Стокхолмският ни синдром
Това е изразът, с който се нарича любовта на отвлечения към неговия насилник, а иначе може да се преведе като страст. Парадоксално човешко състояние, което дори бива възхвалявано от поетите… някои поети, не всички. Не го възхвалява псалмопевецът в Библията, не го възхвалява свети пророк Давид, но поетите от съвремието ни предимно го оправдават напълно и го издигат в култ.
Опитвах се да ги разбирам някога, трябваше да ги изучавам във филологическата специалност, разбрах ги, после дори им подражавах, но по едно време си зададох въпроса докъде води това и има ли следващо ниво в играта им. Първо усетих, че има застой, никакви отговори не се намират в преобладаването в страст. Просто си обичаш похитителя и стоиш на едно място. А после разбрах, че има и движение, но то е в една, как да кажа, престъпна и тъмна посока.
Когато обикнеш престъпника, когато станеш напълно зависим от своите страсти и единствено те те управляват, някой ден ще се превърнеш в същия престъпник. Като в оня филм „Бандити“ с Брус Уилис и Б. Б. Торнтън, дето Кейт Бланшет се влюби в двамата си похитители. И зрителите също са заставени от режисьора да харесат престъпниците и да искат да бъдат като тях. Причината психолозите със сигурност я обясняват логично и разбираемо, но на мен не са ми нужни медицински и научни обосновки. Мен ме вълнува повече как действа този механизъм на ниво литература. Злото е героизирано, готино, митологизирано, романтично, приятно за сетивата. Доброто е просто скучно. Много отдавна го бях споменавал – не съм срещал досега човек, който да харесва Альоша повече от Митя Карамазов. А по-шармантните типове си падат направо по автора на „Великият инквизитор“, Иван Карамазов. По-интересно е някак, по-вълнуващо.
Ама не мога да търпя повече и ще ви го кажа без никакви орнаменти – в бездната на човека, в дълбините на мрака има смърт. Струва ни се много привлекателно, но това е само маска, само външна украса на нищото. И напротив – нагоре, в доброто е трудно, тежко, мъчително, неблагодарно, но ако Бог открие пред очите ти приключението на собственото ти спасение, няма и да помислиш повече за други приключения. То е Приключението. Падаш, коленете ти се израняват, понякога политаш нагоре, порастват ти криле, после вървиш, пълзиш… Но има движение, има придвижване, има само напред и дава перспектива пред живота, не застой и не пропадане в лабиринтите на Минотавъра. Така че единственото истинско приключение е борбата със себе си и със своята зависимост от похитителя.
Време е да си говорим открито и честно. В 21 век лицемерието ни е станало наша първа и единствена природа. Чистотата е отдавна забравена и животът ни сред смрадта и мизерията ни се струва приятен, превърнал се е в топлохладко ежедневие и норма. Често давам примери от съвременни филми, защото доста от тях отразяват състоянието на душите ни. Осъзнавам, че давам погрешни примери, защото истинският православен живот няма допирни точки с тях. Отец Серафим Роуз, живял в една много подобна на нашата днешна епоха на материална беснотия, го е осъзнал и описал вече. За да бъдем истинни и нормални християни, за да сме еднозначни и за да спасим душите си, филмите и музиката на съвремието ни трябва да са далече от полезрението ни. Аз за себе си твърдя, че пропадам всеки ден, час и миг. Че пред очите ми постоянно са картини на Йеронимус Бош, а ушите ми се задръстват от звуците на ада. И това е реалността. Как да се примиря с тая реалност? Как да я превъзмогна, как да я преборя или игнорирам? Не знам. Питам ви.
Знам, че единствената значима и важна война на всеки един от нас не е с външните врагове. Бог ще даде разум и сили на хората да запазят чистотата на вярата до последния миг. Но преди да стигне дотам да остане на страната на Правдата във външния свят, човекът трябва да остане на страната на Христос в бойното поле на сърцето си. Изгуби ли битката там, другата битка е само продължение на загубата, допълнение на поражението. Няма друго бойно поле, братя и сестри. Това дето се перчим и гледаме накриво, дето спорим и си доказваме кой е повече православен, е резултат единствено на изгубените ни вътрешни битки. Защото да бихме имали смирението и праведността, които имат Божиите угодници, не бихме се превъзнасяли, не бихме били високомерни, не бихме се делили на елит и простолюдие, на посветени и игноранти, на богоизбрани и плебеи.
Аз живея в грехове. Извършвам ги и ги допускам в битието си постоянно. Не го приемайте като позьорство, а като констатация, мисля, че е добре да си давам сметка кой съм и къде съм. Поне това, след като не мога да спра да живея по този начин. Обичам оная молитва, в която се говори за „грешниците, от които пръв съм аз“, защото точно такова усещане имам. Моите грехове си тежат на моята сметка. Няма да ви занимавам с тях и да ги споделям на глас. Споделям ги с Бога, когато отида на изповед. Пленен съм от тях, да си отворя устата да кажа „Добър ден“ и вече съм ги повторил и потретил. Моят стокхолмски синдром се е вкоренил в душата ми. И знаете ли какво ще направя в следващия миг, когато допиша мислите си тук?
Ще взема молитвеника, ще го отворя на страница 226 и ще прочета Покайния канон. След това ще прочета и от Псалтира на свети Ефрем Сириец. Тези думи са писани за мене. Когато ги чета, аз воювам, отвръщам на ударите на зверовете, които са ме пленили. Смисълът е тая война да не спира. А точно това се опитват да ми пробутат враговете – примирие и приспиване. Да не чета. Да ме домързи да го направя. Да го отложа за утре. Да се оправдая с нещо друго и умът ми да не бъде в молитвата. Ще се опитам да прочета Канона. Ще се опитам да прегърна и думите на светеца, с които бие по грозните муцуни онези копелета, дето баща им ни завижда до смърт за свободната ни воля и възможността ни да бъдем приятели с Христос. Дано ми се получи. Дано Бог ми даде сили за това. Друго няма, разбирате ли? Друго няма.
Послепис: Иска ми се да ви споделя и няколко израза от споменатите книги, които ме карат да се възхищавам на точността им, а понякога и да плача: „да не бъда храна на чуждия“… „безкрайните дълбочини на греха“… „да потъваш в греховното море“… „дарувай ми трудолюбиво сърце“… „направи да поживея в святост и правда“… „Ние всички сме Твоя собственост, макар и похитени от лукавия. Вземи си Своето от него, Господи, отнеми“…
