Той прости на всички
Преди години прочетох в отминалия вече вестник „Демокрация“ следните редове: „Само смъртта на дядо Максим може да промени ръководството на БПЦ, а не тромав орган, какъвто е Църковно-народният събор.“ Бях от новоначалните тогава, и по детски бързо и окончателно определих отношението си към разкола през тази статия. Тя говореше на интуицията ми не само за изкривено църковно съзнание, но и за нездрава чисто по човешки психика. Не повярвах, че може да напишеш и споделиш публично такова нещо пред очите на този, за когото се отнася; бил той патриарх или не. Толкова за църковния дух на онази демокрация.
Гледайки разкола, постепенно научавах, че не всичко, което пише, крещи или проповядва християнски лозунги, е църква. Особено пък православна. Че Църквата е семейство, а семейството е там, където си обичан и обичаш. Любовта не може да се сбърка.
Патриарх Максим си отиде. Години след като отмина този разкол, докато идват и отшумяват нови удари върху Църквата в България, нови трудности и нови грешки. Той беше верен на обетите си, верен на Църквата, верен на убежденията си, че с мир и търпение трябва да се търси решение на конфликтите. Беше верен в служението си. Отиде си някак неочаквано, въпреки напредналата си възраст. И мълчаливо отвори един огромен въпрос пред църковната общност в България: бяхме ли ние верни.
Да си верен не означава просто да вярваш и да се подчинявяш или да служиш. Да си верен значи да обичаш и да се доверяваш. Обичахме ли ние, българите, нашата Църква, нашия патриарх, от когото очаквахме толкова много? Включително и да поеме отговорност и да попие цялата омраза на политическите трагедии в най-новата ни история, истерията на своите и на външните, личните амбиции и борби в Църквата и около нея, новите политически и бизнес заигравания с Църквата… Обичахме ли?
Медиите днес разпространяват изявление на Балканското Атонско сдружение, което говори за чудеса около смъртта на Патриарха. Духовниците виждат знамение в червените петна по иконата „Достойно ест“, която пристигна преди дни в България, а също и в бурята през нощта на смъртта му. Не съм виждала иконата, но живея близо до Университетската болница „Лозенец“. И наистина в онази нощ се събудихме от ураган, който бучеше и буквално тресеше сградите. Помислих, че никога, при всичките кодове червено, не помня да е имало такава буря. Вечерта беше топла и спокойна, сутринта също. Не знам какви сили раздвижиха въздуха онази нощ, но бяха мощни! И си казах, че може би действително природната стихия в часа, когато Патриархът е предавал духа си, дойде, за да разтърси съня ни. Най-вече духовния. Да подсети, че мълчанието на Патриарха невидимо държеше много стихии, пред които църковната общност удобно спеше през последните години. И че е време да се събудим, защото когато той няма повече да бди над този сън, и когато няма да има кого да подозираме, обвиняваме или жертваме, ще трябва сами да се изправим срещу стихиите. Като Църква, не просто като общество, което интригантства, политиканства и „търси своето“.
В медиите се появиха първите анализи, предупреждения и препоръки за това как да се избере нов патриарх. Бързо стана. Но не това е най-тъжното. А неспособността да погледнем на това събитие иначе, освен политически. Един професор по философия, църковен човек, призова журналистите да разследват добре досиетата на кандидатите за нов патриарх. Да разследват. Журналистите. Чудя се, ако така мислят за Църквата философите, какво ли мислят тези, които не са философи.
Патриархът нямаше досие. Но и това не се оказа достатъчно, защото може пък и да е имал, казваха журналисти, и да е изчезнало. Понеже нали знаем, че за всичко може да се каже всичко… дотогава, докато нямаме критерий да подредим това всичко. Но ако критерият е Христос, не е важно какво се е случило, а къде е истината; истината не е в случките, а там, където е Христос. И тогава няма ли да е по-лесно да приемем, че Господ повече от журналистически разследвания може да яви това, което е за явяване, и да направи да се случи това, което е добро и полезно? И че не в бъбривите тенденциозни писания (освен ако някой не вярва в безстрастието на българските медийни месии), а в простите молитви на църковния народ има сила, която спасява и утвърждава.
И друго си помислих, като си спомних онази буря. Колко самота и болка има в това да си български патриарх. Това е вярно за всяка публична фигура; и сигурно е най-вярно за публичните фигури в България. Но патриарх не е просто публична фигура, а Църквата не е просто публика. Църквата е общество, семейство, „род избран“… А Патриарх означава глава на този род, пръв по старшинство. Означава също баща. И така всички, които в годините роптаехме и се чувствахме необгрижени от Църквата, и търсехме сметка на Патриарха за неговите избори, нека пак да се попитаме на прощаване с него: дали ние го обичахме синовно? За да бъде това наистина прощаване. И ако не разбрахме докрай начина, по който той обичаше и се грижеше за Църквата, да се попитаме за нашата способност да се грижим и да обичаме.
Патриархът си отиде тихо, след като прости на всички всичко, което понесе. Отиде си с болката да осъзнае, че вече не може да влияе на решенията за управление на Църквата. Можеше само да се моли. И вярвам, че ще продължи да се моли за нас и за Църквата в България там, където е сега. Вечна му памет!
Да се помолим и ние.