нас е трябвало да се роди. Но ако ние не се родим в Него, какво ще разберем от Рождеството Му?
Пожелавам ви да се родите в Него. Пожелавам ви пътешествие по тоя път. Няма друг така красив и толкова важен. Има, разбира се, много и всякакви пътечки, но не ви ли доскучаха?
От Коледа до Рождество е само първата отсечка. Пътят още не е приключил. Струва ми се дълъг, но в края може би ще си кажа, като всички обикновени туристи, от най-обикновените, че е бил твърде кратък. Винаги така казваме в края. Такъв ни е навикът на нас, дето не струваме повече от пет стотинки.
