Щрихи върху вечния спор за превъзходството на пола
Отново е март, толкова женски – раждащ пролетта, но и толкова терзаещ душата ми. Почти всяка година във времето на „отдание“ на празника 8-ми март и в навечерието на 25-и март – Благовещение (като че ли за първи път) в главата ми се пораждат мисли за това кой от двата празника повече заслужава да е ден на жената и защо ли е необходим въобще такъв празник, за да се приоритизира жената пред мъжа.
Факт е, че днес и двата празника се почитат от едни и се пренебрегват от други. Няма да влизам в риторика за това кой от „профилите“ на двата празника отговаря повече да е празник на майката и жената, защото всеки човек съобразно своите възгледи и убеждения е свободен да избере кога, как, какво и с кого да празнува…
Замислена над този философски дискурс, в ума ми се прокрадва друг – за радикалния феминизъм и крайния църковен консерватизъм, граничещ с фундаментализъм и мракобесие. За мен и двете явления са заредени с крайно негативно усещане, възприятие и преживяване. И така, насочила мисли към феминистката еквилибристика и мракобесната риторика, пред мен изниква образът на жената според едната и другата версия за женския пол. Два образа, нямащи нищо общо с представата ми за жената и нейната роля на майка и съпруга.
Връщайки се назад във времето на студентските си години, в мислите ми изплуват нескончаемите спорове „дали жената е човек“ и защо жената не може да бъде ръкополагана в духовен сан. От дистанцията на времето сега си давам сметка колко безсмислени, смешни и безполезни са били тези студентски дебати. Няма как, когато се връщам в рояка от тези прашасали спомени, в съзнанието ми да не изникне образът на един колега, който, в стремежа си да запази своята душевна чистота, не общуваше с нито една от нас (неговите колеги състудентки).
Един ден след приключване на семинарното упражнение, което беше белязано от такъв спор, в който същият колега беше докарал своя състудентка (дъщеря на архиерейски наместник) до плач, аз се доближих до неговата банка и го попитах какво смята за Божията майка – нали и тя е жена. Без да ме поглежда, с тон като от отвъдното, ми отговори: „Ти с Божията майка ли се сравняваш… като искаш да знаеш какво мисля за Пресвета Богородица, чети светите отци, там ясно пише. Аз мисля това, което и те мислят„. С наведена глава и почти засрамена от „неразумното си поведение да задавам въпроси на мъж“, тръгнах към своята банка, когато в един момент след себе си чух неговия глас, който ме наставляваше: „Знам какво искаш да чуеш от мен, няма да го чуеш… И запомни, че жената е в основата на всички злини на света със своите съблазни, неслучайно св. Козма Етолийски казва, че е по-добре да срещнеш дявола, отколкото жена, защото като се прекръстиш, дяволът ще изчезне, а жената не“. Леко се обърнах и го погледнах, той продължаваше да стои наведен над книгата, която четеше. В аудиторията избухна неистов смях. Не можех да разбера колегите на моята неразумност ли се смееха или на неговата деликатна откровеност. Бях първи курс и за пръв път чувах името на св. Козма Етолийски. Не знам какво съм очаквала да чуя от този колега, но за пръв път имах щастието да разбера, че жената е по-страшно нещо дори и от дявола.
В този дискурс, освен колоритния образ на моя колега и добрите чувства, с които оставам към него заради непринудената му искреност, в съзнанието ми изниква и образът на една холандка, ръководител на неправителствена организация, бореща се за правата на жените в страните от Югоизточна Европа и Азия. С нея имах удоволствието да се запозная през 2003 г. на един семинар в Утрехт (Холандия). Разговорът, който водехме, беше за това как ние, жените богослови, се борим за правата си и може ли да се ръкополагат жени за свещенослужители. Труден и отегчителен разговор, който неусетно премина към това дали съм запозната с нов феминистки превод на Библията, който се очаква да излезе в Германия и какво мисля по този въпрос. Нямах притеснението да призная, че не съм запозната с този проект и не ме интересува. Тогава тя с присъщата за западните правозащитници любезност се опита да ми обясни за какво иде реч, като каза, че през следващата година (2004 г.) в Германия ще бъде пусната Библия, преведена на „феминистки език“. Превод, над който са работили 50 специалисти от различни области на хуманитаристиката и в който е пренаписан всеки фрагмент от Светото Писание (където според съвременните активисти в борбата за защита правата на жените е допусната дискриминация по полов признак).
