Радикалните въпроси и радикалните отговори

Мой приятел прекара част от летния си отпуск в един от най-големите манастири в България и беше впечатлен от огромното множество народ, което посещава обителта ежедневно. Той бе констатирал, че за съжаление повечето хора правят това съвсем повърхностно, главно като посещение, свързано единствено със запалване на свещ, освещаване на икона за автомобил или закупуване на толкова модерните „гривни-броеници“.

Тези броеници, според всеобщото мнение, пазели носещите ги наравно с червените конци, завързани на китката. Други многобройни посетители се кръщавали или венчавали по предварителен списък, който целял стриктното спазване на реда. След извършването на т.нар. от тях „ритуал“, християните се отправяли към ресторантите, а след това и по родните си места.

Сигурен съм, че такъв модел на църковност не се отнася единствено до този манастир, а е характерен за повечето големи църкви и манастири в България. Съвсем естествено възниква и въпросът, щом манастирите имат такава посещаемост и толкова много хора се кръщават и венчават в енорийските църкви, то къде са всичките тези християни, когато Църквата събира своите верни по време на св. Литургия? Защо Църквата има висок авторитет в българското обществото, а няма никакво влияние в него?

Отговорът на тези въпроси може да бъде само един – нашето християнство в повечето случаи се изчерпва с чисто формални проявления на църковност. Това означава, че Църквата за много от нас е сведена до нивото на ритуал или обред (достатъчно е да чуем или прочетем представянето на големите църковни празници по медиите). За голяма част от българското общество църковният живот принадлежи изключително на миналото, а днешната роля на Църквата почти изцяло се изчерпва в декориране на съвременния живот. С такова съзнание за Църквата съвсем естествено християнството в България представлява „частичен възглед за света“; свежда се до индивидуална вяра, до нивото на естествена религия, която не се отличава от останалите религии, които предлагат „набор от морални норми“.

Трябва да сме наясно, че такава „вяра“ не може да задоволи глада и жаждата в човека за смисъл, не може да даде отговор на истински важните екзистенциални въпроси, тревожещи всяко едно поколение. Такъв вид вяра остава на нивото на правилата и нормите, на идеологията, облечена в чисто формални външни действия. Тя представлява комфортно задоволяване на религиозните потребности и не поражда вътрешни кризи. Това е вярата на номиналния християнин, който съвсем естествено не е доволен от институционалния облик на Църквата, не разбира съществуването на църковната йерархия, като в най-добрия случай я възприема като власт, която трябва да организира и изпълнява социална мисия в обществото (да прави хората по-добри или младежта – по-морална).

За номиналния християнин клирът е пирамидална структура, която притежава професионално знание и представлява посредник между сакралното и профанното (разделение, което всъщност Църквата никога не е познавала).

От гореизложените факти става ясно, че от една страна, повечето българи, които имат добро отношение към Църквата, формално участват в нейния живот, а от друга, че Църквата има несъществена роля в живота на съвременния българин. Процесът е двустранен. Поради това произнасянето на Църквата по биоетични въпроси, по въпроси на нравствеността и социалните проблеми не се разпознава като сериозно. На Църквата ѝ се заявява, че нейният инструментариум е остарял и принадлежи на миналото, че нейното служение в секуларното общество трябва да бъде единствено в рамките на църковния имот, нейната обредност и социалната работа с нуждаещите се. Най-притеснителното обаче е, че самите християни мислят по този начин за себе си, което определя техния двойствен начин на живот, генериращ огромно чувство за вина. Тази вина се поражда от сблъсъка между това, в което вярват, и неприложимостта му със съвременния начин на живот. Оттам и въпросът: как може номиналният християнски живот да се преобрази в автентичен?

Един млад човек отива при Христос и задава най-радикалния въпрос, описан в Евангелието: „Учителю благий, какво добро да сторя, за да имам живот вечен?“ (Мат. 19:17). Въпросът показва, че младите хора задават най-съществените въпроси и затова не могат да се задоволят и с повърхностни отговори или ритуални действия.

Христос отговаря на младежа също толкова радикално: да възлюби своите ближни и Бога както себе си, да отхвърли всичко, което би попречило на тази любов и да Го последва.¹ Христос говори на младия човек за неговото собствено желание, което би могло да ражда плодове на любов. От описаното в Евангелието по-нататък става ясно, че колкото и да звучи парадоксално, разговорът за любовта представлява риск. Ние трябва да поемем този риск, да се осмелим да чуем думите на Господа. В тях ще открием истинския критерий на нашия живот, а именно – да отговорим на Неговия призив, да имаме желанието да Го последваме и да изпълняваме Неговите заповеди. Трябва обаче да бъде подчертано, че Неговите заповеди по никакъв начин не ограничават нашата свобода, а всички наши доброволни действия по изпълняване на заповедите Му са проява на Христос в този свят. В този процес на следване и носене на кръста на любовта към Бога и ближния ни се дава възможност да преодолеем собствената си самота и отчуждение. Това означава, че Христос както призовава младежа, така призовава и нас към подвиг. В процеса на следване на Христос нашият живот се разкрива именно като възможност за подвиг и приятелство, за преодоляване на отчуждението от ближния и Бога. А това означава – преодоляване и на смъртта.

Именно поради това Църквата трябва да дава радикален отговор и на един от основните въпроси на човека: как да бъде запазен животът, как да бъде преодоляна смъртта. Младият човек, за който вече стана въпрос, пита Христос: „Какво добро да сторя, за да имам живот вечен?“ Т.е. той има предвид преодоляване на смъртта, спасение от онази „всеядица смърт“², онази „мелница на смъртта“, която обезсмисля всичко.

И разговорът за смъртта може да е рискован, тъй като мислите за нея по един болен начин се потискат, което носи ужасяващи последици. Дълбинната психология е стигнала до извода, че всички патологични душевни състояния са породени от страха от смъртта. Поради това ние се отдаваме на консуматорския начин на живот и скъпим времето, съзнавайки, че човешкото битие е свързано с унищожение.

Правилното обяснение, което Църквата дава е, че причината за смъртта е отхвърлянето на общението с Бога и падението в това неестествено състояние. Ние не потискаме страха от смъртта, а го преобразяваме във вяра и надежда. Ние съзнаваме, че състоянието на отдалеченост от Бога определя нашия начин на съществуване и оттук – Христовата жертва има за нас толкова дълбок смисъл, тъй като е жертва, чрез която се побеждава смъртта. Това е шанс, който Христос дава на всички свободно и любовно избрали общението с Него. А Църквата с това, което тя е – събрание в Евхаристията, показва по един жив начин как може да се преодолее смъртта.

Следователно изключително важно е свещениците в изстрадалото ни българско общество да дадат отговор на най-радикалните въпроси – въпроса за любовта, въпроса за доброто, въпроса за отговорността, въпроса за светостта. Отговорът трябва да е добър, за да може да се сподели с другите, а чрез този отговор ще изчезне и битовото и формалното в Църквата.

Бележки

1. А Той му отговори: защо Ме наричаш благ? Никой не е благ, освен един Бог. Но ако искаш да влезеш в живот вечен, опази заповедите. Казва Му: кои? А Иисус рече: не убивай, не прелюбодействувай, не кради, не лъжесвидетелствувай; почитай баща си и майка си; обичай ближния си като себе си. Момъкът Му казва: всичко това съм опазил от младини; какво още ми не достига? Иисус му рече: ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене. Като чу момъкът тая дума, отиде си натъжен…“(Мат. 19:18-23).
2. Смъртта е наречена така в седалния, който се пее в петък срещу Неделя Вая (Връбница).

Коментари

коментара