Призраци от Сурдулица

Тази година отбелязваме тъжни стогодишни юбилеи – Първата световна война, революцията в Русия… И двете събития донесоха тежки последици на България и на балканските народи като цяло.

Първата световна война е позабравена в Европа, но на балканска почва все още мнозина живеят в нейната атмосфера, сякаш така и не са излизали от окопите – не могат да се освободят психологически от времето, когато нашите предци са се избивали като кучета.

Решението на Сръбската православна църква да канонизира “мъчениците от Сурдулица”, тоест жертвите на политиката на българските окупационни власти в Сърбия по време на войната, очаквано предизвика раздразнение в нашата страна. Нищо чудно. У нас за тези неща не е прието нито да се говори, нито да се пише, и мнозина чуват сега името “Сурдулица” за пръв път в своя живот.

Сурдулица е малко градче в югоизточна Сърбия, недалеч от българската граница. За незапознатите ще напомним, че през 1915 г. сръбската войска е разгромена от съвместно действащите български и австроунгарски сили и принудена да се оттегли през албанските планини на юг. Сърбия е ликвидирана като държава, територията ѝ е поделена между България и Австро-Унгария. Границата минава по река Морава. Българската окупационна зона има за център Ниш.

Самата Сурдулица става известна с многобройните си жертви от местното население. Българските власти упорито държат, че местните хора са българи – според известния афоризъм на Бай Ганьо: “Вие сте българи, ама се сърбеете” – и несъгласните с това са подложени на гонения. Сред избитите без съд и присъда, чийто брой по различни източници варира от няколкостотин до няколко хиляди, има свещеници, учители и други представители на интелигенцията. Някои са измъчвани, някои са умъртвени по жесток начин.

През 1917 г. в българската зона избухва бунт – т. нар. Топлишко въстание. И то е потушено с голяма жестокост. Оцелелите въстаници са държани заедно със семействата си в нещо като концентрационни лагери. Големи са жертвите сред мирното население. Според твърденията на сръбските историци броят на загиналите стига до 20 хиляди души*.

Какво да кажем за всичко това? Поведението на нашите окупационни власти в Сърбия, Македония, Беломорска Тракия през двете световни войни е тема-табу в нашето общество. За тези неща днес се знае много малко и се говори още по-малко. Трябва да отбележим обаче, че зверствата в Сурдулица са били признавани от историците на царска България.

Като българин се срамувам от това, че мои сънародници са вършели безчинства в чужди страни. Разбира се, не можем да смятаме, че вината за всичко, което се е случило на Балканите, е само наша и ничия друга. Действията на сръбската полиция и войска по време на насилствената асимилация на българското население в Македония не са в никакъв случай по-добри, а са и по-продължителни като време – става дума не за две-три години, а за десетилетия терор.

Но не можем и да се оправдаваме с това, че другите са още по-жестоки от нас. Едното злодеяние не оправдава другото, единият катран не избелва друг. Ако сме европейци и християни, трябва да зачеркнем с твърда ръка тези срамни страници, да се отречем решително от палачите, па макар и те да са носели български имена, – да кажем категорично, че не ги смятаме за свои.

А те не са били по-милостиви и към собствения си народ. Същите хора или подобни на тях са удавили в кръв Септемврийското въстание, разпасали са терора през 1925 г., когато загива цветът на нашата интелигенция. Моят дядо Йордан Керезов, по онова време ръководител на младежката организация на БЗНС, се е спасил на косъм от фашистките джелати**. Впрочем, през последните години и това май започна да става табу – и за тези зверства на палачите на нашия народ не бива вече да се казва нищо. Не е имало злини в тази страна преди Девети!

Но да се върнем към Сурдулица и бесовете на балканския национализъм. Тези вражди между балканските народи са ужасни. Хора, които едва се различават като мислене, култура, начин на живот – ако се различават изобщо, – хора с еднаква вяра, кръв, език, обичаи се подозират, и се мразят, и се страхуват един от друг, сякаш човекът от съседното село от другата страна на границата не е същият като мен и теб. Това е чисто балкански синдром. Уви, позната ни е ситуацията, не твърде рядка в балканските села, балканските родове, когато братя се намразват за цял живот, дали заради бащин имот или заради нещо друго, и се дебнат до смъртния си час с ожесточението на най-грозни душмани, – предавайки враждата по наследство на своите деца и внуци.