С присъщия ми шегаджийски тон и лека загадъчна усмивка, изразяваща моя скептицизъм, казах, че не бих се заинтересувала от този феминистки превод на Писанието. Леко подразнена от моето неглижиране към труда на 50-те специалисти, работили по този проект, тя ме репликира с думите: „Уважаема госпожо, макар че свободата и равенството на половете вече са широко застъпени, все още за нежния пол остават нерешени сериозни проблеми. Запомнете, каза тя, че Иисус е бил феминист, защото е нарушил тогавашните сексистки предразсъдъци“.
От тези два образа, изтупани от прашните ми мисли, трябваше да запомня две неща: едното е, че жената е по-страшна от дявола и затова е в основата на всички злини на света, а другото е, че Христос е бил феминист. Сблъсквайки се с феминистката еквилибристика и фундаменталистката риторика, си дадох сметка, че не искам да се припозная нито като част от феминисткия авангард, нито като част от „благочестивите ниско свели глава припадалки в църквата“.
Дразня се еднакво от жени феминистки и от жени, които за да се харесат и да покажат своето „благочестие“, се опитват да влязат в образа за жената, отстояван от тези крайни църковни кръгове. Дразня се от феминистките, които в публичното пространство постоянно „докладват“ за това как е наранено чувството им за самоценност чрез ужасяваща дискриминация в някоя реклама, медийно изказване, филм, песен и т.н.
Дразня се и от забележките на благочестиви християнки в църквата за задължително покриване на главата със забрадка по време на служба (за да не съм съблазнявала, но не знам кого – мъжете или ангелите, защото съм чувала и двете версии), или от забележките на някои свещенослужители, които в опита си да покажат, че знаят Светото Писание, ми цитират текстове за жената, която трябва да се учи в безмълвие и която щяла да се спаси само чрез раждане на деца. Не отричам и не пренебрегвам тези текстове от Библията, но се дразня, когато хора със съмнителни богословски познания вадят думи извън техния контекст в Писанието и ги употребяват без да си дават сметка за техния истински смисъл. По този повод в главата ми изниква също толкова безумен въпрос: значи ли, че жените, които са родили по десет деца, са с подсигурен билет за рая, а жени, които поради обективни причини не могат да имат деца, са обречени на вечни адски мъчения. О, свещена простота, както би възкликнал поетът.
За всеки нормално мислещ човек е ясно, че както в радикалния феминизъм, така и в религиозния фундаментализъм съществува символно конструиране на пола, а оттам и отношение „мъжко-женско“ в социален аспект, формиращ определена полова асиметрия. В Църквата тази асиметрия е основана изцяло на концепциите за „вината на Ева“ и „женската нечистота“ (менструалния цикъл). Оттук се пораждат и поведенческите забрани и ограничения, които много жени трябва да спазват след раждане или по време на менструация. Елементарен анализ на концепцията, свързана със замърсяването, както и връзката й със сексуалните идеологии, разкрива много неправилни интерпретации на естествените функции на женското тяло. В половото различие, което е биологично само по себе си, като естествена даденост не е вписана никаква йерархия. Мъжът и жената са двете неразделни части на човешката природа, затова и не могат да бъдат еднакви. Те са равнодостойни с различни функции и отговорности в живота. Ето защо ми е трудно да приема както тезата на едните, така и тезата на другите за игнорирането или превъзходството на един от двата пола. Аз съм за достойнството на пола в контекста на човешка природа, защото нито женският пол е по-достоен от мъжкия, нито обратното.
За разлика от феминистката еквилибристика, мисля, че различието в полове не трябва да изчезне, а трябва да се запази и да бъде мислено и разбирано по различен начин. Половото различие, освен че е факт, е и дар от Бога. Винаги има нещо добро и правилно в това да бъдем такива, каквито сме.
За разлика от мракобесната риторика на религиозния фундаментализъм, не мисля, че половото различие е основание само по себе си за превъзходството на единия пол над другия. Този йерархично-дихотомен модел на господство трябва да бъде преодолян, защото в известна степен се явява стимулатор за феминистки настроения в Църквата. А какво по-добро време за преодоляване на този модел, ако не сега, във великопостния период, когато човек се кае и смирява „до мозъка на костите“. Кога, ако не сега, когато всеки наш ден започва с покайната молитва на св. Ефрем Сирин: „Господи и Владыко живота моего, дух праздности, уныния, любоначалия и празднословия не даждь ми. Дух же целомудрия, смиренномудрия, терпения и любве, даруй ми рабу Твоему! Ей, Господи Царю, даруй ми зрети моя прегрешения, и не осуждати брата моего, яко благословен еси во веки веков, аминь“.
Когато всеки от нас отвори душата си и преживее тези думи, осъзнава колко безсмислени са тезите на феминизма и фундаментализма, и усеща себе си като част от пълнотата на евангелските думи: „Защото всички сте синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса; всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте. Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Гал. 3:26-28).
