Обновата на човека, зададена от Спасителя
Есето е отличено със Специалната награда на Библейската библиотека на Богословския факултет на СУ “Св. Климент Охридски” в Националния конкурс за есе “Вечната книга и ние”
Американският католически архиепископ Фултън Шийн казва, че днес има хиляди психоаналитици, които биха обяснили греха, но ние имаме нужда от това грехът да бъде простен. Имаме нужда не от обяснение на злото, свеждайки разсъжденията си до обикновена софистика – зло и добро няма, всичко зависи от удоволствието, което ще получа аз. Още св. Йоан Златоуст пише, че подобна етика не е нищо друго, освен извинение за егоизма и коравосърдечието ни.
Християнското светоусещане бих изразил с думите на Лиотар: „Злото не е просто отрицание на доброто, а и неразпознаване на злото от доброто.” С други думи, нашата нужда от опрощение на греха е на първо място нужда от доброто, нужда злото да бъде разкрито като такова и победено. Днешното време е изключително трудно за християнската проповед, защото етическата софистика се е възцарила и обяснението на греха поглъща неговото съдържание. Наистина, психоаналитиците ще обяснят греха („чувството на тревожност и вина”), но ще постъпят като Фройд с хомосексуализма – „хомосексуализмът е разновидност на половата функция”, казва Фройд, „грехът е разновидност на междуличностното общуване”, почти шеговито ми каза един психолог преди време. За да не изпразним греха от неговото съдържание – като зло, на нас не ни е нужно редуцирано обяснение, на нас ни е нужна метафизика на греха, т.е. виждане на греха не само като чувство за вина у човека, но и „всемирно отрицание на доброто (privatio boni)” (св. Августин), враг. Тази метафизика е възможна само при Бог, „Единия законодател и съдия” (Иаков 4:12), абсолютния различител на злото и доброто, Самото абсолютно Благо, което желае Себе Си (Тома Аквински), което за Себе Си е закон, и Което има властта да от-рече злото, но не в обяснение, а в прошка. Само абсолютното Добро може да прости и по този начин да унищожи злото. Но християнският Бог не просто налага закон на другите разумни същества – ангелите и нас, хората, както е в другите Авраамистични религии. Бог-като-Законодател в християнството не просто експонира Своята абсолютна воля за добро върху нас, преди това Самият Той е този Закон-в-Самия-Себе-Си и за-Самия-Себе-Си, първо у Него актуално се осъществява в Самата Му природа. Християнският Бог е Триличностен. И Законът се осъществява първо именно между Трите ипостаси на Единия Бог. Следователно този Закон, който някои хора, незапознати с християнството, смятат за ярем и „правене на трудни неща”, всъщност е самият Троичен живот. „Ако не признаем Светата Троица за абсолютната реалност и парадигма за нас, то ще изпаднем в лъжа”, пише Владимир Лоски, а Достоевски утвърждава тази истина с думите: „Ако няма Бог, всичко е позволено”. Но за да се избавим веднъж завинаги от разбирането на Закона като набор от правила, не е достатъчно само да кажем, че Законът е Самият Бог като Троица, т.е. живот, нужно е и да кажем какъв е този живот. Св. Йоан Богослов е пределно ясен – „Бог е любов” (Първо съборно послание 8:16). Изхождайки от любовта като парадигма на Божествения живот, бихме разбрали и защо Бог е Троица. Бог Отец, Който в Любовта към природата Си (като обективно Благо, по Тома от Аквино) извиква към битие Сина (Който е тази различеност-в-Себе-Си на Бога) и взаимната им Любов („едното сърце на Двамата” – Владимир Соловьов), също има другост по отношение на Тях – Светият Дух. „Светият Дух е Любовта на Отца и Сина, даряваща се на хората.“ (св. Августин) Т.е. самата природа на Бога е онто-диалогична.- Троицата се обуславя именно като Троица благодарение на диалогът, пораждащ другостта в единната природа. „Центърът за битието на Сина е в Отца, а на Отца – в Сина.“ (Елис Потър) Трябва да се каже, че Божията природа е триличностна не по някаква необходимост, а изключително заради свободната воля и любовта на Отца…
Бог твори света не за да се саморазличи като Бог (саморазличаването става у Логоса), както неправилно смятат някои, а поради преизобилие на Любов. И дори Бог желае нещо повече от простата наличност на тварното битие като факт. Тварното битие у Бога е повече активна екз-истенция, тварното битие излиза извън себе си и се целеустремява към Бога, обективното Благо, Който е и Благо за самото това битие. „Бог в своята безкрайна любов би желал това, което е извън Него и различно от Него, да стане като Него в благодатта Му.” (св. Максим Изповедник) Но как при такъв съвършен Бог и съвършена цел на тварта, може да се допусне злото, респективно греха? Пак поради любов. Ако любовта е конституитивна за самата Божествена природа, тя е такава и за тварта. Но любовта предполага другият да е свободен, за да отговори в свободата си с любов. Свободата прави любовта истинска, дори „любовта е свобода в другия” (Хегел). Това е грехът на Луцифер. „…задето се надигна сърцето ти и казваш: „аз съм бог, седя на божие седалище”…” (Йезекиил 28:2) По традицията на светите отци двадесет и осмата глава от книгата на пророк Йезекиил е за Луцифер. Бидейки херувим, „поради блясъка и красотата си” той се е възгордял и е поискал да бъде бог-без-Бога. Същото се повтаря и при Адам и Ева. „И ще бъдете като богове (според масоретския текст – „ще бъдете като Бога”)” (Битие 3:5), това казва падналият херувим на Ева – „ще бъдете богове без Бог”. Когато силата на любовта се обърне към обичащия, т.е. появи се себелюбието, ние вече не говорим за любовта, която търси другия, която е диалогична и съзидателна, говорим за нейната противоположност. Но ако Бог е Творец на света и го твори за Себе Си, за да бъде светът причастник на Божествения живот в пълнотата на любовта, като Бог е конституитивен за битието на света като ens, като същност, не само като essentia, съществуване, т.е. ако Бог е ентелехия (цел, завършеност и осмисленост) на света, без Него какво ще стане? Като богове на този свят, Адам и Ева и отговарят за него, и тяхното решение рефлектира върху тоталността на тварта изобщо. Когато Адам и Ева казват „не” на Бого, всъщност сякаш цялото творение го прави. И ако творението загуби Бога като ентелехия, то неговото битие-екзистенция също ще се загуби, няма да има към Кого да се насочва, но понеже този еон, това състояние на застиналост не е истината на творението, то ще се подложи на разпад. След като всичко съществуващо „се движи, живее и съществува” чрез Логоса, а logos означава не само „слово” и „смисъл”, но и „разум”, то всичко, което е чрез Логоса, е разумно, и няма място за пустота и неустроеност. „Всичко действително е разумно”, казва Хегел. Но при отдръпването на Логоса този свят ще се подложи в разпада и на хаотичност, на суета (Рим. 8:20). „Суета” и на еврейски „hebel”, и на латински „vanitas”, идва от думите за „празнота”. Разпадът в човека ще се изрази в делението на разума, чувствата и плътта, т.е. афектите. Разумът няма да просветлява чувствата, а чувствата ще бъдат под господството на външните афекти. От своя страна, разумът ще стане слаб. Той ще спре да познава логосите на нещата, т.е. висшите идеи за света в Божия ум, ще стане „веществен”, плътски. Ако човекът е участвал активно в съзиждането на битието чрез задаването на логоси на животните и изобщо на тварта, сега той ще спре да познава тази духовна сфера на битието. „Законите на астрономията не са написани с огнени букви на небето, а ги пише в учебниците по астрономия.” (Кант) Т.е. човекът ще учи за света от света, а не от логосите в себе си, което знание ще бъде ограничено. Но най-важното последствие за човека ще бъде неговата неспособност да пази в сърцето си Божия живот, да спази Закона. Поради господстването на плътта той ще се подложи на тление. Човекът ще се изврати поради плътскостта на сърцето си и ще тръгне подир стихиите на падналото творение. Като дотолкова ще забрави небето, че в един етап ще боготвори само земята-майка, а после ще се концентрира върху нея като механичен продукт и ще обяви господството на случайността в развитието й.
Единственият начин човекът да си припомни Небето, ще бъде като то слезе на земята. Когато Бог стане Човек. Ако Адам като обладаващ и господстващ над тварта се провали и подложи всичко на тление, то пак Адам ще трябва да го върне в пълнотата на Божествения живот. Но как ще стане това след като самият Адам, самият човек вече е зад меча на херувима, самият човек е загубил Божествения живот? Христос, бидейки и Бог, и човек, „неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно” в едната ипостас на Словото, ще извърши отново перихоресиса на Небето и земята. В Христа, в Когото обитава цялата пълнота на Божеството, Бог и твар отново ще намерят своята взаимна онтология, светът ще бъде при целта си. Но последствията от Въплъщението на Господ Иисус за човека ще бъдат невъобразими. Те започват преди самото идване на Христа, започват при Девата. „Радвай се, Благодатна”, изрича Гавриил. Това ни връща при сътворяването на човека, извикан от Бога, когато му е дадено битие. Пречистата ще бъде и старият човек, ще бъде дъщеря Адамова, но тя ще е и началото на новото човечество, ще стане втора Ева (св. Ириней Лионски). Богородица ще приеме благодатта, т.е. съучастието в Божия живот и ще приеме Спасителя в утробата си. Това е новото „да”, което руши казаното от Ева „не” на Бога. Тук Жената има изключително голяма роля, често подценявана от някои християнски деноминации. Богородица не е просто инструмент за Въплъщението, Христос не идва „като през тръба” (св. Йоан Дамаскин), Господ наистина ще вземе нейното естество, нейното тяло, затова Църквата я възпява като „Тяло на Бога” (например в стихирите на Рождество Богородично). Трябва да се каже и колко поздравът към Девата прилича на едно обръщение на Бога към Израил: „Ликувай, дъще Сионова! тържествувай, Израилю! весели се и радвай се от все сърце, дъще Иерусалимова! Господ отмени присъдата над тебе, изгони врага ти! Господ, Цар Израилев, е посред тебе: повече няма да видиш зло. В оня ден ще кажат на Йерусалим: „не бой се“, и на Сион: „да не отслабват ръцете ти! Господ, Бог твой, е посред тебе: Той е силен да те спаси; ще се развесели за тебе с радост, ще бъде милостив по любовта Си, ще тържествува за тебе с песни“. (Софония 3:14-17). Богородица е съвършената дъщеря на Сион, в Която Бог ще се посели, Която не бива да се бои (Лука 1:30), чийто дух се е възрадвал в Бога, нейния Спасител. Църквата изповядва тайната на пълнотата на човека в Девата с песента „Светися, светися, новий Иерусалиме, слава бо Господня на тебе возсия: ликуй нине и веселися, Сионе! Ти же, чистая, красуйся, Богородице, о востании рождества твоего”, където връзката Йерусалим-Сион-Богородица е ясна. След това Девата ще стане съвършеният образ на Църквата, облечена в Слънце (правдата на Бога), стъпила на месечина (величието, което Църквата има не то себе си, но от Христа), с корона от дванайсет звезди (12 патриарси и 12 апостоли), и която бяга в пустинята. Която е родила Младенец, Който ще властва над света. От своя страна, когато Христос се въплъщава, Той не приема едно човешко тяло, една душа, един нус и една воля. Св. Йоан Дамаскин казва, че човешката природа на Словото няма ипостас, няма метафизическа конкретизираност у Бога. Христос приема човешката природа всецяло, Той става Втори Адам. Това означава, че онази преграда, наложена на човека след грехопадението, в Христа изчезва и той отново може да встъпи в единение с Бога, да види нетленната слава без да умре (което става при Преображението на Тавор), да изповяда Христа с думите на Хомяков „Ти, Господи, си светлина невечерна, възсияй над нас”, да стане бог по благодат (св. Ириней Лионски) „Какво ново под слънцето”, пита кохелет, мъдрецът. „Бог!”, трябва да