И днес в нашето общество има хора, които живеят с омраза към съседите, които вярват, че всички нещастия и несполуки в техния живот са дело на злия сърбин, румънец, грък… Според тях България трябва да се гради върху костите на “враговете”, да се утвърждава, ако е възможно, за сметка на всички останали. Не така обаче са разсъждавали бащите на нашата държава, най-благородните хора на нашия народ. Нашите възрожденци, Левски, Ботев, Вазов са мечтаели за братство между балканските народи, за общо дело, за “балканска федерация”. Същото са искали и най-добрите представители на другите балкански нации.

Именно враждите между нас са ни направили слаби. Има такъв термин – “балканизация”. Днес Балканите са разпокъсани на малки, слаби държавици, често подозрителни и недружелюбни една към друга, което ги прави лесна плячка за всеки завоевател, играчка в ръцете на великите сили. Ако някой е искал да разпокъса и отслаби максимално хората на този полуостров според принципа “разделяй и владей”, то той е постигнал идеалния резултат. Дори общата опасност, общият враг не може да ни сплоти. По времето, когато Македония е била все още под робство, българските, гръцките и сръбските бунтовници са зарязали своя поробител и са се избивали едни други. Вместо да действаме заедно срещу неприятеля, ние сме се клали помежду си като абсолютни диваци. Днес заплахата от Изток се надига отново – а ние пак сме разделени, скарани, слаби.

Миналият век беше тежък за семейството на балканските християнски народи. Много се карахме и много злини си сторихме. Християнството познава лек и за такива мъчителни възли от миналото и той се нарича “покаяние”. Но могат ли да се покаят не отделни хора, а цели нации? Особено ако това са балканските нации с тяхното твърдоглавие, надменност, гламавщина, жестокост?

Труден въпрос. Много по-лесно е да се покаеш за личните си грехове, отколкото за греховете на своя народ. “Ние” е по-силно от “Аз”.

И все пак това е единственият изход. Покаянието и взаимната прошка са единственият мехлем за тези рани.

Накрая няколко думи и за решението на Сръбската православна църква. Не знам дали то е взето поради чисто църковни, духовни мотиви, или в него има и политическа страст. Ще умиротвори ли то душите на хората, или ще разпали отново стари ожесточения, незагаснали въглени на горчивината и враждебността? Загиналите в Сурдулица са мъченици в човешкия, но не и в църковния смисъл на думата; те са жертви на политика и национализъм, а не на религиозни гонения. Тази канонизация е поредната от серията “патриотични” канонизации, които станаха през последно време модни в православния свят. Така отново се смесва религия и политика, вярата става инструмент на патриотичното чувство.

Нека почитаме паметта на избитите в Сурдулица, но заедно с жертвите на всички братоубийствени конфликти на Балканите, а не отделно от тях и противопоставено на тях. Само така паметта за загиналите от всички народи ще ни обедини в една обща скръб, солидарност и желание за по-добро бъдеще, в което тези неща вече никога няма да се повторят.

Прекалено често сме били заложници на собствената си история. Когато ние, балканците, отваряме старите гардероби в своите жилища, ние намираме там призраци и кости от миналото. Дано имаме сили да преодолеем това тъжно наследство и да оставим по-добри Балкани на нашите деца.


* У нас вероятно мнозина ще поставят веднага под съмнение тези цифри. Не мога да кажа нищо по този въпрос, но лично аз бих потърсил преценката на независими историци – нито сръбски, нито български, – защото на Балканите всеки народ тегли истината към себе си. 

** Дядо ми е известен деец на земеделското движение, участва в Септемврийското въстание от 1923 г., след въстанието прекарва няколко години в нелегалност. Амнистиран през 1926 г. лично от тогавашния министър-председател Андрей Ляпчев. След Девети като близък съратник на Г. М. Димитров и Никола Петков е изпратен в концлагера Белене – както се казва, сърбал е попарата и на едните, и на другите.

Близки теми: