Ти си по-важен
Неделята за прошка вече стана част от виртуалната реалност. „Простено-прости!“ се разменя в социалните мрежи като поздравителна картичка, която тази година се поразреди, тъй като се конкурираше с бабо-мартенските привети. Трябва да приемем, неохотно може би, че търсенето и получаването на прошка по интернет все пак е донякъде оправдано. Както и да го погледнем, интернет е част от каналите за комуникация днес. В тези мрежи сме уловени през повечето време и тъкмо там водим най-жестоките си сражения, които за жалост имат потенциала да превръщат виртуалните „поражения“ в съвсем реални психосоматични процеси. Често няма как да видиш тези хора от мрежата, нито ги познаваш, но те съществуват и са обект на твоето въздействие; така че да поискаш прошка, задето волно или неволно си ги смущавал чрез писанията си, е уместно.
Дали е уместно обаче превръщането на църковната традиция в сладникав интернет ритуал? Сантименталните картинки, умилителните сърчица, сълзите и дечицата с молитвено сплетени ръце, които искат прошка от ваше име на цялото виртуално човечество, или казано с една дума – дали е уместна пошлостта? В медиите темата за прошка се въвежда с халва, огньове и кукери и се свързва с берекета през годината. Но дали са пошли само фолклорните традиции и сантименталните картинки. Всъщност, има и други начини да се подмени смисълът на традицията за взаимно опрощение. Например – да поискаме прошка, като игнорираме човека, когото сме обидили. Най-лесно можем да го постигнем, като вместо да потърсим прошка за нашите постъпки, искаме прошка за това, което „сме“; за това, че да кажем сме лоши хора.
Сред многото поучения за прошката, които заливат „православния“ интернет тези дни, попаднах на един текст, който съветва тъкмо това: да не търсим прошка за обиди, които сме нанесли, а някак направо от корена – за нашия егоизъм. Този съвет е може би дълбоко правдив и подходящ за хора, които до такава степен са избистрили и извисили своето отношение към другите, че е останало да се тревожат само за скритите движения на сърцето си. Но по отношение на нас, които раняваме и на дело, той предлага едно много опасно удобство – отлична възможност да преместим разговора върху себе си и върху нашите проблеми, върху нуждата ни те да бъдат признати и да бъдем подкрепени, в това число – като получим прошка. С една дума – да останем главния драматичен герой в тези малки наши великопостни събития, вместо герой да бъде другият човек, другите хора, които сме наранили, и по идея най-вече този ден в годината сме готови да се изправим пред този факт. Защо е пошло да се иска прошка по такъв начин? Защото не се изправяме наистина; а лицемерието винаги е пошло.
Сещам се за една приятелка от университета, която за своите двайсетина години беше стигнала до прозрението, че най-добрият начин да зарежеш някого е да му кажеш, че не го заслужаваш. Това е просто съвършено – обясняваше – заковаваш нещата, човекът няма какво да направи, няма за какво да се сърди и на кого. Ще попитате какво общо имат такива приказки с прошката. Същото – лицемерието. Истината е, че ние не зарязваме хората, защото не ги заслужаваме; цяло чудо е изобщо да ни мине през ум такава мисъл. На второ място – знаем, че човекът въобще не се интересува дали си мислим, че го заслужаваме или не. Той има своите причини да е с нас и решението ни чисто и просто го наранява. Такива са фактите. Но нашето лъжливо самобичуване ни дава възможност да затворим ситуацията по манипулативен начин с изхода, който ни е най-удобен: да бъдем свободни, като не оставим пространство на другия да говори за чувствата си, нито да поиска от нас да направим нещо по въпроса. Защото всъщност не ни интересува връзката с него, нито да знаем как се чувства в действителност.
Така и с прошката, която се върти около нас. Всъщност, хората не се интересуват истински какво мислим за себе си – дали намираме, че сме егоисти, дали смятаме, че живеем само за себе си, какви хора мислим, че сме ние… ние, ние… Ако някой е избрал да бъде до нас, той ни познава и има своите причини да е там. А ако не е избирал е още по-малко вероятно да се засегне от това какви хора сме по принцип, какъв е нашият темперамент, как сме възпитани в детството си, колко успешно или неуспешно се осъществява нашето личностно развитие и т.н. Не това наранява хората. Наранява ги нещо, което сме казали или направили, и за което трябва да се тревожим в отношенията си с тях – не за начина, по който сме се сложили като личност, а за това, което е претърпял другият поради нас.
Да искаме прошка значи да излезем от себе си и да отидем при другия човек. Да можем да му кажем – ти, връзката ми с теб е по-важна от това, което ме караше да постъпя така или иначе, и да те нараня. Не съм по-важен аз с моите причини, убеждения емоции, нужди, идеи и идеологии, не са по-важни моите грешки или дори моята истина, в които нямаше място за любов. Ти си по-важен от всичко това. Прощавай, защото ако любов нямам, нищо не съм. (I Кор.13)
