Пеликански полет до осмия век (ден)
По светлия маршрут „Пасха – Антипасха“
На Възкресение и в следващите дни радостна тръпка прелетя из целия фейсбук – социалния пробен камък, представителната извадка за настроенията в обществото и поднебесно онлайн пространство, в което има и злоба, има и доброта. При все конфликтите, дори тазгодишните антипасха настроени празнуваха… Пасха. Дори онези, които хулеха Православната църква, отбелязаха празника, установен от нея. С вероизповедта, че Спасителят възкръсна. Сякаш светът пандемично се помири с Новината.
Любопитното е, че по отношение на Богослужебния живот на Църквата, на Второ Възкресение (миналата неделя) и днес, на Томина неделя, евангелското четиво е едно и също. Ок, де, днес добавяме още 2 стиха. Но в конкретика – след малко.
Как и защо обаче преживяваме тази богослужебна и същностно-житейска рамка? Какво има да ни каже тя, особено в тези светли дни? Това пътуване ли е и ако да – към какво? Защо два пъти с Тома бъркаме в раните на Христос? Само два пъти ли бъркаме в раните на Христос? Сякаш си струва да поразсъждаваме по тези въпроси.
Миналата неделя бях на второвъзкресна служба в „Св. София“. Преминах по слънчевите павета между големите централни храмове, сред тих безметежен град, осъмнал полупразен и полуповярвал след Чудото. Няколко репортерски екипа с прилежащи ПТС-станции усмихнато и вяло правеха живите си връзки. Неизбежните кесии и хартии във въздуха. И някакво странно омиротворение и лекота. Проврях се през тясната врата, напоих с потропване и отъркване обущата си в черджето със спирт. Вътре имаше десетина души, не повече. По 4 стола на ред (преди бяха толкова по 3), раздалечени на разстояние от недочуване и неразбиране, ако искаш да поздравиш с празника анонимния, поради маска и изобщо, не толкова близкостоящ до теб.
По-късно се прочете евангелският епизод с Тома, който слага ръце посред ребрата на Възкръсналия Христос и изповядва „Господ мой и Бог мой“, а Последният (и Първият) му казва: „Тома, ти повярва, защото ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали“. Тъкмо така приключва четивото.
Но как именно се прочете то? Ами, на цели 7 (седем) езика…
Младият о. Васил започна с черковнославянски.
Предстоятелят о. Ангел пое на иврит.
О. Йоан продължи на немски.
Иподяконът (и главен редактор на Портал „Култура“) Тони Николов го изчете на латински.
Преводачът на Маркес, Борхес, Кортасар и Песоа – проф. Румен Стоянов го изчете на португалски (бил е и дипломат в Бразилия)
Ангелогласният певец – едно албанско момче – чѐте на своя език.
И накрая юначният дякон, грамаден и здрав като сплав от същий исполин и Боримечка (извинявам се, последните двамина не ги познавам по имена), завърши на съвременен книжовен български.
Малка Петдесетница на Възкресение. Томината Блага вест – „Господ мой и Бог мой!“ – която достига до всяка нация и народност по света, артикулирана по милост разбираемо за всички. Този акт е и символ, и същност. Символ, защото маркира вселенскостта на Църквата. Същност, защото действително касае всекиго всякога. Касае неговото/нейното спасение. А какво по-важно и (на)същностно от спасението на душите ни?! Или – блажени са онези, които не са видели, НО СА ЧУЛИ, и са повярвали.
Кратък прелет над привидно друга тема. Или всъщност взор-завръщане още по-назад в Богослужението през Страстната седмица. На Разпети петък, привечер, се служи Надгробен плач или Христовото опело, тамянено напоено и опоетизирано със силни метафори, образи и фигури на езика. Ето един стих:
„Като пеликан,
о, Ти Боже, наранен в ребрата,
Своите деца умрели днеска съживи,
като им преля живителни струи!“
Впрочем има и такива древни иконни изображения – Христос като Пеликан, който жертвено се е самонаранил (самонакълвал) и е обагрил ефирното си оперение в алена кръв, за да нахрани своите гладни малки, пъхнали човчици в корпуса на красивото му тяло.
Има нещо в тази птица, защото тя е свещена и за мюсюлманите, например, които имат предание, че този пернат гигант някога е пренасял камъни в своята характерна устна кухина-торбичка, за да издига светилища в Мека. Присъства, да речем, и в хералдиката на розенкройцерите, но нека се върнем на нашата чиста и истинна Вяра.
Днес е Антипасха и това не е игра на думи, не е в онзи конфликтен, дори богоборчески и богохулен план, който иначе доминира тези дни и седмици, а съвсем коректно богослужебно и празнично поставено. Макар частицата „анти“ от гръцки действително да означава „против, срещу“, смисълът тук е „Неделята срещу Пасха“, Втората неделя след Възкресение, или „вместо Великден“. Това не е противопоставяне, а апел към миналия празник за неговото повторение. От древни времена осмият ден след Христовото Възкресение, като край на Светлата седмица, се отбелязва особено, като сам по себе си представлява заместител на Великден. Както впрочем и всеки неделен ден спомня Христовото Възкресение.
Днес, на Томина Неделя, 8 дни по-късно, четем и слушаме почти същото от Евангелието, както по Божий промисъл след 8 дни Христос се явил отново на учениците си и благоволил да откликне на разумното, твърде човешко, разбираемо и дори богоугодно маловерие на св. ап. Тома, който предния път не бил сред тях. Ние всички сме Тома и бъркаме с него в раните на Господ. Дори повече от 2 пъти. Но богослужебното повторение на този епизод може би указва неговата изключителна значимост.
На Антипасха към четивото са добавени и следващите 2 стиха до края на 20-та глава на Йоановото Евангелие:
30. И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга.
31. А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име.
Това сякаш е окончателният печат, който отвежда от осмия ден към осмия век, или Небесното Царство, Райското пакибитие, Есхатона, Вечния живот. Понеже, както е написано, дори написаната и боговдъхновена света Библия не е в състояние да побере Божиите дела на любов. Но пък един ден, осмия, но преди всичко един век – осмия, отвъд времепространството – вярваме, ще бъдем заедно с Господ в Новия Йерусалим и ще Го виждаме и общуваме с Него „както си е“.
Светлата седмица започва и свършва с Тома. Това е рамката на безграничната Божия любов към нас. Звучи парадоксално? Та кое в християнството не е, особено сега и всякога когато празнуваме обезсилената, мъртва смърт или по-добре Живота, възкресен със смърт? Може би двукратното четене от амвона на един и същи епизод от Евангелието показва, че Господ ни утвърждава във вярата, колкото и пъти да е необходимо. До степен – завинаги. В смисъла, в който отговаря и на Петър колко пъти да прощаваме – не 7, а 70 пъти по 7. Т.е. винаги. С Тома бъркаме, с осолени от греховете си пръсти, между ребрата на Христос, така както Пеликанът винаги е готов да нахрани със своята кръв малките си. Подобно нему Христос също „ни прелива живителни струи“ и това мистично ни отвежда до Причастието с Неговите Тяло и Кръв.
Чули като оглашени, видели като съучастници и дори с кървави ръце, сякаш извършили оправдано и разумно престъпление, отново и отново стоим насреща Му, а той ни казва: „Не бъдете невярващи, а вярващи!“.
А ние с трепет, почуда и въздишка (защото е твърде вероятно отново да проявим маловерие) му отговаряме: „Господ наш и Бог наш!“.
- С благодарност към колегите от сайта „Добротолюбие“, които тези дни припомниха историята с Пеликана, превеждайки кратка проповед на о. Йоан Сакелариу.
