Пренареждане

Не пробвай с два крака колко е дълбока водата. Има такава поговорка. За радост  Синодът на БПЦ постъпи благоразумно. И не пробва с двата крака. По този начин спести на църковния народ тежките последствия от един зле скалъпен политически сценарий по македонския църковен въпрос, в който единственото нещо за чудене е поведението на българската публика.

За решението на Синода вече се каза каквото трябва; дори повече. С него Българската църква даде знак, че е чувствителна към проблема, но и че разбира правилно неговата сложност; че подава ръка, но не губи равновесие. Това, което каза нашата църква е, че ще направи всичко възможно за доброто разрешаване на македонския църковен въпрос. Дали наистина ще направи всичко и какво е възможно предстои да видим.

 Засега можем да видим само колко дълбока се оказа водата.

Първите реакции дойдоха от Македония и Сърбия. Очаквано. Македонската църква благодари официално. Но неофициално църковният народ е разделен. Дори не е разделен, а по-скоро единен в недоволството си, че Българската църква е влязла в ролята на тяхна осиновителка. Това, което за нас изглежда като възстановяване на историческа сраведливост, македонците го наричат историческа несправедливост. И това българите не чуха в захаросаните репортажи за посещението на Бойко Борисов в Македония, нито в речите на развълнуваните будители.

Израз на това настроение е и огласената позиция на един от македонските митрополити, изразена веднага след оповестяване на решението на нашия Синод. Излиза, че писмото на митрополит Наум е личен принос към македонската история, защото явно не е разглеждано и единодушно одобрено на заседание на техния Синод, както се твърдеше първоначално. Остава да се надяваме, че цялото упражнение няма да доведе до още един вътрешен разкол в МПЦ. “Успокоително” е, че властта там не се церемони с неудобните духовници и ги преследва докато може – както наблюдаваме години в сагата с архиепископа на Православната охридска архиепископия, която сага приключи съвсем скоро с решение на Европейския съд по правата на човека. А тази тактика подпомага църковната дисциплина.

Реакцията от Сърбия е дипломатично изразено недоволство от решението на БПЦ. Няма изненада, освен пак да кажем – за част от българската публика. Пита се какво е очаквала тази публика, предвид отдавна ясната позиция на Сърбия по този въпрос? Достатъчно беше пояснено, че БПЦ нито може едностранно да възстанови общението с църква в схизма, нито да даде автокефален статут на МПЦ. И ако решението беше взето според исканията в писмото и натиска на подгрялата българска общественост, вероятно БПЦ днес щеше да е в ситуация да спасява собственото си място в православното семейство. Слава Богу, взето беше трезво решение и засега разколът се отлага.

Московската и Вселенската патриаршия все още не са направили официален коментар.

И сега – да се върнем към българската публика. Днес тя е изненадана – че македонската реакция е такава, че сръбската реакция е такава, че никой не се радва на нашата протегната ръка колкото би трябвало… Пита се защо е изненадана, при положение, че пред очите си има най-малко това:

Който се е обръщал към Синода на БПЦ за някакво решение знае колко обтекаемо понятие е синодалното благовремие, дори когато става дума за лесни въпроси. Когато видим Синода да “отхвърля” така чевръсто един исторически въпрос в рамките на две седмици, няма как да не стигнем до убеждението, че този въпрос Синодът не е могъл да не разгледа веднага. Значи някой иска от тях да разгледат този въпрос за няколко дни – докато през тези дни големите медии не пропускат емисия да коментират историческия момент, ведно с репортажи от посещението на Борисов в Македония с лайтмотив “дружба от векове за векове”. С други думи – има очевиден политически проект и натиск върху църквата да му съдейства. Защо не го разбра публиката ясно и не реагира срещу това?

Митрополит Наум, “дипломатът на МПЦ” както чета да го наричат македонците, направи директно до неприличност изявление преди заседанието на Синода, в което обясни, че

“Установяването на евхаристийната общност между БПЦ и МПЦ – ОА е естествен резултат и от Договора за приятелство и добросъседство между България и Република Македония и е в съответствие с евроатлантическите интеграционни процеси, към които с помощта на България се стреми Република Македония. Затова тези, които се противопоставят на това единство се противопоставят и на гореспоменатите процеси. Съответните служби трябва да проверят дали тези хора работят за интереси чужди на интересите на двете страни, или го правят от незнание. Според Светите отци невежеството е най-голямото зло.”

Всеки, който е прочел това, би трябвало да е сигурен, че в проекта не става дума за вик на македонския църковен народ, нито за обич и майчинство, а за търсене на това кой да реши проблема на МПЦ, и то особено – на нейното ръководство. Нещо повече, той е завършил с нещо като предупреждение:

“И накрая, в светлината на глобализацията, е по-вероятно да ни молят да влезем в единство с православните църкви, или дори да ни накарат насила, отколкото да продължаваме да бъдем изолирани. В случай на бързо решаване на спора, който Гърция има с нашето име, със сигурност ще се реши и статутът на МПЦ, а БПЦ тогава ще разбере, че пред Бог е пропуснала.”

Нали се появи в медиите това арогантно признание – защо не беше достатъчно на трезвите хора да разчетат политическото мероприятие през тази реч?

Беше пояснено добре, че проблемът на МПЦ не може да се реши по описания в писмото начин. Въпреки това много напористи общественици призоваха и дори стояха пред Синода сутринта преди заседанието, за да го вдъхновят да направи нещо, което не бива да направи. Сред тях – и министърът на отбраната. Ако има политика, има ли църква в тази активност – защо не се запита публиката?

Най-лесно се водят за носа предсказуемите хора. А най-предсказуемите хора са тези, които не могат да мислят. Защото те обикновено слушат някого. И е достатъчно да знаеш кого слушат и какво ще каже той, за да предскажеш какво ще мислят и те. Така работи.

Църковната общност в България и Македония не знаеше за този проект. И когато научи, тя видимо отказа да помисли. След кратък момент на стъписване, необходим за съчинителите на конспиративни теории – все пак да преработят една специфична материя, тя просто за пореден път се раздели. Но този път разделянето прие причудливи форми. До степен да чуваме хора, които са съветвали Синода да не предприема нищо, да го критикуват, че е отговорил половинчато; други, които сутринта са наричали българските владици “предатели” затова, че отказват да влезем едностранно в евхаристийно общение с МПЦ, вечерта да ги обвиняват, че изобщо са приели да отговорят на писмото.

Защо е изненадана и объркана българската църковна общност; защо е нездрава и непоследователна; защо е разединена? Защото от години в България когато събираме две и две не получаваме четири, нито да кажем три или пет, а получаваме Изток или Запад. И докато това не се промени, докато не се научим да смятаме правилно (а когато не можем – поне да питаме тези, които могат) по–добре да намалим звука, да поседнем и да помислим. Може би и да пийнем чаша чай, по съвета на стареца Софроний към един млад подвижник (“Стой на границата на отчаянието, а когато не можеш повече, отдръпни се и седни да изпиеш чашка чай.”)

Макар да не сме подвижници; и макар да сме заслужили по-скоро обичайната чаша студена вода… Но пък сме на границата на отчаянието.

 

Снимка: в-к Труд

Коментари

коментара

Близки теми: