Рождественската светлина и Божието “Да бъде”

Сн.: www.orthodoxe-ikone.de

А над всичко това облечете се в любовта, която е свръзка на съвършенството, – и мир Божи да цари в сърцата ви; към него сте и призвани в едно тяло, затова благодарни бъдете. (Кол. 3:14-15)

Великият християнски подвижник, учител и поет на Църквата св. Ефрем Сириец поискал да напусне суетата и суматохата на големия град Едеса (където се бил хванал на работа в една баня) и се качил нависоко – по съвет на стареца Юлиан, на една планина близо до града. Скоро след това обаче старецът имал видение – Господ му открил, че Ефрем е избран от Него за вразумяване на народа, с живото си слово да привлича хора за Христовата вяра. Светията се завърнал в шумния град, отново започнал да проповядва… но скоро отново животът сред множеството му дотежал, както се казва в житието му – „започнал да се отегчава от постоянното струпване на народа около него“ и пожелал да се оттегли в пустинята. По пътя обаче бил срещнат от ангел, който го попитал: “Къде бягаш ти, Ефреме?”

– Искам да живея в безмълвие, затова бягам от мълвата и от изкушенията на света.

– Убой се, за да не се изпълни над тебе написаното слово: “Ефрем е подобен на млад вол, който иска да освободи шията си от ярема…”.

* * *

„Каква искаш да станеш като пораснеш?“ – миг след като попитах това едно 3-годишно момиченце, си помислих, че току-що съм задала един от най-дежурните въпроси, които възрастните могат да зададат. Който по досада може да си съперничи единствено с „Кого обичаш повече – мама или татко?“.

Но оттук нататък той периодично ще й бъде задаван, с по-особена настойчивост – след около 15 години под формата на: „Какво ще кандидатстваш?“. Настойчивост, с която трябва да се подскаже на младия човек, че вече е време да тръгне по пътя към своето призвание. Всеобщото разбиране за призвание гравитира около идеята човекът да намери своя професия, да развие някакъв талант и това да му донесе удовлетворение, усещане за обществена полезност, поводи за гордост, щастие и слава… Тежък е товарът на онзи, който се лута и не може да открие своето призвание. Мъчително е да усещаш собственото си и на околните край теб разочарование, че „все още не си намерил себе си“. Но понякога зад тази тревога, угнетяваща човека, че „не знае за какво го бива“, се крие трагичното усещане за духовна празнота от все по-мъглявия отговор на напиращия въпрос – защо Господ ме е призовал към битие…Къде е смисълът, погледнато от перспективата на вечността. …

И ето че на Рождество Бог ни даде Отговор. Изпрати ни Светлината, която свети в мрака и той не я обзе… Светлината, Която потушава всеки страх и тревога, защото обръща взора ни от небитие към битие, от смърт към живот.

По тайнствен начин Бог излиза от Себе Си, за да дойде в нашия свят. Изпрати Своя Син, Който се срещна с човека в нощта на Рождество като Сам стана Човек, доведен от безграничността на милосърдието Си, от сълзите, които ще пролее край гроба на Своя приятел Лазар, разтъжен и смутен духом в състраданието Си към нас, окаяните грешници и смъртници, които ежечасно, пак и пак  избираме греха и смъртта…

И когато се оставим да бъдем просветлени от тази Светлина – на Призвания да принесе Себе Си в жертва за нашето спасение, тогава ще прозрем, че всички (всеки според своята немощ и мяра, според уникалността на своята личност и даровете, които е получил) сме призвани за едно и също нещо – да излезем от състоянието на втренченост в себе си и да потърсим пътя към другия. Както Христос е снизходил към човека, за да го спаси от гибел. „И Бог иска от теб само това, да излезеш от себе си според собствения си тварен начин на съществуване и да позволиш Бог да бъде Бог в теб!“, казва християнският философ Майстер Екхарт*.

Всеки от своята камбанария обаче знае, че този Господен призив към човека – да излезе от себе си, за да потърси другия – което е и неговото екзистенциално призвание, понякога не е лек кръст. Дори и светиите са изпитвали колебания да пристъпят към изпълнението на своята мисия. Библейският пророк Йона се качва на кораба и тръгва в посока – тъкмо обратната на неговото призвание, посочено му от Бога…

* * *

По Божията воля св. Ефрем се завърнал в града и по-късно основал школа, от която излезли прочути учители на Сирийската църква. За него, който искал да избяга от призванието си, е казано, че небесното благоволение над него било толкова преизобилно, че понякога той молел Бога да „намали вълните на благодатта Си“. Благодарение на тази благодат в житието му се казва още, че устата му се уморявала да говори, но умът му – никога.

Всъщност умората в живота ни понякога се явява като господарка, която може да заповяда на всякакви мисли за възвишени мисии безпаметно да се изпарят от ума ни. И това е нашето голямо оправдание. Но и тук отново можем да почерпим сили от примера на светиите… Ето какво пише отец Софроний (Сахаров) за св. Силуан Атонски: „Този човек, дошъл в манастира малко след военната си служба, работеше на мелницата, където трябваше да приготвя брашно за хиляди хора. Братството на манастира като цяло достигаше две хиляди души, а и също стотици поклонници непрестанно идваха и оставаха с месеци и години. В такава суматоха живееше той, и в такава суматоха му се яви Господ…”.

Свети Порфирий също казва: „Бях щастлив да се моля и когато съм изморен. Когато бях изморен, най-усилно търсех Господа. Повярвайте в това и ще разберете, че наистина е възможно“…

Днес често казваме, че е особено изкуство и ценност да се научим да казваме „не“. Но като че ли съвременните хора сме отвикнали да казваме и „да“. В състояние на една особена топлохладност. Затова си мисля, че да казваме „да“ е не по-малко ценно от това да се научим да казваме „не“. Изумителен пример за това е гръцката монахиня Майка Гавриила, която с детска спонтанност казвала „да“ на всяко пътешествие, на всяко ново начинание, което й предстояло, дори и в ушите на мнозина това да звучало направо налудничаво. Отново Майстер Екхарт в този дух призовава: „Трябва да си свободен от „не“-то. Пита се: какво гори в преизподнята. Всички учители са единодушни: своенравието. Аз обаче ще река според истината: „не“-то гори в преизподнята… Бог и всички онези, които лицезрят Бога, в блаженството си имат нещо, което не е налице у ония, дето са отделени от Бога, то това „не“ мъчи душите, озовали се в преизподнята, повече от своенравието или от какъвто и да е огън. Истината ще ти река: докато си се вкопчил в „не“-то, дотогава си несъвършен. Затова искате ли да сте съвършени, освободете се от това „не“**.

Когато за божествените работи духът ни за сетен път се огъва между „не“ и „да“, зашеметен от хаотичната лудост на деня, то нека тогава си припомним, че в недрата на творението лежи Божието „Да бъде“. И нека Рождественската радост изличи всеки страх и всяка вътрешна пречка да следваме духовното си призвание по примера на нашия Господ!

 

*Майстер Екхарт, “Проповеди и трактати”, изд. Фондация “Комунитас”, 2012 г., стр.66.
**Пак там, стр. 64.

Коментари

коментара

Близки теми: