Маски
Един приятел, който се занимава с църковно изкуство, наскоро ми изпрати любопитна икона. На нея е изобразен Христос, застанал пред няколко деца с предпазни маски на лицата. Той държи маска, а до Него стои дете с открито лице. Няколко дни по-късно иконата се появи и в българското интернет пространство, съпроводена от коментари тип „шок и ужас – еретична икона, на която Христос сваля маските на децата“.
Тогава осъзнах, че не съм разбрала добре посланието; бях си помислила, че Господ слага тези маски… И двете идеи ми се видяха еднакво неадекватни, но интересно е друго – че може да виждаме едно и също нещо, а да го възприемаме различно.
Епидемията ни сложи маски от плат, които действително не са приятни за носене. Но по-важното е, че свали едни други, сраснали с лицата нематериални маски; и разкри смущаващи образи, които никакъв плат не е в състояние да покрие. Някои такива образи, особено на епидемични дисиденти (и най-вече онези, които отбелязват със смеещ се емотикон съобщенията за починали от коронавирус хора), трябва да се притесняват не толкова, че платът ще скрие уникалните им персони от очите на света, колкото за онова, което може да се открие без него.
Думата персона, впрочем, е свързана тъкмо с концепцията за маска и буквално назовава онова, което излиза през отвора на актьорските маски; което другите чуват и възприемат. Гръцката дума пък, с която са индивидуализирали човека и означавали неговите уникални черти, е просопон – което бихме превели като лице или личност; и също значи актьорска маска. Идеята за личността изобщо тръгва от лицето, в случая онова, което възприема публиката. Разбираемо – другите ни възприемат, общуват с нас, разпознават нашата личност чрез лицето, което им показваме. Затова и древните гърци са го свързвали с театралната маска.
През последните месеци препоръката на медицинските власти за носенето на предпазни средства срещу епидемията се сочи като опит да се подкопае нашата идентичност и свободата да показваме на другите лицата си. Но дали точно образът, на който толкова държим, не е маската, която най-дълбоко ни скрива? Дали лицето, с което излизаме на сцената на общуването с другите, ни изразява вярно – това е истинският въпрос. Епидемията постави този въпрос и по някакъв начин му отговори.
Един български учен от Оксфорд каза в началото на епидемията, че вирусът похаби много авторитети на учени – на хора, за които имиджът (актуалната дума за образа като пазарен продукт) се оказа по-важен от истината; които реагираха по предубеждения, като се оказаха неспособни да слязат честно от подиума, да признаят незнанието си и да запретнат ръкави, за да се борят с непознатото. Същото поведение показаха и много духовни авторитети. И сега предстои да се види какво ще правим с това знание…
Разбираемо е, че сътресенията, породени от епидемията, отключиха болезнени тревоги у мнозина. Всеки се справя както може, и отстрани това невинаги изглежда красиво. Но никога по-рано християнското, и по-специално „православното“ интернет пространство в България, не е било заливано от такива мощни талази грубост, хищна неприязън, нетърпимост, незачитане, арогантност, самопревъзнасяне, самодоволство, агресия към чуждото знание, умение, труд, достойнство; с толкова лъжа и откровена глупост. И всичко това – подчинено на концепцията, че продуцентът му е „прав“, че знае истината, че е от светлата страна, че мисълта, която има за себе си, е вид морален ваучер, който дава възможност безплатно да нахрани болното си его с чувствата на другия? Само че никак не е така; дори не е близо до истината.
Изгубихме мярката за нещата, критерия за избор на поведение, още в самото начало на изпитанието, в което непозната опасност ни постави като общество. А тази мярка е важна, защото – както казват медиците – дозата прави и лекарството и отровата. Когато се опитахме да приложим към една заплаха, с която никой не ни е учил как да се справим, духовното знание от книгите, без да имаме автентичния християнски живот в църквата за духовен критерий на истината, попаднахме в риска да се отровим с това прочетено. И най-вече – да отровим други хора. Духовници, на които хората вярват, започнаха да обиждат същите тези хора, за това, че се тревожат за здравето си, да ги наричат маловерци и да ги призовават да се пожертват. Шумни и напористи, тези духовни водачи бяха пропуснали да забележат, че в християнския етос жертваш единствено себе си. За пожертването на друг човек има друга дума.
Онези пък, които направиха вътрешен избор да не подчинят живота си на страха от вируса, които искаха да ходят в храма, независимо от опасността, и да се причастяват свободно, бяха обиждани без нужда. Дори ако не натрапваха своя избор на околните, такива хора трябваше да търпят нападки и обвинения в безотговорност, в суеверие, в неграмотност, глупост… И то не само от нецърковните хора, но и много повече – от църковните.
Защо се получи така? Защото в повечето случаи зад аватарите на интернет поборниците за „правилна“ медицина, „правилна“ вяра, „правилна“ църква, „правилна“ политика, „правилна“ масова култура и така нататък, се крият обикновени озлобени хора, окопани в отбранителна позиция от страхове, укрепена с християнска фразеология и подпряна криво-ляво на Църквата. Каквото и да казват за себе си, такива хора не живеят в Църквата, а в някаква нейна въображаема проекция. Защото няма как да съжителстват автентичният опит на любовта към ближния и изстъпленията на заслепеното от злободневна ярост съзнание и език. Казано с други думи, въпросът дали може от един и същ извор да тече сладка и солена вода, има отговор в Писанието. Не може.
Разбира се, основният драйв на тази битка, е призракът на истината. Убеждението, че отстояваш правилната позиция, докато другият греши, другият е неправилен. Има ли опора в реалността това убеждение е въпрос на всеки отделен случай; но отговорът почти винаги е без значение. Същинският отговор дава един духовен старец, цитиран по-нататък в броя: когато коментираме грешките на другия човек, той се превръща за нас в помисъл, и това е първата крачка към нашето духовно унищожение.
Нещо повече – обсъждането на чуждите грешки не е борба за истината, а за егото ни. Случва се да сме прави за фактите, но не и за истината. А в повечето случаи грешим дори за фактите. „В истинската любов – продължава същият автор – аз преодолявам действителните факти и ме интересува един единствен вътрешен факт. Кой? Да създам за другия предпоставки да бъде радостен. Да му дам възможността да намери покой. Кога другият намира покой? Когато намери личностната си ценност. Затова трябва да потърся начин да придам ценност на другия; да почувствува, че той е ценен и поради това го обичам. Една такава нагласа освобождава човека. Това отношение освобождава човека от агонията на борбата за надмощие.“
В този брой на „Свет“ предлагаме разсъждения на духовници за тежките ситуации, за болката, за трудните избори и отношения. Потвърдени в личния опит послания за смисъла на страданието и за това, как да приемаме изпитанията с вяра и да ги гледаме с духовни очи, за да оцелеем. В тези текстове няма да прочетете снизходително, нито обвинително, нито пренебрежително отношение към по-слабите по дух и по вяра. Напротив – в посланията, заедно с духовния авторитет, може да се почувства дълбокото уважение към човека. Такова уважение се ражда само от истинския духовен опит за Бога и за другия човек; ражда се от покаянието, без което този опит е невъзможен, и от истинското познание за другия, което идва с познаването на самия себе си и собствената греховност.
Липсата на такова самопознание кънти в българското виртуално пространство през последните шест месеца. И това не е чудно, защото да видиш собственото си падение е най-непривлекателната и трудна дейност. Както е казал свети Антоний Велики – „Да виждаш ангели не е голяма работа, голяма работа е да виждаш собствените си грехове.“
Източник: Списание „Свет“, бр.4/2020