Историята на блудния син
Есето е отличено с Втора награда в Националния конкурс за есе “Вечната книга и ние” 2018, във възрастовата група „Над 19 години“
Историята на блудния син е история на всеки един от нас, на човечеството, на битието ни. Нейната предистория в Библията започва с първородния грях и с изгубения рай. Прародителите ни – Адам и Ева, се поддават на извечното изкушение – да опиташ, да експериментираш, да рискуваш. Според повечето тълкувания на Писанието в образа на изкусителката се крие самият сатана. Но Змията символизира и мъдростта. Известно е, че много събития в света се случват „по Божие допущение“. И вероятно е в Божия план Неговото творение да бъде изпитано чрез свободата. Ако човекът не издържи този изпит, следва другият изпит – страданието. Именно чрез страданието човек узнава собствената си сила – силата на търпението и упованието. И Бог познава в Своето творение силата на вярата, надеждата и любовта – така, както ги е познал у библейския Йов, който не възроптава срещу Господа въпреки преголямата си скръб.
И Притчата за блудния син (Лук. 15:11–32), разказана от Спасителя, е история за изпитанията на свободата, страданието, покаянието, упованието, прошката и любовта. Блудният син намира обратния път към дома именно чрез страданието, последвало отделянето от бащата и разгулния живот, в който разпилява наследения имот: „ И като изхарчи всичко, настана голям глад в онази страна; и той изпадна в лишение. И отиде да се представи на един от гражданите на онази страна, който го прати на полетата си да пасе свине. И желаеше да се насити с рожковите, от които ядяха свинете; но никой не му даваше. А като дойде на себе си, каза: Колко наемници на баща ми имат излишък от хляб, а пък аз умирам от глад!“
Тук могат да бъдат поставени поне три съществени въпроса. Единият е дали не би било по-разумно по-малкият син изобщо да не допуска грешката, която впоследствие вселява в душата му завист не само към бащините му слуги, но дори и към свинете, хранещи се с рожкови. Вероятно е така. Но дали това не означава да стоиш в ъгъла на живота и да не смееш нищо да предприемеш от страх, че ако прекрачиш границите, нещо лошо ще те сполети? Като „Човека в калъф“ от едноименния разказ на Чехов, който постоянно възпира не само себе си, треперейки „да не би нещо да се случи“, но пречи и на другите да живеят пълноценно.
Ако Блудният син беше избрал подобно поведение, той не би получил познанието, което му помага да разбере, че е сгрешил. Вероятно би се изгубил в желанието си за промяна, в нерешителността да я направи и в неудовлетворението и съжалението, че е изпуснал нещо важно. Не би познал и силата на молитвата за опрощение на греха. Домът е въплъщение на сигурност и уют, но като нещо статично, оградено със стени, има и ролята да ограничава. Затова пък Пътят, който крие рискове и опасности, винаги е път и към себе си, към собствената ти, вдъхната от Бога същност. Именно Пътят ни помага да открием истински Дома. Това се случва и с Блудния син. Той заминава, за да се завърне. Отделя се от Отца си, загубва Го, за да Го намери после истински. Като в краткото, но казващо толкова много стихотворение на Чеслав Милош:
Където и да съм, в каквото и да е място
на земята, крия своята увереност,
че… н е с ъ м о т т а м.
Сякаш съм изпратен, за да поема колкото може повече
багри, вкусове, звуци, ухания, да опитам
всичко, което е
участ на човека, да превърна всичко усетено
в книга с вълшебства и да я занеса там, откъдето
дойдох.
Вторият въпрос е свързан с необходимостта да поемеш отговорност за взетото решение. Веднъж направил избора да напусне дома си, не трябваше ли Блудният син да изтърпи с достойнство всички последствия от взетото решение? Не е ли унижение молбата към баща му да го приеме отново, макар и за да го постави наравно с наложниците си? Имам близка, която години наред се оплакваше от професията си на учителка, защото ограничавала и не предполагала особено развитие. И когато накрая постигна целта си: заработи за централно издателство, а след година – за още по-голямо и по-известно, тя, изненадващо за повечето ни познати, реши да напусне. Започна да си търси работа отново в училище. „Защо?! – попитах я и аз на свой ред. – След като най-после си осъществи мечтата…“ „Не – отговори ми тя. – Аз само проверих себе си. Разбрах, че мога да бъда полезна и да живея творчески точно като учителка. И не се интересувам какво другите мислят за мен – дори да им се струва, че не знам какво искам. Напротив. Точно сега аз вече знам“.
В противовес на нейното смело решение, стотици, дори хиляди млади хора, напуснали родното си място и родната си страна, са неудовлетворени от своя живот в чуждото пространство. Но предпочитат едва ли не да умрат, вместо да признаят, че са сгрешили, че не са успели, че са се провалили в амбициите си. Но не и в задачата, която Небето им е изпратило чрез това изпитание. Мнението на роднините, съседите, познатите се оказва за тях по-важно от необходимостта да се върнат към себе си; да намерят отново своя дом, който са преоткрили чрез пътя. За разлика от тях, Блудният син има смелостта не само да напусне, но и да потърси отново бащиния си Дом. Не упорства в греха. Отделилият се от Бога намира отново Пътя към Него. Това е и едно от най-важните послания на притчата, която Иисус разказва: грешникът не само трябва да открие пътя към Небесния си Отец, но трябва и да знае, че ще предизвика у Него радост, много по-голяма от удовлетворението, че има синове, които не смеят никога да прекършат бащината воля. Този смисъл е вложен и в притчата за изгубената овца: „Кой от вас, ако има сто овце и му се изгуби една от тях, не оставя деветдесет и деветте в пустинята и не отива след изгубената, докато я намери?/ И като я намери, я вдига на рамената си радостен./ И като си дойде у дома, свиква приятелите си и съседите си и им казва: Радвайте се с мен, защото си намерих изгубената овца.“ (Лук. 15: 4-6)
И сега е ред на третия въпрос. За отношението на „праведните“ към техните съгрешили и разкаяли се братя. Или другояче казано, деветдесет и девет покорни овце не са ли по-достойни от една изгубена? По-големият брат на Блудния син се чувства обиден и пренебрегнат заради любовта, с която баща му посреща неговия брат прахосник. Така хората, следващи широките пътища (Мат. 7: 13-14), често негодуват, че някой, който в техните очи изглежда смешен, грешен или своенравен, постига своята донкихотовска мечта. А те самите, които „цял живот са се блъскали, пестили, ограничавали“, са принудени да се примирят с толкова липси и разочарования. Но както пише о. Харалампос Пападопулос, „Божията справедливост е парадоксална. Защото у Бога има не справедливост, а милост“ („Всеки край е едно начало“, изд „Задругата“, 2018). Подобно на някогашните книжници и фарисеи (чиито черти откриваме донякъде у брата на Блудния син), хората, избиращи широките пътища, потискат своите въжделения и страсти, вместо да ги преобразяват творчески и така да реализират талантите си. А после се сърдят и завиждат на ония, които са избрали тесния път. „Грешниците“ (…), пише отново о. Харалампос, обичат, влюбват се, страдат, правят грешки и имат неуспехи, но вътрешно са живи… Те просто са в грешна посока… Но когато дойде време и усетят безизходицата на своите избори, тогава тяхното покаяние има сила и устременост. Същото сърце, което е имало смелост и дързост в греха, сега има устременост и жажда за покаяние. Защото, когато живееш, можеш да паднеш, но и да се изправиш. Но когато си мъртъв, постоянното падение ти се струва сън и блаженство“. Вероятно затова и според гл. 3 на Откровението Бог приема топлите или студените, не и хладните.
Историята на Блудния син е едно от най-милостивите, щадящи послания на Новия Завет, което ни учи да не се страхуваме от грешките си. Можем да бъдем и горещи, и студени, но да не търсим винаги сигурността и безбурността на безличната и сива хладина.
Притчата, разказана от Иисус, напомня също така навреме да търсим покаянието и прошката, когато разберем, че сме сгрешили. Да имаме смелостта да изживеем свободата, да рискуваме. Но после да имаме смелостта и да излезем от грешния път, да потърсим Божиите пътища, които също са тесни, но имат посоката на Пътя, Истината и Живота.
И винаги когато – макар и само в себе си – понечим да осъдим някого, да си спомним за „праведниците“, чиито ръце, стиснали камъни, се отпускат след думите на Христос: “Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък по нея“ (Йоан. 8:7). Това, разбира се, не означава, че сгрешилият трябва да бъде оневинен и поощрен да живее в греха. Въпросът е друг: дали точно аз, ти, ние имаме право да го съдим. Защото сигурно имаме не по-малки, но скрити грехове. Или защото – подобно на по-големия брат на Блудния син – не сме сгрешили, тъй като сме потискали поривите си; а не понеже сме осъзнали предварително решението си като погрешно.
Не трябва да забравяме, че животът е път. Път, който води към Дома. „Накъде ли вървим? Винаги към своя дом“ (Новалис). И вратите на тоя Дом са отворени за грешните души, които не са изгубили връзката си с Бога.
Едва ли не всеки ден ние се озоваваме в ситуацията на новозаветния Блуден син. Защото историята на Блудния син това е история за нашите неспокойни, но чисти души. И за безкрайното търпение, милост и любов на Бога към тях.
