Новината като исторически материализъм

Имах искреното намерение да коментирам две публикации по повод заболяването на патриарх Максим и предстоящия църковен събор: “Отлагат Църковно-народния събор” от Светлозар Великов (в-к Седем, бр.37 от 21.09.2005) и “Битката за бялото було започна” от Иван Цолов и Павлина Живкова (в-к Монитор, бр. 2349 от 30.09.2005). Стори ми се важно – не заради информацията, която предлагат, или защото поставят важни въпроси, а понеже показват много добре как може да се създава вълнение, без да се каже нищо сериозно – дори и по важни поводи. Оказа се обаче, че това съвсем не е лесна работа.

От гледна точка на предназначението си, и двете статии се справят съвсем задоволително. Трудно би могло да се каже, че заблуждават, че изопачават самата информация, или да се предположи, че премълчават нещо важно. Едно почти неуловимо преместване на акцента може да превърне и най-адекватната фактология в намек. Поставянето на по-незначителни детайли на преден план може да моделира по желание на автора събития и красноречиви факти и от най-безпристрастната информация. Ако несъщественото бъде поднесено вълнуващо и описано достатъчно обстоятелствено, същественото спокойно може да липсва или дори да бъде направено отегчително.

Идеята да се коментира по този начин въобще не е новост. Не мога да се сдържа да не припомня анекдота от съветско време, в който се изказва съжаление, че в “Известия” няма правда, а в “Правда” няма известия. За да се постигне този ефект, не са необходими даже “груби инсинуации”, фалшификации и явни клевети. За да не стане дума за нищо съществено, в нашенския случай са достатъчни леко закачлив език, съзаклятнически тон, известен махленски усет за това, което може да развълнува, и внимателно фиксиране върху дразнители с почти първосигнално действие над свенливия български читател: “пари”, “интереси”, “задкулисни сделки” и т.н. Нездравият интерес към всякакви теми и злонамерената манипулация могат да резонират спонтанно в “собствено мнение”. Стигат само дискретно подсещане за някакви порочни мотиви (които, благодарение на подобни публикации, се приемат вече съвсем естествено) и уверено настояване, че ставащото има всъщност много по-прости и понятни за всеки обикновен мошеник обяснения: ”Битката за бялото було” е всъщност за 5 млрд. евро” (“Монитор”), ”Основната грижа на БПЦ е …да си прибира даренията” (“Седем”) и т.н. Този вариант има допълнителното предимство да поражда доверие към източника на сведенията и да превръща в лична обида всеки опит да се обясни, че всъщност не става дума за това. Необходими са само известна журналистическа практика и мълчаливото съгласие на читателя да не му развалят настроението с нищо сериозно.

Строго погледнато, това което и двете публикации предлагат на читателя, е да се почувства сведущ по важни въпроси, без да има основание за това. Но ако за авторите им този резултат може да изглежда удовлетворителен, той не би трябвало да е такъв за читателя. Българинът обикновено се гордее, че не може да бъде измамен лесно с фалшификати, “ментета” и имитации. Той разглежда внимателно етикетите и бандеролите на бутилките, които купува, и изучава старателно условията на застрахователната полица преди да подпише. Офертата на подобни публикации обаче се преценява обикновено като безплатна, вероятно защото на вид не изисква нищо особено. И тя наистина не изисква нищо, освен да бъде приета на доверие. Това предложение е очевидно изгодно, но при условие, че човек не обръща внимание на какво оказва доверие, и става съвсем безплатно, ако изобщо не цени доверието си. В противен случай, би трябвало лесно да забележи, че такъв маниер на “информиране” възпроизвежда най-популярните образци и похвати на тоталитарната преса от комунистическо време. Обосновките и аргументацията, където изобщо я има, удивително напомнят инфантилните идеологически упражнения, на които бяхме свикнали пред прага на развитото социалистическо общество. (Дори препоръката да се чете Марксовия „Капитал” от края на статията в “Седем” изглежда съвсем на място): митрополитите на БПЦ са неблагонадеждни по силата на произхода си; те не заслужават доверието на народа (обществото) заради своите подозрителни роднински връзки, познанства и образование; и са виновни просто поради факта, че са архиереи не от вчера (повечето от тях са ръкоположени преди 10.11.1989 год.) Съществени се оказват факти, които намекват за някакви скрити интереси и мотиви. Метафорите заместват обясненията, а аналогиите – доказателствата. “В интерес на разбираемостта” се появяват дребни “неточности” и подмени, на ръба на “по-свободния израз”, демонстриращи фамилиарност с темата.

Едно от най-сериозните свидетелства срещу патриарх Максим е, че е допуснал да бъде съученик на Добри Джуров в семинарията. Други изобличаващи го обстоятелства са: наградата на Международния обществен фонд “Единство на православните народи” (връчена наистина от Руския Патриарх), като кой знае защо по-нататъшната съдба на наградата, изцяло дарена за благотворителност, не се споменава в “Седем”; а също – възстановяването на семинарията в Черепишкия манастир и запазването на храма “Св. Спас” в София по времето на Тодор Живков (“заради него – патриарха – Тато спасява от събаряне църква в София” – “Монитор”). Добрата воля на Светия синод трябва да бъде поставена в кавички, защото през последните години е засвидетелствана от посещения на представители на светската власт и за БПЦ е извоюван “специален статут “заради особеното й място и роля в българската история” („Седем”). БПЦ заслужава осъждане и защото уставът й е остарял, и защото се готви да го промени (пак там). Между двете издания се срещат и известни разногласия: според “Седем” Видинският Митрополит Дометиан е “най-изявеният русофил след клира”, а според “Монитор” – “е смятан за про-западно ориентиран”. И двете статии упрекват БПЦ, че се грижи най-вече за икономическите си интереси, и в същото време (например, края на статията в “Седем”) – в липса на достатъчно грижи за тях. Изказвания като това, че митрополит Кирил Варненски “е наложил модата на шумно показен внос на мощи на православни апостоли и светци” едва ли се нуждаят от коментар. Що се отнася до “енориашите, в които вярата е твърде слаба” („Седем”), то очевидно е, че при подобен стил на разясняване на църковния живот пред обществото, едва ли е естествено да се очаква друго. Заслужава да се каже също, че ако българските архиереи притежаваха и половината от средствата и влиянието върху държавния и финансов живот, които им приписват двете публикации, в БПЦ не би могло да има и следа от зависимостта от политиците, в която те я изобличават.

Трябва да се спомене и значението на двата текста като уникален исторически и богословски извор. От тях църковните историци биха могли да научат, че Българската Църква “е учредена на вселенския събор от 870 год.” (?), канониците – че майчинството на Константинополската Църква спрямо Българската прави недопустимо българските духовници да получават образование в Русия („Седем”), а всички миряни – че при употреба на думата “дядо” пред имената на митрополити (в случая Григорий и Дометиан) те могат да бъдат считани за свещеници, както и че “любимата служба на патриарх Максим е светата божествена литургия. Тя се прави всяка година на датата на интронизацията му… ” („Монитор”).

Източниците на сведенията, които оцветяват останалото, са по правило собствени, уникални и недостъпни. Евентуалното съмнение в тях би поставило под въпрос значението на всичко останало, дори на общоизвестните неща. Така читателят има избора да им гласува доверие заради онова, което знае и без тях, или да се усъмни и в него от уважение към авторитета на вестника. (Последният се счита за толкова самопонятен, че на места се смята за достатъчно да се каже: “със сигурност се знае”, “май има връзка с…” („Седем”), “коментира запознат пред “Монитор” или просто “научи “Монитор”).