Любовта отхвърля евтаназията
В медиите излезе информация, че наскоро за първи път в Белгия е била позволена евтаназия на дете. Тази държава е единствената в света, където отскоро законът дава подобна възможност дори за деца под 12 години. [1]
Тъжна, печална информация. На фона на глобалните събития – бомбардировките в Сирия, мигрантските проблеми и текущите политически новини, тази информация сякаш мина незабелязано покрай нас. А става дума за законно отнемане на детски живот. В подобни случаи ние използваме щадящи евфемизми. Въпреки „красивото” си название обаче (от гр. – добра, красива смърт), в същността си евтаназията е убийство, защото е противоестествено прекратяване на живота. Днес тя най-често се оправдава с „правото на смърт” и с „качеството на живота” [2]. През тази призма се дава правото на човека да преценява чий живот и в какви случаи няма ценност.
Евтаназията отдавна е легализирана в много страни, но за първи път се прекрачва тази граница – да бъдат евтаназирани и деца. Ако приемем този факт спокойно, дали бихме могли също така спокойно да просим от Господа „християнска, безболестна, непосрамена, мирна кончина на нашия живот и добър отговор на Страшния Христов съд”? В християнската традиция съществува Молебен канон на Пресвета Богородица при тежки душевни и телесни мъки. Има дори молебен при разлъка на душа от тяло, в който се молим: „Да, човеколюбивий Господи, заповядай да се пусне от плътските и греховни вериги и приеми в мир душата на този Твой раб”. Това е молитва за „добра смърт”, но по волята на Твореца на живота.
Като взема пример от литургийното прошение, дългогодишният преподавател по християнска етика проф. Георгиос Мандзаридис, който посвещава на евтаназията отделна глава в своята „Християнска етика”, пише, че всъщност „евтаназията е не само приета, но и желана от Църквата”. За да ни представи реалистична картина, той посочва, че „едновременно с това обаче Църквата отдава почит на мъчителната смърт, не само когато човек умира, изповядвайки Христос, но и когато тя е свързана с болести или скръбни моменти, които човек понася с търпение и упование на Бога. Тук добрата смърт се състои не в отсъствието на болка, а в посрещането й с търпение и вяра в Христос” [3]. Нататък авторът разглежда различните видове евтаназия – активна, пасивна, косвена, от психологическа, медицинска, социална и правна гледна точка, като изразява позицията на Църквата спрямо „благородната” и „терапевтична” евтаназия като социално беззаконие и като „безнравствена и оскърбителна за медицинската професия” всяка постъпка, която не допринася за удължаването на живота, а ускорява смъртта” [4].
Забележителният съвременен психотерапевт и християнски мислител акад. Владета Йеротич е посветил много текстове в своите научни трудове за болестта, за нейната причина и възникване, за нейното отражение върху човека и неговата психика. Съвременната дълбинна психология посочва, че днес е особено голям броят на т. нар. „скрити самоубийци“, които се „самоубиват” чрез алкохол, наркотици, пушене… шофиране с несъобразена скорост и пр. [5] Йеротич посочва, че различните хора според своите ценности, според психологическия тип, според семейната среда, според етническата принадлежност, възприемат и реагират на болестта и болката по различен начин. Когато ние видим някой човек с тежко и непоносимо страдание най-често казваме „Бог да му е на помощ!” Но скритият подтекст на това възклицание най-често означава, че и Бог не може да му помогне. В 26-ото стъпало от своята „Лествица” преп. Йоан Лествичник ни показва друг поглед: „Видях тежко страдащи, които чрез телесния недъг, като чрез някаква епитимия, се избавиха от душевната страст; и аз прославих Бога, Който лекува тленното с тленно” [6]. Ала светецът посочва и пример за обратното: „Видях неопитен лекар, който унизи един скърбящ и с това нищо повече не направи за него, а само го хвърли в отчаяние” [7].
Коментирам проблема на евтаназията и разширяването обхвата на белгийския закон не от позициите на специалист. Всъщност какво означава в случая да си специалист? Кой е специалист? Лекарят ли? Та самата дума „лекар” означава, че той е призван да лекува, а не да убива. Всеки лекар е положил Хипократова клетва, един от етичните принципи на която е уважението към живота. В древния текст на клетвата се казва: Никому
няма да дам средство, което причинява смърт
и няма да му покажа път към подобен замисъл” [8]. В различните исторически периоди текстът на клетвата многократно е променян. Не зная дали в клетвата, която лекарите произнасят днес, тези думи и този смисъл са запазени. Но ако лекарската клетва днес има друг смисъл, то какъв е смисълът от нея?