отговорим ние. Под слънцето се роди Бог, за да излекува раната на естеството, за да ни върне истинското Слънце, Своята правда, за да прости греха, за да ни върне в пълнотата на Закона – но не в този на камъка, а този в сърцата ни. Приел естеството ни, Господ трябва да претърпи наказанието на греха – смъртта, за да се заличи греха като онтология в човешкото битие, да възсъздаде новата ни природа. Той окача „написаното за нас ръкописание („записът” на греховете ни) на кръста” (Колосяни 2:14-16) като унищожава вината ни. При смъртта Иисус Христос е с тяло в гроба, с душа в ада и при разбойника на кръста, но по божество Той е навсякъде, неразлъчно с човешката Си природа. Ако „шеол”, мястото на мъртвите, е мрак и страх, то Бог слиза там бидейки светлина и любов. „Блистанием божества ад умертвил еси” – „Със светлината на Божествената природа си умъртвил ада”. Смъртта не може да понесе абсолютността на Бога, Той я погубва в Себе Си. Затова и повярвалите в Него при смъртта си ще намерят Него. В писмото си до Кледоний, св. Григорий Богослов пише, че се е спасило онова, което се е съединило. Съеднилите се с Христа имат живот, който смъртта не може да им отнеме, имат Христовия живот. Възкресението на Господа показва окончателната победа на Духа, съзидателната сила на любовта, която отново връща тялото от хаоса, от тлението. Чрез Своето Възнесение Христос „единява човешкото естество със самото сърце на Божествеността.” (Павел Евдокимов) И това става повратна точка. След като Христос се е възнесъл с човешкото естество, снизхожда Утешителят, Духът. Той носи утешението на Царството Божие, което ще се изпълни в душите на хората. Това Царство е Църквата, събранието на призваните в името на Иисус Христос, които носят в света Възнеслия се. Църквата е Тялото Христово, което е съставено от много членове, от нас, но всички ние сме единени от един Дух – Светия Дух. Христос чрез единението на двете природи в Себе Си е осветил и въздигнал тварта.
В Църквата, която има Духа, материята се трансцендира и става носител, тяло на благодатта, която спасява. Това са Тайнствата. Чрез Кръщението християнинът се връща във водите, при бездните, при началото на всичко (Битие 1:2) Губи душата си, за да я придобие отново в Христа. В Кръщението се осъществява реалното връщане на първосъздадената човешка природа – в чистота, която ще е готова да приема Божествения живот. Съучастието в този Божествен живот е Евхаристията. Като приел тоталната човешката природа и въздигнал я в Божествената, Господ Иисус Христос има властта да обладае всяка материя, в която в пълнота да се яви Божеството. За тази цел е избрал хляба и виното, които, от една страна, наистина да са „носители” на Божествената природа, от друга да напомнят за собствените Му Тяло и Кръв, за жертвата на любовта, за Неговия кеносис – умаление. Всичко това е за нашето спасение. Soteria на гръцки означава не само спасение, но и из-цел-ение, „правя цял” (sоos, soоzos e цял). Това е възстановяването на разума, сърцето и плътта. При приемането на Светите Дарове ние сме „отсам и отвъд” (Калин Янакиев). „Отсам” сме, защото оставаме на земята, „отвъд” сме, защото Небето слиза при нас.
Любовта е metaxy, онова „между” на лицата, в което те стъпват и се разпознават като безусловни, като абсолютни, онова „между”, в което желая другия повече от себе си, онова „между”, в което ни дари Себе Си.
Любовта е онзи Живот, който изпълва човека и в Божествената умаленост на Христос той става всичко за Бога, всичко – дори до смърт. Онази Негова Любов, която победи и разруши „крепост адова” и прости греха, за да можем ние да бъдем наистина живи. Онзи Христос, в Когото „старото премина, ето, всичко стана ново”. (2 Коринтяни 5:17)
