Москва и Константинопол не вярват на сълзи
.jpg)
Събитията в Сурожка епархия отново наляха масло в огъня и раздухаха конфликта, който впрочем никога не е преставал да тлее. Всяка от страните се смята за права, всяка сочи апостолски правила и канони, които според нея обосновават правото й и поразяват противника. Не съм специалист по канонично право и не се наемам да отсъдя за валидността на техните аргументи. Единственото, което мога да кажа, е, че от чисто човешка гледна точка действията на Константинопол не изглеждат кристални. Да приемеш чужд клирик, без да си се допитал до неговата Църква, и да му възложиш да управлява част от паството на тази Църква – това едва ли може да се смята за мила, добросърдечна постъпка. Все едно един ден при мен да дойде разсърдено момчето на съседите, да ми каже, че е скарало с родителите си и да ме помоли да го осиновя – и аз не само да изпълня желанието му, без да съм казал дори и една дума на родителите му, но и да му поръчам да доведе и своите братя и сестри.
Разбира се, аналогията е условна. Могат да възразят, че в този случай родителите са били лоши. Тук вече можем само да вдигнем ръце – трудно ни е от далечна България да съдим дали РПЦ управлява добре или зле своята Сурожка епархия. Все пак самият факт, че е назначила за глава на една руска епархия местен човек, етнически англичанин – епископ Василий (Базил) Осбърн (Basil Osborne), говори, че тя едва ли се е изявявала в ролята на строг, раздаващ шамари родител. Дори и самият владика Базил не го твърди. От неговите изявления може да се заключи единствено, че той обвинява за всичко епископ Иларион Алфеев – той бил човекът с болни амбиции, който скарал сурожци с тяхната патриаршия.
Интересно съждение! Богословите знаят много добре това име – епископ Иларион Алфеев. За небогословите ще кажа, че това е една от изгряващите богословски надежди на Руската църква, а може би и на целия православен свят. Съвсем наскоро държах в ръцете си книгата му за св. Григорий Богослов – едно фундаментално изследване за великия православен светител. И това е само малка част от това, което е написал. Той е познавач на древните езици, на светоотеческата традиция. Нещо повече, през последните години епископ Иларион започна да се оформя и като църковен деец и дипломат от първостепенна величина. Той председателстваше делегацията на РПЦ на асамблеята в Порто Алегре; той вече няколко години представлява Руската църква в отношенията й с Ватикана и Европейския съюз – и го прави блестящо. Мнението му се чува на Запад. Сравнен с него, Негово блаженство Базил Осбърн изглежда твърде скромно, да не кажем незабележимо. Никой не е чувал досега нищо за него, било то добро или лошо, не е държал в ръка негова статия, книга. Ще рискувам да кажа, че славата на епископ Базил се дължи единствено и само на сурожкия скандал.
Какво не са успели да поделят Иларион Алфеев и Базил Осбърн? Епископ Иларион беше назначен в началото на 2000-те години за викарий на митрополит Антоний Сурожки (заедно с епископ Базил) по изричното настояване и молба на митрополит Антоний и въпреки желанието на руския патриарх Алексий и председателя на Външния отдел на Московската патриаршия митрополит Кирил, които са искали да задържат блестящия млад богослов на разположение на Синода. Очевидно покойният митрополит Антоний е виждал в него своя потенциален приемник и продължител на своето дело. Но това явно съвсем не се е нравело на епископ Базил. Епископ Иларион твърди, че е бил изолиран и тормозен от групата на епископ Базил. Последният, напротив, твърди, че епископ Иларион е плетял интриги срещу епархията и него. Така или иначе, в края на краищата измъченият епископ Иларион е махнал с ръка и си е заминал от Сурожката епархия.
Освен всичко друго, ставащото в Сурож е и трагична разправа с делото на митрополит Антоний Сурожки – име, добре познато на целия православен свят. Митрополит Антоний създаде Сурожката епархия на РПЦ от нищото през 60-те години на отминалия век. И през най-черните години, когато Руската църква беше буквално смазана под ботуша на съветския атеизъм, той оставаше неин верен син, беше поборник и рицар тъкмо на руската традиция, на руското православие. И сега, след неговата смърт, когато Руската църква най-после е освободена и се възражда, откъсват делото на неговия живот – Сурожката епархия – от тялото на Църквата, на която той беше посветил живота си. Трагично.
… Така или иначе, войната между двете столици на православния свят продължава да се разгаря и трябва, както изглежда, да очакваме нови развития, нови епохални „сражения” в нея. Скоро ще се събере руският Синод, който сигурно ще заклейми действията на Константинопол. Последният очевидно няма да му остане длъжен. И така нататък, и така нататък – към пропастта. Към разкола.
Дай Боже това да не стане. Отговорността на архиереите пред Бога и хората за единството на Православието е огромна. Надявам се, че те помнят за това.
Да се надяваме, че въпреки поговорката, Москва и Константинопол ще повярват най-сетне на сълзите на целия православен свят и ще сложат край на гибелната си вражда, която заплашва да разкъса единното стадо Христово. „Царство, което се разделя, запустява”, казва Спасителят. Това е.
Запознах се с него лично преди 3 години. Наистина е много надут и високомерен и особено към балканските народи. Никой не може да ме убеди, че той не е великоруски империалист, както между другото е и патр. Алекси.
Жив и здрев да е!
Някак разбирам Василий Осбърн
след като им забранили да се молят за инославни (като родители и съпрузи например) и ги карали да ходят със забрадки. Представяйте си държанието на руските новобогаташи в храма, който считат за СВОЙ. А владика Аларион, който бил пратен в Лондон против желанието на ОВСЦ и на митр. Кирил Гундяев? Хората портиер не могат да пратят против желанието на началството.
Не мога да разбера защо тази важна и много обезпокоителна новина е представена по такъв махленски,клюкарско-интригантски и най-важното аматьорски начин от автора.За всички нас, убеден съм, ще бъде много по-полезно и интересно да научим фактическата страна на въпроса от православно-канонична гледна точка. В забележката ми няма нищо лично, затова предварително моля да си спестите коментарите от такова естество.
Драги брате,
от православно-канонична гледна точка има огромен проблем с наличието на т. нар. „национални църкви“, които се крият за наименованието „поместни“. Всъщност обаче те не са поместни църкви, а „национални“ или „имперски“, както е в случая. Ако бяха поместни наистина, как ще претендират да имат власт над поместна православна църквона общност на място, отдалечено на хиляди километни от тяхната граница? И особено, когато тези хора нито се чувстват руснаци, нито ги интересуват имперските амбиции на Руския император, пардон, президент. Те вече не са общност в „диаспора“, както са например много нови рускиобщности в новия свят. Те са вече общност от местни християни с епископия там. Какво да се прави тогава? На.ямат ли право да си изберат Владика?
Това, което казвате звучи разумно.От тук можем да направим извода,ч е трябва да се води диалог между свете мегацъркви за разрешаване на проблема в полза на обикновенните хора, които искат да си изберат пастир, който те познават и той ги познава, нали?