Режисьорите и Спасението
Здравото тяло на Църквата винаги е било нападано от вируси. Всеки от нас има различен имунитет. Един се поддава на внушения повече от друг, податливостта се измерва в милисиверти, като радиация, защото по същия невидим начин Бог действа у всеки от нас. Звучи объркано, но вие ме разбирате. Върху нашето съзнание се упражняват всякакви нечистоплътни типове, а едни от най-големите манипулатори творци са режисьорите. Когато изгледаш добър филм, разбираш, че много от тях са талантливи до безобразие, имат дарбата да влияят върху емоциите ни, а това понякога е опасно.
Киното днес не е като киното преди петдесет години. Сега манипулаторите са по-нагли. Удоволствието да изгледам филм на Вернер Херцог го сравнявам само с четенето на добра книга. Кадрите са дълги, наситени, бавни, красноречиви… И оня луд Кински с неговия шантав поглед изразява цялото човешко величие и безсилие. Но на мен ми е интересна темата за Спасението в киното, затова ще оставя Херцог и ще премина към онези, които са ме впечатлили като християни или антихристи.
Андрей Тарковски
За християни определям Тарковски и Кустурица. Дълго време исках да анализирам „Сталкер“ от този аспект, през цялото време камерата е нестабилна, трепери и мърда, което създава усещането, че „зоната“ е жива. Зоната е Църквата. Сталкерът е свещеникът. И наскоро с радост прочетох същия този текст, който аз не успях да седна да напиша, написан от друг и по съвсем същия начин, както си го представях. Тарковски е манипулатор като всички останали творци, но той се съобразява с нещо и изхожда от нещо, което е свръх него, свръх режисьорското его, свръх всеки от нас. В „Сталкер“ външният свят е Божи свят, смислен свят, умен свят. В „Антихрист“ и „Меланхолия“ на провокативния Ларс фон Триер външният свят е безумен, безсмислен от човешка гледна точка, жесток. Природата у Триер е зловеща и нечовешка, абсолютно нехаеща за болките ни, тя си има един железен закон, по който смила всичко по пътя си, детето на героинята в „Антихрист“ пада от прозореца и умира, защото майка му през това време не го гледа, заета е да се люби с главния герой и това според режисьора си е съвсем биологично, предопределено, невинно, майката просто има инстинкт за продължение на биологичния род, както падат и гният листата на дърветата, така е паднало и е загинало и нейното малко момченце, нищо драматично тук няма, казва ни гнилият датчанин.
Ларс фон Триер
Ние сме част от тази матрица според Триер. Ползвам термина на брат и вече сестра Уашовски, но го разбирам в малко по-широк аспект от фантастичния, който те представят. Матрицата е антихристова, това казва Триер, както пчелата майка управлява с волята си целия кошер и всяка пчела си има задължения, които изпълнява безпрекословно и безумно, несъзнателно, така и ние сме част от една човешка природна матрица, в която не носим отговорност за съзнанието си, съвестта е измислица, имаме си единствено биологично предназначение и нищо друго не ни определя като хора, като нещо различно от насекоми, какво сме седнали да си въобразяваме, че сме народ Христов. Природата е антихристова и ние сме част от нея – това ни се внушава от манипулатора от комунистическо семейство. Има и други разклонения във внушенията му, но те всички до едно са безутешни.
В „Меланхолия“ режисьорът ни показва нашата човешка безпомощност. Няма Бог за него, няма промисъл, няма го Спасението. Ние сме обречени и всеки един голям проблем идва при нас и ни отнася, разрушава, помита като огромен метеорит, като планета, която се сблъсква с нашата измислена, илюзорна планета и от довчерашния ни сигурен свят не остава и прашинка. Точно обратното е внушението на Тарковски. Всяко нещо има смисъл и любовта се състои от материя. Чувствата на човека са частици, които се предават по душевен път, те не са нещо въображаемо и измислено, те са закон. Любовта е закон и по него е създаден и функционира планетата, светът ни. Тя е най-висшият закон и няма по-висш. Достигнеш ли до това прозрение, оставиш ли живота си на Божията воля, изпълнявайки я, следвайки Христа, ти се издигаш до заслуженото си достойнство, до мястото, за което си предназначен.
Родил си се за издигане, не за изгниване като паднал лист. Божествената частичка у нас е свръх животинската реалност и свръх цялата планета, от съвсем друго място е и светиите са неземни същества, а ние се стремим да полетим от оковите и черупките си. Или не се стремим. И не се вълнуваме от Спасението.
Как е възможно да не се вълнуваш от Спасението си?! Умът ми не го побира. Мнозина мои близки не споделят такива мисли, но съм убеден, че вътре у тях, у себе си въпросът за душите им е важен за тях. Интимен въпрос е този. Само добрите режисьори могат да говорят по него, без да го изцапат и изкривят.
Емир Кустурица
В „Животът е чудо“ на Кустурица героят по пътя си среща край ЖП линията един усмихнат благ старец, с който си говорят. После споделя това пред други и те остават изумени – че тоя старец е отдавна мъртъв. Не и за хората, които вярват в Спасението. Не и за тези, които не са се родили, за да умрат, за да паднат на земята и да изгният като покафеняла шумка. Това, че телесата ни ще бъдат положени в земята и ще изтлеят, е истина, факт, няма да го оспорваме, но това, че душата ни е нещото, заради което е създаден целият свят не се доказва, няма как да го противопоставим на фактологията, на безспорното твърдение, че умираме с телата си. Тези две твърдения са неравностойни, но за сметка на това второто е много по-сигурно от първото. Какво като едното се вижда, а другото „само“ се вярва? Защо им е тая самонадеяност на онези компетентните като моя приятел, когото споменавам в няколко разказа вече? Значи такива като него ми твърдят, че имаме очи, уши, осезание, но нямаме сърца? Или че тия сърца са само един метафоричен мускул? Ще имате да вземате, драги мои „приятели“. Човекът е жив, за да живее. Казвал съм го и го повтарям това, но се опитвам и да приведа ирационални аргументи, а такива вие не приемате, така че хайде да се разделим и поживо поздраво аз да си ползвам собствената глава за мислене. И собственото сърце за чувстване. Мотивът с дядото, който е мъртъв, но който се явява жив на героя, е взет от разкази за светци. Тези неща не са приказки за лека нощ, нито фентъзи, а действителност, за която все повече губим очите си. Щото като останем без сърце, оставаме и без другите си входове към него, губим цялото си телесно оборудване за контакт с околния свят. Не си ли в контакт с Бога, не си в контакт и със света, живееш в измислица…
Живееш в матрица. Там изпълняваш чужда и небожествена роля.
Гледал съм няколко филма на онзи кретен Дейвид Линч. Съжалявам, че съм го направил. Този йогист, този неприкрит сатанист е по-влиятелен и от Стивън Кинг, умее да заблуди и стресира дори опитен и спокоен човек. Не да го разколебае, но да го накара да изпитва страх. Като казах йогист, той е йога последовател, а напоследък много често се налага да предупреждаваме, че йогата е антихристова, че в нея няма Спасение, че в нея има тление, че душата излиза от тялото и се губи и си остава изгубена, че Спасението е за детски чистите, а йогата е за остарелите и порасналите, изгубилите детската чистота… За да разберете колко прогнила е йогата, просто погледайте някои филми на тоя манипулатор. Само че внимавайте, опасно е, онова джудже от стаята с червените завеси, което изговаря думите наопаки може да ви накара да сънувате кошмари. Този вирус е неумолим и за него трябва силен имунитет.