Някои тук ще обърнат внимание на това, че евтаназията се извършва не по волята на лекарите, а по молба на страдащите или на техните близки. Но това сваля ли отговорността от лекарите, които извършват процедурата? Достатъчно оправдание ли е страданието и проява на милост ли е то да бъде прекратено чрез евтаназия?
Съществуват състояния при различни телесни и душевни заболявания, когато болките и страданията стават нетърпими. Болките и страданията помътняват разума. Първата битка на дявола е срещу ума. Още с падението си умът потъмнял и се разболял [9]. Как можем да възпрем един човек, изпаднал в толкова тежко състояние, да посегне на живота си? Да започнем да му проповядваме? Или да го сплашим с вечните адски мъки? Съмнявам се, че подобен подход може да даде резултат. Единственото, което може да помогне на отчаяния човек, е любовта. Но само най-истинската любов, защото човек в такова състояние не само че
не приема формалните прояви на любов и състрадание, напротив, те още повече го отчайват и тласкат към пропастта
След като желанието за смърт е противно на християнските норми, имаме ли право да осъждаме хората, изпаднали в отчаяние и безнадеждност? Ако постъпваме така, ние слагаме сол в раните им. Състраданието е чуждо на всякакво осъждане. А всяко осъждане показва липса на състрадание. Освен това не е истина, че отчаянието винаги е признак на неверие или маловерие. Нима свети пророк Илия бе малодушен или вярата му в Бога бе слаба, когато „седна под една хвойна и искаше да умре, думайки: стига вече, Господи, прибери душата ми” (ІІІ Цар. 19:4)? Осъждащото християнство е нонсенс. Християнската душа е състрадаваща, а не осъждаща. Колкото по-дълбоко е отчаянието на страдащия, толкова по-дълбоко трябва да бъде нашето състрадание към него. Ако ние не сме изпадали в отчаяние, то не е защото духът ни е много силен и вярата ни e непоклатима, а защото Бог ни е пощадил и не ни е допуснал да изпитаме истинско страдание.
Коментарът на решението на белгийския законодател не би имал смисъл, ако разглежда евтаназията от християнски позиции, а е насочен към хора, за които християнските норми и принципи не са основополагащи в живота им. Ние живеем в свят, който се секуларизира все повече и християнските норми играят все по-малка роля. Нашата задача днес основно е да посочваме верни принципи. В света с релативна нравственост да посочваме и отстояваме изконните принципи на християнския етос. Да ги живеем в личния си живот, а не да ги натрапваме на другите. Но не по-малко важно е да разсъждаваме трезво и да се ръководим от емпатия към своите ближни. Нормативният схоластичен подход не ни прави по-добри християни. Напротив, именно този подход към проблемите отблъсква хората от вярата. Защото в същността си този подход означава, че ние не се интересуваме от човека и не ни трогва неговото страдание, а се стараем само като изрядни книжници да бъдем верни на буквата и правилото. И в такива случаи истината, че „буквата убива” (ІІ Кор. 3:6) придобива буквален смисъл.
Познати са ни ситуации, когато хора са застанали на ръба на някаква пропаст и се готвят да скочат. При тях изпращат други хора с авторитет, които умеят да внушават доверие, които умеят да говорят през сърцето си. Водят дълъг разговор и накрая този който е на ръба на пропастта и на ръба на живота в края на краищата поема подадената му ръка. Такъв е сюжетът на удивителната пиеса на Кормак МакКарти „Експрес „Сънсет лимитид” и на филма, създаден по нея. Съдбата среща двама непознати минути преди университетски професор да се хвърли под колелата на експреса. Животът му е спасен от бивш престъпник, който в затвора е открил вярата в Иисус. Цялата драма е диалог между двамата, който се развива в една стая, но държи зрителя в напрежение, защото всяка дума е на ръба между живота и смъртта.
Тежките житейски картини са нарисувани не само в киното и литературата. В книги и филми са документирани действителни случаи, когато тежко ранени войници молят своите бойни другари да ги застрелят, за да сложат край на страданията им. И те понякога го правят – така нареченото в „Записки по българските въстания” „мъжко причастие”. Но по-често ги вземат на гръб и с риск на собствения си живот ги носят под дъжд от куршуми. Рядко успяват да ги спасят, в повечето случаи ранените умират. Но по-важното е, че техните фронтови другари рискуват своя живот, за да спасят чуждия. Има и крайно безнадеждни ситуации, когато ги застрелват. Но това, което е позволено на един войник в огъня на сражението, не е позволено никога на един лекар – нито на бойното поле и още по-малко в болницата!
Безизходно страдание има не само във военни условия. Уви, то често съпътстват живота около нас, сполетява най-близките ни, а не рядко и самите нас. Животът ме е срещал и сближавал с много хора с трагично тежка съдба. Познавам майки, които се грижат за децата си, поразени от тежки и нелечими болести. Страданието им е ежедневно и непосилно. Ежедневно са на предела на силите си. И години наред се грижат за децата си с любов и търпение. Бог им дава сили, защото без Божията помощ те не биха устояли. Страдащите им деца са обгърнати не само от майчината любов, но и от любовта на всички в църквата. Нещо повече – всички виждат в тези деца Божии ангелчета. Заради страданието им, те са обичани повече от здравите.
Във всяко едно общество се търсят всички възможни средства и начини да се помогне на страдащите. Но знаем, че често е невъзможно да се помогне. Съществуват нелечими болести, както и нетърпими страдания. Постиженията на съвременната цивилизация трябва да се насочват как по-ефикасно да се лекува и помага, а не как по-ефикасно да се убиват страдащите.
Един от най-поразителните текстове, които съм чел, е статията на отец Георгий Чистяков „Слизане в ада” [10]. С покъртителна искреност и топлота отец Чистяков описва картини и съдби от болницата, в която служи. Пред очите му и в ръцете му всеки ден умират деца. „За последния месец погребах шест деца от болницата, където всяка сутрин отслужвам литургия. Пет момченца: Женя, Антон, Саша, Альоша и Игор. И едно момиче – Женя Жмирко, седемнадесетгодишна красавица. От нея в иконостаса на болничната църква остана икона на свети великомъченик Пантелеймон. Тя умря от левкемия. Умираше дълго и мъчително, не й помогна нищо.” През тези мъчителни трагедии отец Георгий говори за вярата и за Бога. Говори за Иисус, Който слиза заедно със страдащия и умиращия до ада. И казва, че и ние трябва да слезем заедно със страдащия в ада, следвайки Иисус.
Детското страдание се понася много по-тежко от страданието на възрастен човек. Не случайно когато разсъждава върху причината за злото в света, Достоевски влага в устата на своя герой примера с детското страдание. То е най-необяснимо и най-непоносимо. Иван Карамазов казва, че този въпрос остава открит навеки.
Приемането на детската евтаназия е довеждане на неговите лукави и цинични разсъждения до техния логически и технически завършек
А отправната точка на неговите разсъждения са думите му: „Никога не съм могъл да разбера как може човек да обича ближните си” [11].
Проблемът с евтаназията трябва да бъде разглеждан от два аспекта. Когато става дума за човек, пожелал да сложи край на живота си, това е проблем между него и Бога. Към неговото страдание ние можем да се отнасяме само със състрадание и никога с осъждане. Съвсем различен е аспектът, когато разглеждаме евтаназията като обществен и медицински проблем. Както и да бъде погледнато, медицинската евтаназия е убийство и няма как то да бъде оправдано. Особено когато се отнася до деца. Няма как евтаназията да бъде третирана като милосърдие. Особено когато се отнася до деца. Милосърдието е любов, а любовта не убива. Любовта е единствената алтернатива на евтаназията. Особено към деца. Ако модерният свят е забравил това, ние, християните, трябва да му го кажем. Ако не знае как да изрази любовта, ние християните трябва да му покажем. Освен ако и ние не сме забравили.
Бележки
1. „Евтаназия на дете бе разрешена за първи път в Белгия“.
2. Прот. Радован Бигович, „Църквата в съвременния свят“, С. 2013, с. 191.
3. Георгиос Мандзаридис, „Християнска етика“ том II, С., 2013, с. 540.
4. Пак там, с. 544.
5. Владета Йеротич, „Завръщане към отците“, С., 2013, с. 35.
6. Св. Йоан Лествичник, „Лествица“, С., 1982, с. 158.
7. Пак там, с. 159.
8. http://h2g2.com/edited_entry/A1103798.
9. Митрополит Йеротей Влахос, „Православна психотерапия“, В. Търново, 2009, с. 134,135.
10. О. Георги Чистяков, „Сливане в ада“.
11. Ф. М. Достоевски, „Братя Карамазови“, С. 1975, с. 306.
