Патриарх Кирил и вождовете на България

Посещението на Негово светейшество патриарх Кирил у нас доведе до някои неочаквани последици. Патриархът разкритикува нашите управляващи за начина, по който бе отбелязана – според една вече установила се традиция – годишнината от Руско-турската война у нас, когато в многобройния списък на “освободителите” (?) Русия се споменава едва ли не на предпоследно място между държави като… Литва и Финландия. Ние отдавна сме свикнали с това, но явно на патриарха му е направило впечатление. Не всеки е наясно с нашите доморасли “вождове” и техните стилове. Патриархът си позволи да изкаже мнението си по този въпрос в беседа с президента Радев, а впоследствие и пред медиите.

Явно “вождовете” са били настъпени доста болезнено, защото отчаяно изпищяха. Очаквана беше реакция от тяхна страна, но не предполагах, че тя ще бъде толкова озлобена. В предаване по националната телевизия на 7 март вицепремиерът Валери Симеонов обсипа Негово Светейшество с ругатни, достойни за компанията на кръчмари и каруцари. Няма да преразказвам думите му, противно ми е, пък и желаещите могат да намерят сами записа на предаването в архива на БНТ. Ще коментирам само факта, че вицепремиерът на Република България – лице, от официално по-официално – си позволява да оскърбява публично православните християни, хулейки изтъкнат православен духовен лидер, уважаван и почитан по целия свят, духовен глава на 200 милиона вярващи, и то така, както не са си позволявали дори комунистите, богохулниците, атеистите. Днес той обижда един чужд патриарх, а утре сигурно ще дойде ред и на нашия!… Това ли е отношението на българската държава към православието? Така ли се отнасят към него нашите политици? Това не беше критика на изказванията и мненията на патриарха, това беше озлобено заплюване в комунистическо-атеистичен стил. Чакаме ако не извинение от вицепремиера Валери Симеонов, то поне публично разграничение от страна на българското правителство. Господа, никой не иска от вас да се съгласите с казаното от Негово Светейшество, но поне уважавайте авторитета му сред православните християни по света, а и в собствената ви страна. Напомняме ви, че патриарх Кирил беше тук по покана на Българската православна църква, той беше наш гост, а не ваш.

Изказванията на г-н Симеонов пораждат и сериозни въпроси към политическата сила, която той представлява. Господа “обединени патриоти”, какви сте всъщност? Християни? Или атеисти? Какво представлява вашата патриотична кауза – християнско родолюбие? Или езически национализъм? Кой е вашият Бог – Христос или Тангра? Ако е последното, то едва ли можете да очаквате симпатии и подкрепа от страна на вашите православните сънародници. Всичко това се отнася, разбира се, най-вече към собствената формация на г-н Симеонов – НФСБ.

Но да се върнем към критиката, отправена от Негово Светейшество към вождовете на България. Смятам, че той можеше да я изкаже в по-мека, дипломатична форма и съжалявам, че това не се случи. При цялото ми уважение към патриарха не мога да не призная, че той прекрачи границите на любезността и добрия тон. Като гост той не трябваше да се държи като учител спрямо своите домакини. Ако някой трябва да дърпа ушите на българските политици, то това е българският народ, а не гост от чужбина, пък бил той и известен духовен лидер, какъвто е патриарх Кирил. Освен това, точно президентът Радев, който говори много мъдро и премерено на празника, не заслужаваше да бъде адресат на упреци, визиращи заслугите на съвсем други хора.

От друга страна, думите на патриарха, макар и стряскащи, насочиха вниманието ни към неща, с които сме свикнали от много години и вече почти не ги забелязваме. А те са свързани с реална ценностна подмяна и сериозна фалшификация на историята. По съществото на въпроса той беше прав. По-добре годишнината на Освободителната война да не се отбелязва изобщо, отколкото това да се прави по толкова лъжлив и манипулативен начин като у нас. От официалните церемонии в София чужденецът, който не знае нищо за българската история, може да си направи извода, че с Османската империя е воювала многобройна шарена коалиция от всякакви страни и народи. Той никога не би се досетил за истината – че единствен съюзник на Русия в тази война е малка Румъния, чиято роля фактически се свежда до това да пропусне руските войски през своята територия. С “многонационалния характер” на руската армия също се спекулира, често съвсем неоснователно. В армията на империята никога не е имало обособени национални единици – “полски”, “литовски”, “арменски”, “еврейски”, “азербайджански” и т.н.; едно от малкото изключения е именно българското опълчение. В действителност много от неправославните народности в империята дори не са били военнозадължени, не са давали войници. Това, че е имало Варшавски, Вилненски (Вилно е днешен Вилнюс в Литва), Финландски полк, не означава непременно, че тези военни единици са се състояли от етнически поляци, литовци, финландци; грубата истина е, че това са руски полкове, разквартирувани в съответните градове и губернии. Народите в империята са били повече от сто, и ако трябва да ги изброяваме всичките, списъкът на “освободителите” ще набъбне страховито, – но то не е и необходимо, защото армията на империята се е състояла на повече от 90 процента от руски селяни.

Дори на Запад някои историци наричат Руско-турската война “последния кръстоносен поход в Европа”. Очевидно е, че това е религиозна война, водена срещу една друговерска, мохамеданска империя, и нейният резултат съвсем закономерно е освобождаването на християнските балкански народи. Войната е наложена на Русия не от жаждата за разширение и териториални придобивки – към такива придобивки в тази война тя не се е стремяла и не ги е получила, – а от българските въстаници, от башибозушките убийци на жени и деца, от единодушното възмущение на руския народ и интелигенция, и не на последно място от категоричната позиция на Руската православна църква. Дори само “Дневниците” на Достоевски са уникално документално свидетелство за големия порив на руския народ. И да плюеш по костите на загиналите за свободата на България е позор и подлост. Ако не бяха те, то арменският геноцид щеше да стане най-вероятно и българска участ.

Ето тези истини патриарх Кирил си позволи да хвърли в лицето на нашите управляващи. Да, той го направи рязко и нетактично. Но трябваше някой да хвърли камък в блатото, за дойдем най-после на себе си, да се огледаме и да се запитаме: кой и защо ни омотава и иска да останем без памет и без история? Та нима само в Освободителната война е проблемът? Ами фамозната замяна на “турското робство” с “османско присъствие”? Ами изхвърлянето на българската патриотична класика от училище? То не е едно и две, тези неща са милион! А за войната – чакаме да чуем факти и научни аргументи, а не грубости на хора като г-н Симеонов. Кога най-после по тези въпроси ще се изкажат историците, специалистите? Къде са учените от БАН? Защо Българската академия на науките не издаде най-после фундаментално, може би многотомно, академично изследване на Руско-турската война, което да ни даде реална, а не политическа и идеологизирана представа за събитията отпреди 140 години? Чакаме! А дотогава хора като г-н Симеонов ще ни обясняват българската история. Горко на историята и горко на България!…

Коментари

коментара

Близки теми: