Маската на сериозността
Отец Ясен Шинев
Когато вярващ човек навлезе в богословски среди или започне често да общува с църковници, се потапя в една съвсем друга, непривична за него атмосфера. В нея хората се държат много особено и твърде различно в сравнение с останалите християни. Те общуват по един приповдигнат начин, използват заучени фрази, представят сложи теологични термини … и всичко това – задължително със сериозни физиономии. Искат и успяват навсякъде и във всичко да отдават изключителна тежест на думите си; сами се заслушват в това, което са изрекли, и си придават особена важност. Те държат не само да изглеждат различни, но и по-специални. „Докоснати“ от Небето.
Всичко това са тънки проявления на прелест и само по себе си изкусна съблазън. С поведението си такива хора искат да ни кажат: „Ние сме над нещата. Ние знаем всичко, защото говорим от името Божие“. Сами са се поставили в това привилегеровано положение и всички други са под тях.
Това е не само комично, но и осъдително от духовна и православна гледна точка. Спасителят Христос никъде и никога в Своето пребиваване в плът сред хората не е подхождал така. Той, Който е Въплътеният Бог, Вечният Логос, Който изхожда от недрата на Отца е аристократичен, но достъпен, възвишен, но прост, твърд, но деликатен, дълбок, но и запленяващ всички, които са съприживели срещите си с Него.
Говорил е просто. Нещо повече – просто и ясно. Неговият аристократизъм е бил снизхождащ, а не превъзхождащ. Намирал е общ език както със силните на деня, така и с обикновените отрудени хора. Изпълвал е речта си с образи от техния бит и горчива житейска практика. По невероятен начин е прониквал в техния съкровен, интимен свят, без да използва шаблони и заучени фрази. Дори притчите, които е употребявал в речта си, са били поднесени с внимание и топлина, за да бъде разбран и да докосне душите. Затова Христос не е изглеждал студен и дистанциран, нито е подтискал или задължавал с присъствието си. Един деликатен и нежен Богочовек, Който не иска да завлядява, а просто да бъде разбран. Навсякъде и във всичко – естествен и непредвидим, спонтанен и внимателен, над и в нещата.
Неговите последователи – светите апостоли и апостолски мъже, стълбовете на ранната църква, са били страстни и силни, с гореща кръв и необикновен темпарамент. Те не само не са се държали изкуствено и сухо, но са говорили просто и ясно, без да използват каквито и да е било заучени фрази и подбрани цитати от Светото Писание или творенията на Светите отци. Не са подчертавали, дори не са държали на някаква своя уникалност, а са искали едно – да Му служат. И точно заради това са били тръби Божии, пълноценни изразители на Неговата воля и са пръскали около себе си Божията благодат.
По особено ясен и красноречив начин това е изразено от апостола на народите, св. ап. Павел: „Предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча и други, отколкото хиляди думи на език непознат. (1 Кор. 14:19). Това звучи още по убедително от устата на един истински функционер на юдаизма, който е бил подготвен за висш пост и изразител на волята на Йехова. Той е имал всички основения да го прави, но го е избягвал – не само защото е проумял, че Бог е в простотата и естественоста, но и за да има успех в мисията си сред хората.
Един от най-великите проповедници на Светото Православие, св. Йоан Златоуст, когато е започнал да проповядва първоначално говорел твърде приповдигнато и демонстрирал висок богословски стил, но след като е бил укорен от слушателите си за това, че е неразбираем, започнал да се изразява много по-достъпно и така проникнал в света на слушателите си. Това е пример за всички нас – високоумните богослови и духовници.
Забележителният покровител на Русия пред Божия престол, св. Серафим Саровски, бил винаги непринуден и весел в отношението си към идващите при него поклонници. Носил и тази особена озареност на докоснатите от Бога и посетени от Неговата благодат хора, с която завладявал умовете и сърцата. Обръщал се към всеки с голяма топлота и внимание, като използвал прости думи и така ги е насочвал по пътя за спасение на техните души. Наставлявал проникновенно и вдъхновено. Всекиго посрещал с думите: „Здравей, радост моя!”. Лицето му сияело като слънчице и всички около него попивали от тази неземна красота.
Един от най-великите богослови на 19 в., св. Амвросий Оптински, обичал да се шегува и често се изказвал в рими и кратки стихчета, когато давал своите мъдри наставления и поднасял цените си съвети. Бил нежен и ненатраплив, мил и внимателен.
По Божия милост имах възможност да се срещна с отец Георги от село Жегларци. Този истински старец и пример за лично благочестие се държеше толкова леко и непринудено. Беше весел и симпатичен, докосващ и обгръщащ с деликатноста си. Държеше се като дете и някак си естествено артистично и завладавящо. Често се смееше и дори се самоиронизираше. Надсмиваше се над своя беден човешки ум и разбирания в живота. А беше преживял ужасни неща и понесъл невероятни изпитания. Още от млад реално бе преживял гонения заради вярата си и над четиридесет години бе потискан и притискан от безбожната комунистическа власт и репресиран от структурите на Държавна сигурност. Но не се представяше като жертва на съдбата и не искаше отплата, а приемаше това като промисъл Божи. Изживяваше го като привилегия, давана на малцина, и посещение на милостта Божия. За другите говореше не с маска на надменост и високоумие, а с въздишка и разбиране. И във всичко беше естествен и спонтанен, откровен и завладяващ в изскреноста си. В поведението му нямаше не само стремеж към себеизтъкване, но и следа от някаква сериозност или външна натруфеност. Беше лек и ефирен в изказа си и едновременно с това – неизчерпаемо дълбок и трогващо завладяващ.
В поученията си старците Порфирий и Паисий (св. Порфирий и св. Паисий) упорито настояват пред християните и духовниците да говорят ясно и просто, като избягват сложните термини и заплетените мисловни конструкции. Всичко това – с цел да бъдат по-близо до хората и така да предпазят себе си от прелест и себепревъзнасяне.
Спасителят ни оставя едзин позабравен завет: „Ако не се обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството Божие“ (Мат. 18:3). Това обръщане е нищо друго освен завръщане в онова истинско и блажено състояние, в което хората били първоначално – когато не само не са познавали лицемерието и лукавството, но и позата и фалша на заученото поведение – и което изгубили след изгонването от рая по пътеките на криволичещото си битие и нестихващи битки за оцеляване.
Най-благодатните в Светото Православие имат най-леките и непринудени духове. Те живеят един особен, възвишен и одухотворен живот – бликат, отдават, творят и така предават Божията благодат. Обичат и докосват, привличат и завладяват. Прости в естествеността си и естествени в простотата си.
Нека и ние, които сме тръгнали по тесния път към Царството Божие, да почерпим от техния свят пример, да захвърлим маската на студената сериозност и, като се отърсим от чувството за духовно превъзходство, да се опитаме да бъдем естествени и достъпни навсякъде и във всичко.
