Свети цар Борис – светлина за българската участ

Мълчаливо е българското общество, стане ли дума за вечност. Застанали пред недостигнатите някогашни върхове мълчим… Кои сме ние и какво вършим в своята модерна и собствено наша Лилипутия?

Нали разпилени в миниатюрните си градежи, в микроскопичните си ежедневия, разтичали се в стотици посоки час по час губим небето…  А пред нас стои образът на монахът-цар, Покръстителят. Пред нас сияе неговия образ – не намерил дори достойно изображение, защото, колко икони на свети цар Борис имаме? – Две или три и това навежда мислите към нашата без-образност. Той бди над нас от небесните селения, моли се за своя разпилян народ, който почти го е забравил, който и неговите мощи не знае къде са, и паметта му не чества, почти не именува храмове с неговото свято име… Дали мълчим, изгубили представа кой е той и какво е направил за нас? – Не, дотам не сме стигнали… Но не го разбираме, не го побираме в сърцето си този образ… Все още се питаме един друг – не е ли объркал Царят Покръстител, че ни е повел към Византия, а не към Рим и запад?.. Все си задаваме въпроса трансцедентна грешка ли е това?! – Ето, така мислим ние от нашето си време. „По плодовете ще познаете”, казва Евангелието. Плодовете на Рим, плодовете на Константинопол… Но ние пак си знаем: ама защо свети Борис не е избрал западната църква? Не е ли знаел той…? И слепи сме за знаците на Небето. Глухи сме, че раят не е земен и че няма да го вкусим тук. Отвъд плоското и примитивно „добруване” на нашия „просто живот” е гледал светецът. И е избрал Христос и Кръста на Христа, защото той е вярвал, че с Кръста води своя народ към Възкресението.
Мисля си сега, дотам ли свикнахме да не се напрягаме в нашата релаксираща и забавляваща се цивилизация, че ни „товари” с много въпроси, с много чувства и много вини едно преклонение, благодарност, възторг пред неизмеримото, святото, вечното, към което преди повече от 1100 години ни е повел свети цар Борис? Защото, когато казваме: „Моли се за нас, свети Царю Борисе, Покръстителю!” как можем очи да повдигнем отвъд приземеното, монетарно и меркантилно битуване на „успяващи” човеци?!
Какво се е случило в дните на светия княз? – Ще кажете – Покръстването. Важен ли е той за нас днес? – „Да-а-а!” И това е. Дните отминават. Грижите ни затрупват. 1100 години. Толкова ли са станали?! Виж ти…
От свети цар Борис започва съзнателната ни история като народ. От него започва вечната история на българите като християни. Свети Борис, Покръстителят, прозрял в далечния девети век, че целите, които имаме като народ трябва да подчиним на единствената цел – придобиването на вечността. Тогава, в зората на нашето раждане като народ, раждането ни за небето, Свети цар Борис показал с делата си какво означава да се търси „първом царството на Бога и Неговата правда”. Тогава, българският род, облякъл чистия стремеж и бялата риза на Кръщението е последвал една-единствена цел. Днес търсим да наситим земния си глад и земната си жажда. Безверниците говорят за много работа, резултати и креативност, а мързеливците – за вяра. За вяра без дела, за думи, които нямат силата на духа. Пред нас стои образът на свети Борис-Михаил, Покръстителят. А ние приличаме на онези евангелски човеци, които вървели след Христос, не защото повярвали след чудото с хлябовете, а защото се наситили. Наситихме се, свети царю Борисе! Наситихме се и забравихме защо сме се кръстили сякаш… Наситихме се и помислехме, че Царството Божие може да бъде ястие и питие! А тогава – във времето на свети цар Борис се е случвало нашето райско съзряване, нашето пълнолетие в Христос. Не случайно след Кръщението на българите идва „Златен век”. Златото на иконите е образ на вечността. И на иконата на онова време се е явила вечността! Кръщението е дало непокварената пълнота в душата на народа ни и той в един миг от вечността създава най-хубавото, което може да бъде сътворено само от пречистени, възторжени и обичащи хора. Колко много красота идва с този устрем на очистеното и вдъхновено от Бога човешко общество! И днес, 1100 години след успението на нашия Покръстител, свети Цар Борис като обещание, като разкаяние трябва да признаем, че „всяка цел, различна от Бога ни опозорява”. Моли се за нас и нашето вразумяване, свети царю Борисе!