Недоумения от Фенер

Посещението на патриарх Вартоломей в България остави странно, противоречиво впечатление. Разбира се, нас като православни християни не може да ни не радва гостуването на първия йерарх на вселенското Православие. Естествено е да изпитваме топли чувства към нашата Църква-майка, от която още през ранното Средновековие сме получили своята автокефалия. Ала високият гост сякаш не бързаше да отговори на тези чувства. Посланието му не беше толкова благо и братско, колкото бяхме в правото си да очакваме. Мнозина бяха обидени от високомерния тон на речта му към българския патриарх и народ в патриаршеската катедрала ”Св. Александър Невски” в неделя. По един доста, бих казал, нетактичен начин Негово светейшество засегна стари рани, болни теми от общата ни история през XIX и XX век – борбите за българска църковна независимост, схизмата, принудително наложена ни от Вселенската патриаршия и други подобни. Вместо да си почиват мирно по страниците на историческите книги, тези болезнени проблеми изплуваха отново в словото на Негово светейшество, който ни размаха пръст заради тях. Схизматици сме били, етнофилетисти сме били… Старите прашни плашила, с които е бил тормозен някога нашият народ, се надигнаха пак от небитието и се развяха отново. Отново се събуди паметта на ”великия” и ”свят” Цариградски събор от 1872 г., когато поривът на българите към народна църква и богослужение беше анатемосан.

Ех, Ваше Светейшество, ако ще отваряме пак старите рани, ако ще прелистваме отдавна затворените от историята глави, то тогава и ние можем да кажем някои неща. Колко векове фанариотите заедно с османския поробител държаха българската нация в скотско неведение за своите народностни права, за човешкото си достойнство? В някои отношения гърците-фанариоти бяха по-зли и опасни от турците: турците ни взеха само държавата, а фанариотите – и църквата, и просветата, и интелигенцията, и родния език дори. Турците искаха от нас само тялото, докато мъглата от Фенер посягаше и на душата, на националното ”аз”, на народностната идентичност. Борбата с Фенер и неговото влияние беше по-сурова и подмолна, отколкото борбата с открития враг – Османската империя – защото в този случай опасността идваше от християнските пастири, от православните ни братя. Не са случайни думите на стария Вазов:

…Фенер, котило на ехидна раса,

гнездо на кощунство, на леност, на блуд,

Фенер, по срама си позорно прочут;

Фенер, откъдето през векове цели

разврат и мъртвило в света са се лели

и който забули всичкия възток

с една гъста мрежа и никой тълчок

на духа не даде, нито мисъл нова

на човека, паднал във дрямка сурова…

Беше ли българското въстание срещу Вселенската патриаршия във Фенер през 60-те и 70-те години на XIX век проява на ”етнофилетизъм”? Да, беше! Тук Вие сте прав, Ваше светейшество, и има защо да размахвате пръст срещу нас. Ала Вие забравяте друго, други неща премълчавате: че българският етнофилетизъм беше само реакция срещу гръцкия църковен и извънцърковен национализъм, срещу елинското духовно потисничество, срещу неовизантийската ”мегали идея”, която се беше заела да претопи православните балкански народи в единния гръцки котел, и на която Фенер служеше вярно през ония времена. Това бе реакция на един мъчително тормозен и потиснат духовно и физически народ, борба за оцеляване на един етнос, поставен на ръба на гибелта. Нима гърците, нима фанариотите не бяха ”етнофилетисти”? Нима те не са такива и до днес? Не служи ли Вселенската патриаршия и до ден днешен на каузата на елинизма, на гръцката народност по света? Какво пък, в това няма нищо лошо (ако забравим или пренебрегнем за минута апостолския завет, че в Христос няма ”елин или иудеин”), но защо стоварвате същото обвинение и върху нас?

Повтарям: няма защо да човъркаме отново старите рани. Но думите и делата на Негово светейшество Вселенския патриарх в България предизвикват съжаление. Едва ли той заслужи с тях наградата, с която го удостои от името на българския народ нашият президент. Не беше много уместно, меко казано, и раздразнението, което изказа срещу паметника на вечнопаметния Антим I – първия български Екзарх, духовния водач на българската нация по земите на цялата тогавашна Османска империя. Но – както и да е! Любовта покрива всичко, казва апостолът. Християнската любов ще покрие и това, както и много други неща – и ще остане само съжалението. Защото положението на Вселенската патриаршия в днешната наследничка на османците – Турция – може да предизвика само съжаление. Не ѝ е лесно днес на патриаршията в Истанбул. И вместо да поиска братска подкрепа и съчувствие от съседната православна страна, тя предпочете да вади стари плашила и да размахва пръст срещу нея. Можем само да съжаляваме за това, Ваше светейшество.