Съборен ли беше съборът в Крит?

Съборът в Крит завърши, но споровете за него тепърва започват. Той вече внесе караници, разделение и смут в православните души. Защитниците на събора го оправдават с това, че от 14-те поместни Православни църкви са отсъствали ”само” (!) 4. ”Само” четири, голяма работа! А пък аз ще кажа, че дори и само една Църква да беше отсъствала, той пак нямаше да е всеправославен. Защото съборността е цялост и пълнота. А пълнотата е всичко или нищо. Ако липсва дори само един член от цялото, липсва всичко. Ще останете ли цялостен организъм, ако ви избодат ”само” едното око, ако ви отрежат ”само” ръката или крака, ако ви извадят сърцето, далака или черния дроб? Не, нали? Така е и с членовете на тялото Христово. Никой член не може без всички останали, както и те не могат без него. Махнете един от тях и ще остане нула. Също и Божието творение няма да е себе си, ако липсваш ти, ако липсвам аз – и дори Бог няма да е същият. Такава е Божията аритметика. В нея не само 14 – 4 = 0, но и 1000 – 1 = 0.

Но, ще кажат някои, макар да не е имало наистина пълнота, все пак по-голямата част от православния свят е присъствала на събора. Добре, да видим и това дали е така. Първо, на събора не отиде една от трите най-древни християнски Църкви в света (заедно с Рим и Александрия) – Антиохийската. Днес това е и най-преследваната християнска Църква в света, кървава Църква на мъченици и изповедници. Това, че съборът така и не я зачете, е безспорно голямо постижение, с което Фенер може да се гордее, няма що! По-нататък. Освен руснаците, българите и грузинците, на събора не бяха представени и други многомилионни нации като украинците, молдовците, белорусите, македонците. На него не присъстваха също и Японската православна църква и Православната църква на Америка – пак милиони вярващи. Общо става дума за стотици милиони православни християни – две трети от православните по света не бяха представени на ”всеправославния” събор! Е, що за събор беше това? Съборен ли беше наистина той?

Църквите, които не отидоха на събора, не бяха настроени антисъборно и не искаха да го провалят. Те просто искаха да бъдат изслушани, да бъдат чути – нищо повече. Въпросите, които те поставяха, можеха да бъдат обсъдени по човешки, по християнски, по братски, а самият събор, без да се отменя, да се отложи за известно време. Всичко това беше само въпрос на добра воля, на взаимно зачитане и диалог. Но Фенер не пожела. Мнението на несъгласните беше просто погазено – с безпрецедентна арогантност и жестокост. ”Аз съм господарят тук! А вие всички млъквайте и се подчинявайте” – такова послание дойде от Истанбул, безцеремонно и грубо като жандармски крясък. Е да, но не всички са готови да стоят ”мирно” и да козируват. Православието не е казарма. Насила хубост не става – е казал народът. Тези методи са остарели и вече не работят в наше време. Фенерските амбиции ще си останат само амбиции. Ние не се нуждаем от ”православен папа” – и колкото по-скоро Фенер разбере това, толкова по-добре ще е за всички, в това число и за самия него.

С такива методи можеш да направиш комунистически партиен конгрес – но не и всеправославен събор. Да, съборът беше свикан и се състоя, но ще бъде ли той приет от православната пълнота? Ще го припознаят ли православните християни, пръснати по света? Само това ще е критерият за неговата автентичност и съборност. Аз не мога тук да дам отговор на тези въпроси. Времето ще покаже. Животът ще покаже. Ако той е бил наистина благодатен и съборен, то това ще си проличи от рецепцията на Църквата. Историята ще сложи всичко по местата си, както е правила винаги. А засега  ние можем само да затворим в книгата ”История на Православната църква през ХХI век” страницата, озаглавена ”Критският събор, който трябваше да бъде всеправославен”.