490 (детска приказка)
Това число е метафора. То е резултатът от умножението 7 х 70. Но то може да означава и повече, може 490 = 497 или дори 490 = 8358, съвсем произволно избирам, а в Божиите дела да се бъркам не смея, братя и сестри. Обичам заглавията метафори. Книжниците и фарисеите ще се пробват да ме опровергаят, но нямам желание да споря с тях. Те ще кажат, че щом е записано черно на бяло, значи 7 х 70 = 490 и нито половинка повече. Нито дори десетинка. Няма шансове да е 490,33 примерно. Но аз смело бих им отвърнал, че дори сам Бог обича метафорите. Светът, създаден от Него, е поетичен и това е най-ярката му характеристика.
Разкаялият се грешник не е опасен, той е по своя си път и си остава Христов боец. Опасни са самопровъзгласилите се праведници. Тези, които практикуват прокси любов. От известно време слушам термина прокси война, война чрез трети лица, та си мисля, че има и прокси любов, изразена дистанционно, любов по принцип, а в личния живот само егоизъм. Дезертиращи бъзльовци, бягащи от прекия сблъсък със себе си, с трудностите, мислещи си, че на тая земя може всякак и че не е опасно да се живее без правила. И стигаме до най-разпространеното съвременно психическо заболяване – различностяването, оставането без свое лице, праведниците и светците са постигнали своите лица, станали са истински личности, а ние пеем оная песничка на Щурците, дето се кълнем и в това горе, и в това долу, във всичко… Важните сме си ние, дезертирали сме от носенето на кръста.
Всички понякога дезертираме. Бягаме през оградата, за да разпуснем, да позабравим задълженията. Но те са си наши. Не се опрощават, не се прехвърлят по други сметки, висят си само на нашата и са по-неотменими и от банков кредит. И ние, що да сторим, рано или късно се завръщаме обратно, защото усещаме, че не можем да изоставим кръста си, че това е като да станем шизофреници, далече от своя Аз. Важно е завръщането да бъде възможно най-бързо, по-скоро, прескачаме обратно оградата на поделението, лягаме на леглото си и се завиваме през глава, като си представяме, че Главнокомандващият няма да усети бягството ни, крием се в храстите като Адам след онова първо дезертьорство.
Всъщност, няма къде да ходим. Къде другаде, има ли място, което да е толкова отдалечено, че да избягаме от себе си? И кой друг може да ни бъде началник? Разкаянието не е игла за еднократна употреба. То е начин на живот, стил на възприемане на околната среда, метод за съхраняване на посоката и душата. Откажеш ли се да станеш след ентото си пропадане, примерно двеста и седмото, за какво ти е била цялата борба? Дезертьорството се наказва със смърт и на това бойно поле. От лотарията ни се падна толкова съдрано временце, в което всички и всичко се опитва да те убеди – не ти е нужна тая тежест, няма такава борба, сами си я измисляме, откажи се, братле, не си за тая работа, нямаш шансове, бъди реалист и разбери, че мястото ти е в калта, не се опитвай да надигаш муцуна нагоре, стой си там, там ти е добре, виж каква естествена среда, дето апостол Петър казва, псето все се връща на бълвотината си, не си въобразявай изобщо, че можеш да бъдеш мъж и войник, ти си просто животно, плъх, мишка, псе краставо, за какъв се мислиш! Ето такива или подобни бръмбари жужат в кухата ти кратуна след поредния ти опит и поредното ти омазване до плешките. Мътно и кърваво ти е пред очите, но ще привикнеш.
Я се огледай, всички около теб са привикнали. Хванали са мазол на сърцето. Покаянието не е на дневен ред и даже е намразено. И изобщо, извън твоя мухлясал речник тая дума вече звучи лошо, налудничаво, смешно. Широко скроеният либерализъм, на който му липсва каквато и да е кройка, не чува тая дума, няма слух за нея. Чети си там Букай, Коелю, Фройд и Айн Ранд, припявай Имеджин на Ленън и съвсем ще се бетонираш срещу тая нагло преследваща те дума – покаяние. Точно това се опитва да обясни със своя емоционален и нелогичен език и Митенка Карамазов – бих постеснил човека малко, твърде широко, прекалено широко се е разплул, отишъл е отвъд допустимите от човещината мерки. Само това иска тоя забравен герой – към широтата да добави и едно покаяние за коригиране, за регулатор, за страж. Натрапливо зазвучавам вече, но и пропадането не е ли натрапливо, не е ли също толкова повторяемо? Само и единствено на умората, изтощението, апатията и отчаянието разчита врагът, разчита и на това да си кажеш няма враг, това е измислица…
Светът е светски, страдащ от всеядност и всеобщи убеждения, не чакай разбиране от него. И напротив, спасението ти не е от тоя свят. Няма лесно. Лесното е съмнително. Трудното доставя наслада и дава плодове. Сега е есен, интровертен сезон, дърветата и мечките постят, посвий си и ти сърмите като за начало. На теб говоря, дето си вътре у мен, спри да даваш непоискани съвети на хората, те, другите, сами могат да стигнат до същите изводи. Спри с тая твоя психотерапия и почни да имаш лични отношения с Бога, Създателя, Утешителя, Христос, няма по-важно от това. Поприбери се, не говори празни приказки, чети покайните канони и молитвите дисциплинирано, даже и да не си войник, от слабостта си се опитай, ще ти се зачете и самият опит. Представи си, че са те хванали в издънка, разбрали са за бягството ти през оградата и са те поставили за известно време в ареста. Там има хляб, вода и легло. Може да ти е малко студено, но молитвите стоплят. Точно сега нямаш право на всичко като през другите дни, когато не си в ареста. Ще потърпиш и ще се радваш, че ти е простено, че си жив. Може да ти звучи напудрено, но нямам други думи за теб, който си вътре у мен.
„Благословен еси, Господи, научи мя оправданием Твоим“ е от най-любимите ми песнопения. С Твоето оправдание ме научи* – в творителен падеж е. Защото става дума за сътворяването на душата ти, става дума за оличностяването ти, то е труд и съграждане. А не като след поредното пропадане, когато си по-долу от дъното, когато си разбит на парчета и се опитваш панически да си намериш свое човешко оправдание – ами направих го, защото еди какво си, защото друго, защото трето, човешки оправдания. Не се признават такива, те са признак само на оная адамова обърканост зад храстите, единственото, което наистина ще те оправдае е „оправданием Твоим“, Божието оправдание. Хайде, да се пазиш, да знаеш, че обратното на уважението е унижението, а обратното на покаянието е отчаянието. Пък следващия път мога да си поговоря с теб, дето си у мен, и за Псалом 50…
* Тук авторът насочва читателя към своеобразна игра на думи, като използва своя интерпретация в превода на български, различна от точния превод на тези стихове от Великото славословие: „… научи ме на Твоите наредби!“.
